1
625

Гургуличият зов

TDimova

Не само улиците, сградите, обитателите, дърветата на един град се променят. Променят се също и звуците в него. Отдавна знам, че в София звукът, който гургулицте издават, е изчезнал. Изчезнали са самите гургулици. Или поне аз отдавна не ги чувам, нито виждам.

Сещам се за тях и тъгувам по тях, когато попадна извън София. Наскоро бях в един крайморски град. Сред малките и тесни улички, сред току що раззеленилите се дървета с все още млечнозелени листа, сред пролетното и радостно разсъмване с почуда и удивление долових онова плавно, ритмично и омайно гукане на гургулиците.

Слънцето проблясва през ленената завеса на цветя, светло е, но може още мъничко да се поспи в спретнатата стая с изчистени на ръка дъски, в кревата с дървени табли и пружина. Току що се е развиделило и денят още не се е изпълнил със злобата си, но тогава, в онова разсъмване с гургуличият шепот злоба още няма. Денят е искрящ и пълен с чудеса и удивления, с непознати територии, окъпани в светлина и смях, всичко е стаено свещено и е пред очите на небето и точно затуй е радостно. Радостта е все още така естествена, както дишането. Както по-късно ще стане вярата. И в това бавно пробуждане има само един щастлив метроном на времето –  нежното, равномерно и монотонно гукане на гургулицата. Зове ни да станем, зове ни да излезем на балкона и да поемем чистия утринен въздух, зове ни да въздъхнем с благодарност, зове ни да отправим радостен поглед наоколо и да се впуснем в делата си. В този миг ще я забравим. Когато поемем делата си и се удавим в тях до шия няма дори да забележим, че гургуличият зов е изчезнал.

Сигурно същото гургуличо пеене е съпътствало жените мироносици в онова разсъмване на възкресния ден, мисля си. Удавени в мъката си едва ли са го чували. След нечовешката  смърт на своя Учител едва ли им е било до птичият хор, мисля си. С онази буца в гърлото, с онази тежест в дробовете, от която трудно се диша, едва ли са имали сили да наблюдават и слушат наоколо. Гладни са били, но не за хляб, жадни са били, но не за вода. Бързали са, за да помажат тялото по-скоро, замаяни са били от скръбта, страхували са се да не бъдат спрени от войниците, нали гробът е заварден със стража, римските войници са сурови, жестоки, надменни. А и кой слага стража пред гробовете! От какво пази тази стража, каква е заплахата, защо? Нали всичко е свършено вече? Рано е, едва се развиделява, жените бързат, тревожни са дали ще могат да изпълнят последното си задължение към мъртвия човек, потопени са в скръбта и покрусата, суетят се, бързат, не знаят какво може да се случи по пустите пътеки, кой ще им отвали камъка гробни, как ще го претъркулят, та той е толкова тежък, как ще реагира стражата, ще ги пусне ли в гроба, ще ги върне ли, ще ги удари ли, ще успеят ли, ще успеят ли последното си задължение към мъртвия да изпълнят, да го изпратят от този свят както подобава на всеки мъртвец, с последното, което му дължат, тревогата и унинието  са като камъни на плещите им.

В онова развиделяване птиците вече са се били събудили. Гургулиците вече са гукали. Жените едва ли са го чували, едва ли са го забелязали в своята  вглъбена тревожност. А може и да са го чували. А може и само тяхното гукане са чували. Може би то е било метрономът на забързаните им стъпки. Може би гургуличото пеене е било единственият признак на живот по пустата пътека към гроба в този безлюден ранен час.

Бистротата на първия ден на седмицата вече е настъпвала. Ето, нощта преваля и възкресният ден е близо, но още е тъмно. „Наближава утро, но е още нощ”. (Исаия 21:12).

Гукането на гургулиците в онова разсъмване е прозирната и тънка като паяжина интуиция на забързаните към гроба жени, че там, в празния гроб ще намерят нов живот – непознат, смайващ, плашещ.

Жените носят миро в съдовете си да помажат мъртвото тяло. Но него го няма в гроба. Гробът е празен. Виждат ангели. Бляскави. Говорят им. Те чуват, но не разбират. Уплашени са. Не трябва да се плашат. Трябва да се радват. Но са уплашени, още по-объркани, треперят от преживяното, краката им, ръцете им се уплитат. Връщат се обратно, вървят още по-бързо, почти тичат. Отново носят съдовете с мирото, с което е трябвало да помажат мъртвото тяло. Съдовете им отново са пълни, защото тялото го няма, защото гробът е празен.

Гургулиците пак гукат. Те уж не ги чуват, но всъщност тяхното гукане е единственото нещо, което чуват. Техният настоятелен, неустоим и нежен зов отново е отмервал забързаните им крачки по надолнището. Вече се е разсъмнало. Жените бързат да обадят за празния гроб. Бързат да обадят, но се боят. Уплашени са. Но и не могат да стаят това, което са видели. Вече не се боят от римската стража – войниците са уплашени като самите тях. Боят се, че няма да им повярват. Боят се, че техните думи ще им се сторят празни. Защото са видели и чули нещо, което никой преди тях не е виждал и не е чувал – Него го няма тук, Той възкръсна.

Гукането на гургулиците остава зад тях. Те не са го забелязали. Не си го спомнят. Не казват никому за него. Все едно, че не е било.

А този гургуличи зов ни съпровожда непрестанно, понякога за дълго го изгубваме от паметта си – не го чуваме, не го забелязваме, все едно, че го няма. Не го чуваме, защото не се заслушваме. Но понякога го чуваме в най-неочаквани места, в най-неочаквани моменти. Чуваме го и мигом го разпознаваме. Тогава се заслушваме. Той може да идва отвън, но може да идва и отвътре, от паметта ни, от детството ни. Или от сърцето ни.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияСпомен за милосърдие
Следваща статияSofia Undergroud като форма на протест

1 коментар

  1. Толкова много неща се променят в София че е трудно човек да си състави списък. Ето на пример отдавна изчезна крякането на гъските. Кресливият им акустичен спектър поражда абстиненции които не могат да се залъжат със популярни подмятания и плоски сравнения. Не си спомням да съм виждал гъски в София но поределено помня техния крясък. Преди веме бях в едно крайградско село където шума от разлистването на дърветата де смесваше чудесно с крякането на гъските тръгнали на паша. В истерията имаше доброта, или поне трябваше да има въпреки ужасяващия ранен час когато все още сме под валстта на Морфей. R.E.M. фаза заплете такива видения че зърнах Капитолиския хълм, пълзящите по отвесния скат келти, които римнялите наричали гали, дремещите часови. В този миг чух красъците на гъските на Юнона усетили настпването на галите, които събудиха войниците. Настана битка и Рим бе спасен. Сетне римнялите почитали гъските и налагали кучетата за дето не си свършили работата… Крякането на гъските ни буди постоянно, а ние не го чуваме или не искаме да го чуем. По някога звукът изглежда праисторически, по някога идва от кухнята или телевизора и всякаш ни предупреждава – не вярвайте на евнгелски измислици… Гъски.