0
3112

Дали Втората световна война продължава?

8 тезиса за Путиновата идеология на „Великата победа“

Парадът на 9 май в Москва не сбъдна никакви катастрофични тревоги в настоящето. Путин не обяви нова война (нито „официално“ – на Украйна, нито даде началото на „военна операция“ срещу Молдова). Дори този път не се позова на „ядреното копче“, явно оставяйки този важен „коз“ за по-нататък.

Струва ми се обаче, че самата идеологическа „режисура на събитието“, както и митът за „Великата победа“, побеждаваща (в) настоящето, трябва да бъдат анализирани внимателно и то от съвсем друга гледна точка: за Русия Втората световна война продължава. И това не е обикновен пропаганден мит. Това е смисълът на съществуването на днешната Путинова държава, намиращо израз в цяла серия от постулати:

1. Мирът вече е невъзможен. Защото е принципно невъзможен. Войната е основното ядро, направило „възможна и силна“ вечната Русия (царска и съветска). Експанзията е вечният двигател на руската история. И пред очите ни се води война не заради Победата (колкото и колосална да е тя), а се води война заради самата война. В основата на всичко това залягат някои идеи на немския романтизъм от XIX в., силно повлияли и върху идеологията на Третия рай. В днешна Русия обаче, където за „национален философ“ е провъзгласен Иван Илин, известен с профашистките си нагласи, а идеите на близкия до нацистите мислител Карл Шмит се възприемат като негова допълваща парадигма, политиката наистина започва от „избора на врага“. Зад което се таят още по-стряскащи представи за някакъв „златен век на невинността“, който би могъл да бъде постигнат само след още по-жестоко изтребление и „изцеляващото насилие“ на войната.

2. В този смисъл Украйна не е „проблем“. Тя дори не е целта на тази „свещена война“ (позната от легендарната военна песен по текст на Лебедев-Кумач, под чийто съпровод путинското войнство маршируваше и на този 9 май). Украйна е само „средството“, началната цел на истинския отговор срещу „колективния Запад“, опитал се и опитващ се постоянно да унизи Русия и да я постави на колене. Както преди началото на Втората световна война („Русия винаги е била нападана и бита, бита заради изостаналостта си“, заявява в прочута своя реч другарят Сталин), така и след това (при разпада на СССР, „най-голямата геополитическа катастрофа“, която Владимир Путин обяви, че няма никога да прости на Запада).

3. Накратко, Русия е „нападната“. Да, именно тя е „нападнатата“ и постоянно бива нападана от „колективния Запад“. Затова „врагът“ привидно се крие в Киев, а иначе пребивава във Вашингтон. И всички ние сме в „световна война“. Има „вражески“ и „приятелски“ на Русия държави (колкото и да не им се нрави на някои, България е сред първите). Всичко това е продължение с други средства на Втората световна война, която просто не е свършила. Още докато са димели в Берлин развалините на бункера на Хитлер, Москва е била „нападната“ от западните съюзници, опитващи се да ѝ откраднат Великата победа (включително чрез настояването си за демократично самоопределение на Източна Европа). Затова Русия съществува със съзнанието, че воюва с целия свят и че  „съюзниците“ ѝ са само „времененни спътници“ на нейното „военно величие“.

4. Затова Москва иска да наложи своята „памет за миналото“ на Запада. Включително чрез приемането на множество „мемориални закони“ за „Великата победа“ и величието на руския народ, според които всеки, усъмнил се в даден „догмат“, рискува наистина да отиде в затвора. Ето защо в момента режимът на Путин продължава да пренаписва историята на Великата отечествена война, в която СССР не е имал никакви съюзници. Никога. Не е имало нито „Втори фронт“, нито огромната помощ по „ленд-лийз“, без която Червената армия изобщо нямаше да извърши обрат в битката си срещу Вермахта. Вече не се преизлъчват съветските военни филми за срещата със „съюзниците“ на Елба, каквато очевидно също не е имало. Още един пример: губернаторът на Петербург Александър Беглов в речта си по повод на тазгодишния 9 май дори заяви, че „блокадата на Ленинград е била дело на 13 европейски държави“. Сиреч врагът е бил и си остава „обединена Европа“.

