2
1303

Гърция – от фарс към безизходица

ikrustev

Алексис Ципрас и колегите му от правителството в Атина се заявяват за марксисти, но изглежда са забравили предупреждението, че великите исторически събития и личности се случват два пъти – първият път като трагедия, вторият път като фарс. Сега им е трудно да настояват, че не те са били авторите на фарса.

На 31 октомври 2011 г. гръцкият министър-председател Георгиос Папандреу предложи свикването на референдум по спасителния план, предложен от Европейския съюз, Европейската централна банка и Международния валутен фонд. Той поиска гърците да подкрепят мерките за реформи, предложени от кредиторите, като цена за оставане на страната в еврозоната.

Този референдум не се случи: наречете го фрустрираната демокрация. Три дни след обявяването на референдума, острата реакция от Германия и Брюксел накара гръцкото правителство да оттегли предложението, а реформите бяха гласувани от парламента. Не бе изненада, че социалистите на г-н Папандреу не само загубиха следващите избори, но и бързо слязоха от политическата сцена.

Второто предложение за свикване на референдум дойде по инициатива на г-н Ципрас и неговата партия Сириза: този опит може да бъде наречен кастрираната демокрация. Наистина гърците гласуваха на 5 юли, а голямото мнозинство от тях отхвърлиха условията на новия, трети спасителен план на т. нар. тройка, за което агитираше и правителството – но героичната им съпротива срещу кредиторите продължи само седем дни. Към понеделник на следващата седмица г-н Ципрас прие много по-тежък спасителен план и се съгласи на изпълнението на политики, които самият той малко преди това беше нарекъл „престъпни“.

Временното разрешение на гръцката криза показва, че за да може общата европейска валута да оцелее, избирателите на задлъжнелите страни ще бъдат лишени от правото си да променят икономическата политика, макар и да запазват правото си да сменят правителствата. Събитията показаха, че г-н Ципрас и неговият финансов министър до 6 юли Янис Варуфакис се бориха не толкова за политиките, предлагани от кредиторите, а за това кой да понесе отговорността за тях.

В отговора си на бунта на Атина европейските лидери бяха изправени пред труден избор: те можеха да допуснат Гърция да фалира, но това щеше да изложи на опасност общата валута, да разруши гръцката икономика и да изпрати посланието, че в политическия съюз между кредитори и длъжници няма място за солидарност; те можеха да спасят Гърция по условията, предлагани от г-н Ципрас и така да дадат знак, че политическото изнудване е възможно, като по този начин вдъхновят популистките партии на целия континент.

Изправени пред тази дилема, европейските лидери избраха трети вариант: да спасят Гърция, но с толкова тежки условия, че никое друго популистко правителство да не посмее повече да последва този пример. Г-н Ципрас се превърна в живо доказателство за „липсата на алтернатива“ на настоящите икономически политики на Европейския съюз.

Непосредственият резултат от споразумението с Гърция са спокойни пазари, победени гърци и скептични германци. Има ли Европа повод за празнуване? Дали европейските лидери очакват Гърция да бъде променена по начина, по който беше преобразена Централна Европа през 90-те години? Възможно ли е епизодът с референдума – довел до шумно публично „не“, но последван от отстъплението на г-н Ципрас пред кредиторите – да стане повод не за унижението на гърците, а за тяхното превъзпитание?

Макар мнозина в Брюксел да се надяват, че гърците са си взели поука, по-вероятно е договореният нов реформен пакет да стане причина за по-нататъшната радикализация на определени части от европейската левица и до разрастването на апатията в Гърция.

Левият популизъм на г-н Ципрас не успя да донесе на Гърция по-добра сделка. Но реалният политически победител най-вероятно ще бъде не умереният център, а анти-европейската десница. И докато европейските лидери могат да се поздравяват, че са запазили Съюза, цената, която Европа ще трябва да плати за това, че Гърция е спасена икономически, но загубена политически, ще бъде превръщането на Съюза от проект, подхранван от надежди и стремежи, в проект, основан на споделените страхове и опасения в името на оцеляването.

