0
5132

Данте. Ад. Нов превод! Защо?

Началната страница на първото печатно издание на „Божествена комедия“, 1472 г.

Отдавайки почит към таланта на Константин Величков, не може да не признаем, че езикът, на който той е претворил великата творба, вече е непроизносим, а на места и трудно разбираем, особено за по-младите поколения.

В пътешествието си из ада Данте Алигиери е имал за водач Вергилий. Всеки, който се е заемал с превода на тази поема на всички времена, е бил съпровождан от самия Данте. Стига да се вслушва в съветите на великия флорентинец, както го е правил самият той, човек може да види много и ако има дарбата да го предаде на родния си език, ще повтори подвига отпреди седем столетия. Но едва ли за векове напред, понеже преводите на художествени произведения имат този недостатък, а може би ценно качество, да остаряват. Достолепно, с достойнство, ако не са се родили с бради. Било защото езикът се променя, било по простата причина, че и в тази област се срещат дръзки калфи, готови да се мерят с утвърдените вече. Иначе как се става майстор! Така е поне у нас. Колко превода само имаме на „Хамлет”, на „Фауст”, на „Евгений Онегин”; да не говорим за по-малки по обем творби.

Отдавайки почит към таланта на Константин Величков (на попрището жизнено в средата, надежда всяка тука оставете и още няколко подобни са станали крилати изрази в родния ни език), не може да не признаем, че езикът, на който той е претворил великата творба, вече е непроизносим, а на места и трудно разбираем, особено за по-младите поколения. Ето:

На запад вече спадаше денът
и после дневний труд часът вечерни
зовеше всичко на почивка. В път 

аз само впущах се, в безмерни
кой води ужаси, и паметта
ще предаде тук техний образ верни

И т.н.

Докато пиша тези редове, компютърът подчертава в червено някои думи като несъществуващи в българския език или най-малкото грешно изписани (към синтаксиса в случая той е напълно безразличен, иначе би пламнал почти целият текст).

Кирил Христов с неговата „Преизподня” е същият; но вместо да покаже по-голяма класа, каквато е неговата амбиция, на места е и по-тромав.

Крум-Пеневият превод е словесно чист, синтактически необременен, римите не са банални, чете се леко и увлекателно, но читателят понякога остава с погрешното впечатление, че Данте освен поет на своето време и на всички времена, дори да не принадлежи към кръга на българските пролетарски поети, все пак им е гостувал през тридесетте години на миналия век:

О, нека бог и майката природа
дарят те на земята с много дни
и грее твойта слава сред народа

Сред народа се срещат и другари, и рушветчии, бушуват циклони, летят ескадрони от кентаври и пр. и пр. – все капки катран в кацата с мед.

Останалите два – известни ми – превода (тук не споменавам тези в проза, които нямат претенции за художественост) притежават това достойнство, че включват целия Дантев корпус, не само ада, но и чистилището, и рая. За жалост, бих казал. Безспорната точност, граничеща с еквилинеарност, а в единия случай и с пълна римна адекватност (само с женски рими, както е в оригинала) не може да ни възмездят нито за липсата на поезия, нито за неестествения, бих казал невъзможен български език. Чуйте:

… След туй вълчица, сбрала всички страсти
в мършавостта си, ми смрази духа,
мнозина вече сторила нещастни…

И така през ред, през два до края на… рая. Иван Иванов и Любен Любенов не изяждат читателите, като Дантевата вълчица, но определено успяват да ги „сторят нещастни”.

Драматургът Кирил Станчев не им отстъпва по нищо, дори на места нещата са по-драматични:

Не би порасла мъдростта ни с тия
ти думи, но щом чашата пристъпи
към твойта жар, на искреност свикни я.
О, литнал тъй високо, стволе скъпи,
че, както всеки земен разум схваща,
не си триъгълник с два ъгла тъпи.

Разходката е из поемата „Рай”, макар читателят вече да съжалява, че не си е останал в ада, където подобни стихоподобия могат да се приемат и като един от начините за мъчения на грешниците.

За разлика от Шекспир и Гьоте, на които сравнително им е провървяло у нас и са проговорили и продължават да говорят на приличен български, Данте е доста онеправдан. Най-добре е говорил на български през XIX век, но с днешните читатели трудно общува, освен ако те не се умиляват да слушат някой банатски или бесарабски българин, който ще е честит, докле има българе да си хортува с них на майчин си език.