5. Руският народ „сам“ е победил във Втората световна война и е единственият победител, на който всичко се полага „по право“. И тук вече не говорим за „подробности от пейзажа“ като Украйна, Приднестровието, балтийските държави или цяла Източна Европа. Говорим за глобалното преустройство на наложения след 1945 г. от „фалшивите съюзници“ световен ред, чиито основания днес са поставени на преразглеждане.

6. И войната продължава! По думите на руския изкуствовед Михаил Сидлин „Великата победа“ отдавна е престанала да бъде исторически завършек на „Великата отечествена война“. Тя се е превърнала в нещо друго: Русия продължава през XXI в. да живее в ХХ в., а „перманентната война“ на Путин е новата руско-съветска религия. Този „хибриден култ“ дори има своята „Света Троица“ – Вечният огън, Родината-майка и свещената война, която продължава и ще продължава, докато я има Русия. С откриването на все нови и нови врагове. Тук е и обяснението на всички тези синкретично-военни ритуали, които видяхме на 9 май – чисто езически култове (като поклонението на огъня) в една страна, претендираща да е „най-християнската държава“. По пропагандния Първи държавен телевизионен канал руският писател Захар Прилепин, един от най-яростните Путинови идеолози, обяви на всеослушание: „Всички трябва да осъзнаят, че пред нас се задава мобилизация и глобална война за оцеляване, за унищожение на всичките ни врагове. Нашата национална идеология е войната. И единствената ни задача, задачата на нашата власт е до руския народ да стигне този героичен образ на нашето бъдеще“.

Ето я и формулата на „руския рашизъм“: война без край. И „джихад“ срещу неверниците.

7. Сливането на минало с настояще. Всичко това е залегнало в основата на движението „Безсмъртен полк“, в което, въпреки видимите си здравословни проблеми се включи и самият Путин, носейки в ръце чернобяла фронтова снимка на баща си Владимир Спиридонович. Около него вървяха майки и бащи, държащи над главите си два вида фотографии – чернобели и цветни. Първите – на техни дядовци, участници във Втората световна война. Втората – на децата им – воюващи или загинали в Украйна. Сливане на времената във вечното военно настояще на безжалостното унищожение! Американският историк Тимоти Снайдер тези дни писа, че идеологията на Путин носи много от личното му формиране в СССР през 70-те години. И тези постулатите са повече от ясни: Русия винаги побеждава; вечният враг са „фашистите“ (които и да бъдат обявени за такива); властта в Русия се легитимира само чрез носталгията по глобалното лидерство и чрез твърдото убеждение, че Русия винаги е била жертва и никога, никога, не е извършвала и не може да извърши никакви престъпления.

8. Месианската парадигма за „Великата победа“. Тя изобщо не съвпада с конкретното „мемориално събитие“, а е част от арсенала на глобалната война, от сплашването на човечеството с безжалостния удар, замислян от „ядрената свръхсила“. Малцината останали в Москва западни журналисти свидетелстват как тази година били стреснати от огромното зарево на салютите в нощта на 9 май. Очевидци имали усещането, че цяла Москва е обзета от пламъци, както някога през 1812 г., когато е била опожарена от армията на Наполеон. Ала и това е част от „идеологическото предупреждение“ на режима, както в поемата „Дванайсетте“ на Александър Блок:

За зла беда на буржоата
Пожар световен ще разпалим,
Пожар световен да кърви –
 
Господи, благослови
!

(превод Владимир Сабоурин)

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема" ("Хермес", 2017) и "Спомнена София" ("Рива", 2021).
Предишна статияТялото отговаря
Следваща статияTроловете на Путин