Надеждата на канцлера Ангела Меркел, че Гърция може да бъде преобразена по примера на Централна Европа, се оказа погрешна – поне до този момент. Политиките на Берлин след финансовата криза от 2009 г. бяха силно повлияни от подкрепата, оказана на посткомунистическата Централна и Източна Европа в прокарването на големи икономически и политически промени, но положението в Гърция днес не прилича на положението в Полша или България през 90-те години. Наистина, по това време рецесията в повечето страни от Централна и Източна Европа бе сравнима с тази, преживяна от Гърция през последните пет години, а и много от реформите, които гърците очакват, бяха успешно прокарани от източноевропейците. Но ако съществува фактор, който ярко да разграничава европейските посткомунистически страни от 90-те години и днешна Гърция, това са обществените нагласи за бъдещето.

Въпреки че икономиките на Централна и Източна Европа бяха в разруха, гражданите на тези страни като цяло бяха оптимистично настроени: хората имаха склонност да виждат в реформите болезнен, но сравнително краткотраен етап към едно по-добро бъдеще. В Гърция обществените нагласи са доминирани от тотално недоверие и песимизъм: на реформите се гледа като на лишаване от бъдеще. Социологическите изследвания показват, че повечето гърци очакват техните деца да живеят по-зле от тях самите.

Този контраст в обществените очаквания обясняват защо реформите в посткомунистическа Европа бяха най-силно подкрепяни от младите, докато в Гърция 85 процента от младежите между 18 и 24 годишна възраст и 75 процента от тези между 25 и 34 години отхвърлят пакета с реформи на кредиторите. На Изток политиците хвърлят вината за икономическата катастрофа върху стария комунистическия режим; в случая на Гърция старият режим е Европейският съюз. В Централна Европа на Брюксел се гледа като на приятел и съюзник; в Гърция – като на кредитор и противник.

Казано накратко, реформи, успешни във време на обществен оптимизъм, се провалят във време на публичен песимизъм.

 

Статията е публикувана първо в „Ню Йорк Таймс“, 17 юли 2015 г.

Иван Кръстев е политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Той е основател и член на Европейския съвет за външна политика, член на борда на Фондация „Ерсте“, както и член на международния редационен съвет на списанието Europe's World и на списанието Transit – Europäische Revue. Иван Кръстев е бил изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато. Бил е главен редактор на списание Foreign Policy България (2005-2011). Автор е на десетки статии, публикувани в българската и чуждестранната преса. Последната му книга на български език е “Под линия”, изд. Факел, 2001. В момента завършва книга, в съавторство с проф. Стивън Холмс, за политиката в Русия. Сред последни му публикации на английски са: Shifting Obsessions: Three Essays on the Politics of Anticorruption, CEU Press, 2004; The Anti-American Century, eds. Alan McPpherson and Ivan Krastev, CEU Press, 2007; In Mistrust We Trust Can Democracy Survive When We Don't Trust Our Leaders, TED Books, 2013; "Democracy Disrupted. The Global Politics on Protest" (UPenn Press, May 2014).
Предишна статия432 херца
Следваща статияДебелия Саша и Градския партизанин

2 КОМЕНТАРИ

  1. Ценя експертизата на г-н Кръстев.
    Може би фактът, че пише за задокеанска и предимно англосаксонска публика е обяснението, че текстът му има малко странен за балканското ми възприятие привкус.
    Авторът прави – за мен – фриволни заключения за оптимистичните настроение в България през 90-те години и ги противопоставя на песимизма на днешните гръцки граждани.
    Аз помня празните магазини в началото на 90-те, купоните и нощите в опашки за бензин. Преживях Лукановата зима. Ясни са спомените ми и от рухването на банките и хиперинфлацията от 1996 г. Връщайки се в онова време, трябва да кажа на г-н Кръстев, че нито аз, семейството, приятели и колеги, с които сме коментирали, не изпитвахме никакъв оптимизъм, и аз лично не виждах друга светлина, освен тази, че пациентите ми започнаха да се увеличават и няма да останем гладни на улицата. Специалността ми е психиатрия…

    Та какъв оптимизъм да проявява средностатистическият гръцки гражданин, когато за времето от 2009 г. насам доходите му от заплати са се стопили с 40%, а от пенсии – с 45%, когато БВП на страната рухна с 1/4, а младежката безработица се „стабилизира“ на 50%?

