Той беше два метра човек. И като казвам два метра, това означава два метра, не метър и деветдесет и шест. Беше с дълга до раменете коса и с дълга черна брада. И с един голям сребърен кръст на гърдите, който, наистина, отвреме-навреме скриваше отдолу под фанелката, когато трябваше да заверява семестъра. По онова време, средата на 80-те години на миналия век, това не беше толкова често срещано – и брадата, и косата, и кръстът. Беше студент по скулптура в Художествената академия. Но следването си изкара в кафенето на гърба на Академията, на някоя от масите, с големия си като магаре черен дог, легнал в краката му и с неизменното шише „Академик Неделчев” отгоре на масата. Когато му потрябваха пари, се грабваше и обикаляше набързо околните заведения – „Прага”, „Варшава” – все имаше какво да се разтовари, да се пренесе, да похамалува, с една дума, както той си знаеше, весело, летейки, сякаш отнякъде беше дошъл самият Гъливер.
Бате Фичо, така му викаха.
От онези времена помня онази история, който той обичаше да разказва на масата в кафенето на гърба на Художествената академия.
Бате Фичо е войник. В Тополовград, на гъза на географията. Като художник в поделението се скатава, колкото може. Не дава наряд, спи до късно. Уж че през нощта е рисувал. Веднъж обаче, на някой светъл мозък от „ленчетата”, така по онова време войниците наричаха младичките лейтенанти, му хрумва да се натегне и да предложи да заръчат на бате Фичо да изрисува автобуса на поделението с образите на Маркс, Ленин и Димитров. „Ленчето” споделя възторжено идеята си с отговорника по политическата част, майор Еди Кой Си. Майорът е трогнат и очарован и се разпорежда изографисването да започне веднага.
Но те не познават бате Фичо. Бате Фичо казва „добре”. Сяда на един стол, приготвя си боите и започва да рисува автобуса. Но за нищо на света не иска да мести стола. Щяло да му секне вдъхновението. Трябва шофьорът на автобуса да е на разположение. И когато се наложи, да мести той автобуса, ха напред, ха назад, ха сега малко напред, ха сега дръпни назад.
И наистина, отстрани на автобуса се появяват ликовете на тези тримата – на Маркс, на Ленин и на Димитров.
Маркс и Ленин, иди-дойди, мязат си, но защо Димитров е толкова особен? Толкова различен? Защо е друг? Някак непознат? Че на всичкото отгоре и леко присмехулен?
Както и да е. Майор Еди Кой Си приема работата на бате Фичо и изписаният като каручка автобус продължава да върши работата си – да вози войниците на баня в петък вечер и на танци с момичетата от шивашкия техникум в съседното градче в събота.
И чак на уволнението, когато бате Фичо вече е обул огромните си, кърпени стотици пъти като корабни платна дънки, майор Еди Кой Си ще проумее истината и ще се напие като змей – наместо Димитров бате Фичо е нарисувал себе си.
След казармата следването на бате Фичо се проточи, но в крайна сметка той успя да се дипломира. Имаше и няколко участия в общите художествени изложби на СБХ. Всички казваха, че бил много талантлив. От ония времена помня и един новогодишен купон на Художествената академия, в сградата на бул. „Ленин”, сега „Цариградско шосе”.
Бате Фичо е седнал на стълбите в коридора и бавно отпива от шишето до него. На коляното си е турил манекенката С., чудно хубаво момиче, гадже на състудента му Б.К., син на много висш партиен велможа. Но момичето, попаднало в огнедишащите обятия на големия мъж, е притихнало, може би даже изпаднало в онова състояние, което може да опише единствено хубавата българска дума „притома”. А състудентът му, ниският и пъпчив син на много висшия партиен велможа, само обикаля наоколо и с най-различни модулации в гласа, ту ниски, ту високи, го моли: „Стига си бе, Фичо! Стига си бе, Фичо!” А бате Фичо отвреме-навреме замахва с досада с голямата си като кофа на багер ръка – разкарай се!
Но талантът не му помогна. През 90-та година той умря като куче, прострелян в корема, докато участвал в кражбата на гуми от някаква кола. Автоапашите бяха започнали да го търсят, защото наместо да влачат крик, бате Фичо повдигаше колата за бронята от единия край и гумите изчезваха за миг. За беда, този път попаднали на колата на офицер, който ги видял и извадил патлака.
Така завърши животът на бате Фичо, с дупка в корема.
Няма да го забравя, една Нова година беше свил кашон портокали от „Варшава”, беше ги донесъл в кафенето на Академията и раздаваше на всеки. Изглеждаше много щастлив, с посипаната си със сняг брада и коса, беше извадил и сребърния кръст отгоре върху пуловера. Така го запомних. Още по-голям в падащия сняг, стигащ чак до първия етаж на небето. Същински Гъливер.
