0
1455

Г-н Трифонов, Ренан и референдумът

TNikolov

Миналата събота вечер, намирайки се в центъра на София, можах да чуя как високоговорители и екрани възпроизвеждат речта на г-н Станислав Тодоров Трифонов, български гражданин, родом от Плевен, както сам той се представи, поставил си за цел да разясни на стекли се граждани какво е властта и защо да се гласува на референдума, заради който бе свикал митинг-концерта на „Орлов мост”.

Демокрацията е свято право на свободно слово, пък и орлите на моста са видели какво ли не, затуй спрях и се заслушах в речта на г-н Трифонов, който изрично настояваше да не бъде бъркан с някой си Слави Трифонов, явяващ се  негово телевизионно копие.

Раздвоението е наистина сложно нещо, препращащо към разни биполярности.

Ала тъй да бъде, щото второто телевизионно лице е добре известно и с недотам добри неща. Реших да не робувам на предубежденията и да чуя аргументите „за” референдума.

От казаното от г-н Трифонов в тази студена есенна вечер можах да отчленя следните три неща:

Първо, той е един от нас. Демократично наистина – ние, народът.

Второ, народът е суверен. Френска дума, както разясни той, която означавала… олицетворение на суверенитета… на върховната власт. Преходът от суверен към суверенитет силно ме впечатли и вътрешно вече бях готов за дискусия с г-н Трифонов. Даже ми се прииска да му подаря „Общественият договор” на Русо, „За духа на законите” на Монтескьо или „Какво е нацията” на Ренан, щом се превръща в бард на демокрацията. Усеща се дефицит на подобни книги, щом наскоро и кандидатът на левицата о.з. генерал Радев взе да прелиства в предизборния си клип „Винету”. А там, ако не ме лъжат спомените от юношеските ми години, всичко приключваше със следните думи на вожда: „Хау” – „Аз казах”. Сетне никой друг нито имаше право, нито имаше какво да казва. „Ние, народът”, ама друг път.

Тукакси обаче г-н Трифонов се зае да обяснява колко силен се чувствал, ужасно силен, и как тази негова сила идвала от събралите се да го подкрепят граждани. Защото те били… народът. Целият народ.

Да де, ама тъкмо Конституцията ни, вдъхновена от идеите на Русо и Монтескьо, предпазва от подобни твърдения: Член 3 от основните й начала, изложени в първата глава, категорично предупреждава: „Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет”. Събралите се на един митинг, колкото и които да са те, не са народът. Те са само част от народа. Както и човекът, който ги е събрал, не е и не може да бъде олицетворение на народа (за такова нещо претендират само диктаторите). Частта от едно цяло никога не е равна на самото това цяло. Затова се ходи на избори, а народът не законодателства и правораздава пряко, щото тези приказки ни връщат към едни до болка познати ни времена, когато „в името на народа” се вършеше какво ли не, че даже и убийства се узаконяваха чрез „народен съд”.

Но нека загърбим миналото и продължим нататък.

А по-нататък г-н Трифонов, български гражданин, родом от Плевен, отъждествяващ се, както чух, и с Иван от Пещера, и с Николай от Кричим, твърде бързо премина в пряка атака.Най-общо срещу институциите. Е, не употреби точно тази дума, тя не е в речника му, но пък даде да се разбере, че парламентът, президентът и всички други изобщо на важат, защото народът трябва да управлява пряко. И те болезнено щели да го разберат. Начинът, по който ще ги споходи тази болезненост, не стана напълно ясен, защото г-н Трифонов, досущ будител, бързо започна да буди липсващата част от народа с питането: „Здравейте, уважаеми зрители, спите ли, спите ли…”.

Тук телевизионният мистър Хайд отново надигна лик над демократичния д-р Джекил. И се почна една – за виновните вестници, главните редактори и техните заместници. За репортерката, джипа и ципа… За държавата, в която всичко било проституция… А пък самият г-н Трифонов, като „един от нас”, като Гюро от Каспичан или Калчо от Угърчин, бил тъкмо от потърпевшите. „Един от нас”.

Ликът на телевизионния мистър Хайд (Слави Трифонов) внезапно ме подсети за моя лична преживелица. Как преди време, вървейки си кротко по столичния булевард „Левски”, бях изблъскан от две горили-телохранители в някаква локва, защото от емблематичен за бръснатите глави луксозен хотел излизаше гологлав шоумен с черни очила. „Един от нас”. Наистина. С два джипа охрана. „Спите ли, спите ли, уважаеми зрители…”. Май наистина дремете пред екрана.

Шоубизнесът е глобализация на илюзията, виртуален опиум за масите.

И все пак колко време ни дели от турнетата на „новия политик” Бареков, платени с източените от КТБ и от джоба ни пари? Толкова бързо ли забравихме „новия политик” Росен Петров, изскочил от същата тази илюзия? Колко пъти българите ще се къпят в една и съща река, омазвайки се с една и съща кал? Колко пъти, Господи?

Не съм убеден, че ако знаехме отговора, щяхме да понесем цялата тази печал.

За мутробарока на българската демокрация, в който генералите са редници по акъл, семплите домакини са в ролята на политически ментори, а личният шут на Илия Павлов е Монтескьо на масите.

Че и на всичкото отгоре сме призовани на референдум.

А там винаги е важно не само какво се пита, но и кой пита, и с каква цел.

Защото нацията е тъкмо това, тя е „всекидневен референдум”, според прочутата формула на Ернест Ренан от знаменитата му реч в Сорбоната от 1882 г.

Алтернативата са вайканията: от „писна ни от овце” до „нема такава държава”.

И тъй като г-н Трифонов черпи сила от броя на единомишлениците си, нека припомним, че „Орлов мост” е виждал небивалото, десеткратно по-голямото струпване на хора, когато на 7 юни 1990 г. хората пееха даже по покривите на сградите чак до хотел „Плиска”.

Както знаем, това също не промени живота ни по начина, за който мечтаехме тогава.

А все пак бе време на истинска надежда.

Центърът на София помни и едно друго, далеч по-скромно шествие на 3 ноември 1989 г. В едни други времена, когато силите на реда нямаха задължението да охраняват митинги, а по-скоро да ги мачкат.

Тогава около катедралата „Св. Александър Невски” се твърди, че са се събрали 3000 души. Бях там, студент трети курс, и с днешния си опит от митинги, протести и шествия, мога да свидетелствам, че хората бяха много по-малко. Ала това не е толкова важно.

Тогава актьорът Петър Слабаков и още двама-трима от създателите на „Екогласност” внесоха за първи път подписка в парламента – нещо немислимо в предходните четири десетилетия.

Тогава за първи път чух да скандират и виках заедно с хората: „Демокрация”.

Тогава властваше страх и всички, които бяхме там, се бояхме, макар да не си го признавахме.

Помня с каква радост, но и с какво облекчение се разпръснахме от площада.

Тогава странни хора в тълпата се вглеждаха в лицата ни и ние също се вглеждахме в околните, сякаш искахме да удържим по-дълго спомена за нещо, случващото се за пръв път.

С г-н Трифонов сме връстници, ала съм готов да се обзаложа, че никой не стърчеше над множеството.

Тогава за първи път чух да се пее „Хубава си моя горо” по друг начин.

Това не беше шоу. Беше референдум по демокрация.

 

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияВалерий Чкалов Суперстар
Следваща статияПисма