Цветан Марангозов е роден на 3 октомври 1933 г. в София, в семейството на архитекта и поет Николай Марангозов. Майка му е германка. През 1951 г. е осъден за опит за бягство през граница, в затвора пише своя роман „Безразличният“(излязъл през 1959 г. като „Белязаният“). През 1960 г. заминава в Германия на гости на майка си, но вместо в Хамбург, спира в Мюнхен и остава там. В периода 1960-1991 г. пише пиеси за радио и телевизия, автор е на сценарии, режисьор е на игрални филми, става част от мюнхенския електронен авангард. В Германия е популярен като Marran Gosov. Той е сред ранните централни фигури на новото немско кино и принадлежи към така наречената „Мюнхенска група” около Клаус Лемке, Май Спилс, Вернер Енке, Рогер Фриц, Рудолф Томе и др. Цветан Марангозов е автор на повече от 30 късометражни филма. Марангозов създава също видеоинсталации и концепции за Ханс-Юрген Сиберберг и Йозеф Бойс. По-късно, през 80-те години, снима епизоди от популярния в Германия телевизионен криминален сериал „Един случай за двама“, пише сценарии за друг сериал, „Евроченгета“, композира филмова музика. През 1991 г. Цветан Марангозов се завръща в България. В периода 1991-1996 г. публикува седем книги с поезия. През 1997 г. пиесата му „Гъбата” е поставена в Народния театър. С филма си Видеоконцепт IV представя България на 25-ото биенале за съвременно изкуство в Сао Пауло през 2002 г.
Текст, камера, акустика/музика, изпълнение Цветан Марангозов, Мюнхен, 1994 г. Записът е предоставен на Портал Култура от автора.
***
„Гъбата“ въпреки надеждите се оказва един перманентно своевременен български текст. Действителността на „Обратното на обратното“ е коварно заредена със своите антидействителности. Кризата ражда парадокси, защото е несмилаема от хомогенното съзнание от патетичен тип. Страхът се разпада на много страхчета и подстрахчета (подобно рефренно изчезващите без упойка органи на малката Тони), за да се окаже тоталното означаемо на битието. А свободата тук е едно екзистенциално пропадане – някаква агресивна идентификация или комедия дел арте на поразените от липсата й.
Искаше ми се да напиша нещо за тази книга. Искаше ми се да я „анализирам“. Но се препънах не в друго, а в самата конституция на творбата. Това е една самообясняваща се творба, толкова плътно вглъбена в парадоксите си и в същото време – толкова „естествена“, толкова изказваща себе си, че породи у мен желание по-скоро за метатекстуално споделяне, отколкото за критическа спекулация.
Текстът ме изкуши не толкова като „събирателен“ за творчеството на Марангозов (какъвто той до голяма степен е), колкото като образец за невротичното застъпване на поетично, драматургично и критическо изразяване, в който тематичният „принцип“ на повечето (ако не и на всички) негови творби е пределно оголен….“
Елка Димитрова, из „Парадоксализмът на битието в криза. „Гъбата или обратното на обратното“ от Цветан Марангозов – текст за българските страхове и свободи“, „Литературен форум“, № 35, 2001 г.
***
„В „Гъбата…“ един човек, фигура на човека изобщо, живял в тоталитарното общество, разказва как това общество е направило от него убиец. Разказва го чрез собствената си биография – публично. Той изрича нещо, което е било, своето минало в откровено заявено „тук и сега“ пред публика… Това е публична изповед. Той пита: чия е вината за това, че станах, че се превърнах в убиец? Той е едната страна, а другата е зрителят. Зрителят трябва да чуе внимателно тази изповед и да вземе отношение към нея, а не да съпреживява. Затова Марангозов посочва отделно действащо лице като зрител – Една жена на втория ред. Целта не е персонажът да преживее катарзис, да се освободи от миналото и да продължи пътя си. Целта е той да обсъди публично това минало. „Гъбата…“ не е монодрама, а „драматизирана“, самопосочваща се публична изповед.
В тази изповед на обсъждане, на дискусия е поставен проблемът за това как обществото, в което е живял този човек, разрушава основни за християнската цивилизация етически корективи на човешкото действие, като разменя, като преобръща техния смисъл. Местата на доброто и злото – Доброто (истината) и Злото (лъжата) – са разменени. Толерирана е лъжата, тя е по-важното в това общество: „Обратното е винаги по-логично, по-верно“…“
Виолета Дечева, „Цветан Марангозов и политическото писане в драмата“, „Литературен вестник“, бр. 17, 2011 г.
***
„Страхът и насилието, веднъж пуснали своите корени в мисленето и поведението на българския човек, не могат така лесно да бъдат унищожени. Те са мимикрирали и се проявяват и в новата посттоталитарна действителност. Прозират в реакциите на публиката, в мълчанието й, в страховете й да се включи в предоставения й диалог („всеки е призован да участва / да повърне публично“), да продължи ролята на индивида – след неговата публична изповед да придаде публичност и на своите травми. Публиката присъства в идейно-естетическия проект на драматурга. Тя е свидетелят, който не се хваща на уловките на героя. Индивидът постоянно я приканва, провокира, дразни и предизвиква, но тя си остава в естетически план мълчаливо наблюдаваща този поставангарден спектакъл, за да удостовери с поведението си, че експериментът в Историята не е приключил, че предателствата продължават…“
Мариета Иванова-Гиргинова, „Чужденецът в пиесите на Цветан Марангозов“, „Битие и идентичност. Цветан Марангозов, поетът, писателят, драматургът“, Изд. Център „Боян Пенев“, София, 2002 г.
Още по темата: Димитър Бочев за Цветан Марангозов