Не е случайно, че повечето днешни издатели – и мастити, сред които палмата държи прословутият Гранитски, и начинаещи, които се заблуждават, че липсата на качествен текст може да се компенсира със скъпа луксозна хартия и перфектно понякога художествено оформление – предпочитат Величковия превод. Все пак той си остава класика. Но както казах вече, ако почитта към стойностните неща е задължителна, то потребностите на днешния ден си искат своето. Още повече че сме в гранична зона. Българският език в рамките на един човешки живот еволюира от даскалската поезия до шедьоврите на Яворов, Лилиев, Дебелянов. Легендарният войвода Панайот Хитов в дисагите си наред с най-необходимите му в Балкана вещи е носил и „Горски пътник” на Раковски. Същият той доживява до второто десетилетие на XX век и е можел да чете и „Калиопа” и „Легенда за разблудната царкиня”. Днес наблюдаваме обратния процес – от един прекрасен език, на който са творили Фурнаджиев, Разцветников, Багряна, Димитър Димов, Емилиян Станев, Валери Петров, само за две-три десетилетия сме паднали до някакво опростачено от полуграмотни политици и не дотам грамотни „писатели” говорене, което се възприема охотно от деградиращото народонаселение. Жалко е, че тия, които е трябвало, не са се възползвали от това богатство по времето, когато то е било достъпно. А се е вихрила художествената самодейност.

Остава въпросът, на който да си отговаря който иска и както може: простаците ли са щастливи, че има интернет и те могат да вземат отношение по всеки въпрос, или създателите на интернет са доволни, че човечеството става все по-удобно за манипулиране!

Ето затова – докато българският език не се е превърнал в пародия на себе си – който може е длъжен да направи каквото трябва.

Ето затова – Данте отново на български език. Мястото му е до Шекспир, а не до някой шмекер, каквито вече са се навъдили и агресивно „фейсбукват” и в поезията.

Кирил Кадийски

* * *

Данте АЛИГИЕРИ

АД

ПЕСЕН ТРЕТА

През мен се влиза в този град печален,
през мен се влиза сред погинал свят,
през мен се влиза в мрака изначален.

Мен сътвори ме Бог любящ, пресвят,
и мен – тъй както всичко в световете,
и тъна в мрак, отвека прокълнат –

и ще пребъда в мрак през вековете.
О, вие, минали през тоя праг,
надежда всяка тукa оставете!*

„Ужасни думи, Господи всеблаг” –
простенах аз, едва прочел словата
над портата, обвита в полумрак.

Но моят спътник, минал през вратата,
ме стрелна с поглед: – Стига вече страх,
все тъй ли с хленч духът ти ще се мята?

Сега сме в свят, където всеки грях
по Божия повеля е наказан
и всеки клетник – вече споменах –

търпи сред адски мъки свойта казън…
Подаде ми ръка и моят дух,
допреди миг унил, направо смазан,

се ободри. И влязох, и дочух
как в тъмнината, как в нощта беззвездна
ечаха вопли, плач и ропот глух.

Напряха сълзи. Не успял да влезна –
и скърцане със зъби, вик след вик
и стонове кънтяха в тая бездна,

и крясъци на не един език,
и кършеха ръце, пищяха кански
и воплите не спираха за миг –

тъй вихри от гърлата великански
на бурите огласят морски бряг,
тъй рухват с рев вълните океански.

И аз простенах: – Кой така и как
е хвърлил тук нещастниците жалки,
терзани тъй от злия Божи враг?…

– Това са дребни хорица – страдалки,
страдалци – нито слава, ни позор
и греховете им такива – малки;

захвърлени са в мрачния затвор
и ангелите плахи, предпочели
от всички схватки да отвърнат взор,

сам Господ тях в беззвездните предели
ги е запратил, че и Цербер с бяс
ги гони – не били и в злото смели.

– Защо тъй стенат – пак попитах аз –
какво, кажи, тежи им на душата,
та стенат и скимтят с тъй жален глас?…

– Между живота и смъртта се мята
душата им – те искат да умрат,
но и смъртта затваря им вратата.

Решили се живота да презрат,
те и самата смърт презират вече,
за тях ни милосърдие, ни Съд.

Но стига все за тях, върви, човече! –
отвърна моят спътник – погледни
и отмини, че краят е далече

все още… Тъкмо млъкна и встрани
от нас се мярна знаме заплющяло
и хилядна тълпа – мъже, жени

се бе проточила след него – тяло
до тяло – и от ужас онемях,
отминало бе нейното начало,

а нямаше тълпата край. Със страх
завзирах се в зловещата колона
и изведнъж и него там съзрях –

отхвърлилия тежката корона.
И аз разбрах, че двойни теглила
ги чакат – и от Съдника на трона

небесен и под черните крила
на княза на нощта… И – не на мърша ли! –
налитаха на голите тела

безброй мухи, оси, жужащи стършели,
да беше в живия живот това,
да бяха ги отдавна вече свършили.