    Бунтът на гърците срещу фамилните кланове ПАСОК и Неа демократия, управлявали, менкайки се във властта 35 г., и натрупали колосален дълг, отпускан безпроблемно и ,от частни и от държавни фондове и банки, доведе на власт през януари антисистемната народна партия СИРИЗА, която въпреки срива в позицията на г-н Ципрас от миналия понеделник, продължава да се радва на небивалата за Гърция около 70% подкрепа.

    Всъщност това е надеждата, че се появи политическа сила, която отново може да казва ОХІ и да отстоява национални каузи.
    Колкото и безсмислено да е, съдейки по последното споразумение…

    Въпросите как страната пак ще стане платежоспособна, каква ще е новата структура на колабиралата банкова система и откъде ще дойдат импулсите за икономически растеж остават без отговор от лидерите и институциите, наложили това споразумение.

    Германия след Втората война има дълг от 300 млрд марки. В интервю за Дойче веле наскоро известният икономист Тома Пикети припомни механизма на възраждането на Германия, който се състои от три стъпки:
    – инфлация;
    – повишаване данъците върху собствеността;
    – опростяване на задълженията.
    На Лондонската конференция през 1953 г. представителите на 27 държави се съгласяват и опростяват 60% от дълга на райха.
    Инфлация-високи данъци-отписване. Това е изпробваният модел, който за десетина години изправи на крака ФРГ и направи Германия това, което е днес.

    Изненадан съм, че такъв модел дори не се обсъжда за Гърция.

    Докато страната е в еврозоната няма как да въведе драхмата и да я девалвира. Двама от кредиторите – ЕЦБ и ЕС – категорично отказват да опростяват дълг. А както преди десетина дена каза и шефката на МВФ г-жа Лагард само с повишаване на данъците няма да се получи.
    А именно шоковото повишаване на данъците е гръбнакът на поредната „стабилизационна“ програма от понеделник

    Имам усещането, че на казуса с Гърция се търси не икономическо, а политическо решение, което се състои в наливането до безкрай на нови и нови млрд. евро, за да се поддържа страната в будна кома. Но това вече не са пари на частни спекуланти, които инвестират рисково, а пари на европейските граждани, които никой не ги пита как да им харчи данъците.
    Никой не повдига въпроса защо през 2010 г. ръководителите на МВФ и ЕЦБ Строс Кан и Трише прехвърлят част от дълга на гърция към частни кредитори (Голдман Сакс, например) към централни европейски банки, т.е. към европейските данъкоплатци?

    Заклинанието от вчера е Гърция да остане в еврозоната на всяка цена, както се надпреварват да повтарят новата опорна точка лидери на ЕС, защото никой не иска да поеме риска за ефекта на доминото от излизането й. В този смисъл и никой не се интересува от оздравяването на гръцкия икономически и социален модел.
    Ако Обединеното кралство след референдума от 2017 г. излезе от ЕС, гръцката драма ще стане безинтересна, защото съюзът в този му вид няма да оцелее.
    Накрая в него ще останат само Германия (по право) и Гърция (по задължение)…

  2. Не споделям изводите на г-н Кръстев. (Едва ли има смисъл да обяснявам защо.)
    Бих обърнал внимание на факта:
    „… само Франция, Италия и Кипър, … се стремяха на всяка цена да задържат Гърция в еврозоната…“
    За мен, лично, устройственият модел на ЕС ще работи с подобни кризи докато не бъде заменен с по-ефективен.
    Единственият ефективно работещ модел на подобен съюз, за който се сещам, е този на United States of America.