С кървящи язви, клети същества,
те с кръв и сълзи кървави пояха
пръстта под изгорялата трева

и тлъстите ѝ червеите гояха.
Извърнах се и друга гмеж съзрях
край някаква река и блед, с уплаха

попитах моя спътник и за тях:
– Какви са тия в мараня гореща
и нажежена пепелява прах

като с воал увити и в зловеща
борба увлечени се горещят
да минат бързо на брега отсреща?…

Той каза: – Потърпи и тоя път,
защо е тъй нетърпелив духът ти,
натам ни води тоя скръбен път.

Отново клюмнах – вече колко пъти –
прегърбен, сякаш под голям товар,
поех натам, където ме упъти.

И ето тука някакъв лодкар,
огромен, с беловласа, беловежда
глава изскочи и по навик стар

към всички се развика, занарежда:
– За милост не молете с жален глас
и вече да не храните надежда,

че някой тук ще се смили над вас;
ще ви откарам с лодката пробита
там, в царството на вечен мрак и мраз.

Ти, живият – да кряска се опита
и да ме гони – махай се от там,
не може тука жив човек да скита.”

Видял, че аз стоя, дойде насам
омекнал: – Друга лодка вас ви вози…
– Не се гневи тъй, старче, аз го знам, –

подзе поетът – не вървим по този
утъпкан път, вървим по пътя свят
с изпитаните божи коловози,

че нас Всеможещият в този свят
напътства ни… Утихна в миг лодкарят
и тутакси отстъпи сам назад.

Но грешниците с рев да ги откарат
изригнаха, със зъби скърцат, вой,
ръмжат, във всеки се пробудил звярът,

кълнат и Бога те, и чужд, и свой,
и майка, и баща, и рожби мили,
и клетвите валят като порой,

и после вече стихнали, унили,
на лодката се качват всички те,
които Господа са оскърбили.

Не спира страшният Харон, не ще,
върти очи – два въглена искристи –
весло размахал, сякаш че мете

попадалите в късна есен листи
и както вихърът оголен склон –
и той от нечестивци ще очисти

земята; жално стенат – стон след стон –
душите, докато веслото брули,
да паднат в ладията на Харон;

те стенеха, но вече бяхме чули
и други писъци, на друга гмеж,
стенания, врещене, вопли, хули…

– О, синко, гледай и ще разбереш:
които гинат, разгневили Бога,
отвред прииждат тук, един копнеж

крепи душата грешна и убога –
да мине час по-скоро там, отвъд,
че тук страхът изпълва я с тревога

и мята се, надвит от страх, духът.
Едва ли пак душа благочестива
ще зърнат в тая пустош някой път.

Сега разбра ли, яростта му дива,
с която тук Харон се появи –
и други тайни почна да разкрива,

но тръпна цял, щом спомня си какви
светкавици разцепиха тъмата
и вихър зъл внезапно се изви

и сви ми се от ужас див душата,
и мълния, изскочила издън
нощта, слетя и рухнах на земята

като човек, заспал мъртвешки сън.

–––––––––

* Този стих, както и началният стих на „Ад” са използвани като израз на почит към първия преводач на поемата Константин Величков.

Претворил: Кирил Кадийски

Кирил Кадийски е роден през 1947 г. в Кюстендил. Завършва руска филология през 1971 г. Работи в литературната редакция на Радио София, а по-късно в издателство „Народна култура“. Издател – „Нов Златорог“ (от 1990). Поет и есеист, член на българския П.Е.Н. клуб, член-кореспондент на френската академия „Маларме“, член-учредител на движението „CAP A L’EST“ на поетите-франкофони (Братислава, Словакия). Автор на книгите „Небесни концерти“ (1979), „Ездач на мраморни коне“ (1983), „Пясъчно време“ (1987), „Перо от феникс и други стихотворения“ (1991), „О кой“ (1994), „Поезия“ (1995), „Вечеря в Емаус“ (2000), „Смъртта на бялата лястовица и тринайсет нови сонета“ (2001), „Green” (2002), „Черепът на Йорик и други стихотворения“ (2004). Превежда от френски – Вийон, Молиер, Бодлер, Верлен, Маларме, Рембо, Аполинер, Сандрар, и руски – Тютчев, Бунин, Блок, Волошин, Пастернак. Автор е на единствената книга с палиндроми в българската литература „Още нещо“ и на поетическата антология „От Вийон до Виан“. Негови книги са издавани във Франция (9 поетични книги), Испания, Гърция, Сърбия, Румъния. Стиховете му са превеждани на английски, немски, италиански, полски, словашки, унгарски, руски, белоруски, украински, турски, македонски. Кирил Кадийски е носител на редица престижни награди, сред които: „Иван Франко“ – Украйна, „Голямата европейска награда за поезия“ – Румъния, „Макс Жакоб“ – Франция.

На главната страница: Доменико ди Микелино, Данте държи „Божествена комедия“, 1465 г.