Начало Книги Библиосвят Дарбата да вярваш
Библиосвят

Дарбата да вярваш

Мартин Валзер
19.03.2013
1674

walser3 copy

Мартин Валзер, един от най-значимите съвременни писатели на Германия, се посвети изцяло на християнската тематика. В последните си романи той се вълнува от вярата и знанието, истината и лъжата, от любовта и приемането на другия. За 86-годишния автор по-важни от сюжета са големите теми и словото, което носи просветление.

Да оставиш религията на богословите е безумие – заявява Мартин Валзер (86 г.), един от най-големите съвременни писатели на Германия. – Както е глупост да оставиш литературата на литературоведите. И напомня, че в началото няма граница между литературата и религията. През последните години Валзер се завръща именно към първоначалната симбиоза на словото. Писателят, чиято продуктивност е необикновена не само заради възрастта му (напоследък публикува своите дневници, книга с балади, роман за последната любов на Гьоте), само през последната година и половина издаде три книги, в които религията е централна тема. Героят от романа му Muttersohn (Син на майка си, 2011) настоява: да вярваш е талант. Някои хора са музикални, други не са. Така е и със силата на вярата. Някои могат да вярват само в това, което знаят.

Трите книги Син на майка си, За оправданието (2012) и Тринадесетата глава (2012) носят общото заглавие Трилогия на копнежа. А той, копнежът, отвежда автора назад в детството, преживяно във Васербург на Боденското езеро. Като дете Мартин всяка седмица е в католическата църква с баща си. Съжалявам днешните деца, които не ходят всяка неделя на църква – казва той пред списание Шпигел,защото не познават изповедта: отиваш при свещеника и казваш: не почитах татко и майка, имах порочни мисли и постъпки, към себе си и към другите. И знаеш: без пълно покаяние няма опрощение на греховете. Покайваш се. Но още по пътя за вкъщи знаеш, че си излъгал. И тогава забелязваш: в теб живеят двама души. Най-малко! Този, който е направил нещо порочно и пак ще направи, и този, който е обещал, че повече няма да го прави. И тези двама души се борят един с друг, спорят. Така се развива вътрешният живот, диалогът със самия себе си.

Мартин Валзер е известен с парадоксите си, основани на диалектически игри: Бог, ако го има, не би могъл да бъде по-разбираем, отколкото е чрез своето отсъствие, гласи един от тях. Често предизвиква общественото мнение в Германия с неочаквани, дори кощунствени тези. При връчването на Наградата за мир на германските книготърговци през 1998 г. отхвърли „инструментализирането на Холокоста” с настояването, че непрекъснатото тематизиране на Холокоста постига в крайна сметка ефекта на загърбването. Ала когато говори за вярата и копнежа, Валзер може да бъде по детински чист. Неведнъж е казвал, че евангелският разказ за Рождество Христово е най-прекрасната история, която някога е чувал. С топлота си спомня за проповедите на братята францисканци във Васербург.

През Втората световна война Мартин Валзер е мобилизиран и изпратен на фронта, в берлинския архив съществува документ, според който е постъпил в НСДАП на 30 януари 1944 г., ала писателят отрича да е подавал заявление за влизане в Националсоциалистическата партия. След войната следва в Регенсбург и Тюбинген литературознание, история и философия, защитава дисертация върху Кафка. Преди да се появи първият му роман Бракове във Филипсбург (1957), пътува като кореспондент на Зюддойче Рундфунк във Франция, Италия и Полша. Един постоянен мотив в творчеството му е житейският провал, въплътен в съдбите и вътрешните конфликти на неговите герои. Сред многото му романи и повести са Полувреме, Еднорогът, Крушението, Отвъд любовта, Бягащият кон, Смъртта на един критик, Мигът на любовта, пише разкази и пиеси. През 50-те години редовно е канен на заседанията на легендарната Група 47 на младите писатели, сред които са Гюнтер Грас, Хайнрих Бьол, Уве Йонсон.

Музиката играе значима роля в произведенията на Валзер. В Син на майка си това е хоровата музика, пеенето като най-чисто въздействие. В този роман Валзер говори за вярата не като църковен императив, а като дарба. Странстващият проповедник Пърси – Антон Парсифал Шлуген, чиято майка твърди, че за създаването му не е бил нужен мъж, се завръща след две години в психиатричната клиника Шерблинген на Боденското езеро, където е санитар. Неслучайно Валзер е подслонил вярата в психиатрия, която пък се помещава в стара манастирска сграда. Днес вярващите ги смятат за луди. Пациентите чакат с копнеж Пърси, който ги изслушва и се отнася сериозно към тях. Той владее изкуството на вслушването и приемането, на вярата вместо знанието, на одобрението вместо критиката. Вярата е доказателство за живот, една секунда вяра се заплаща със стотици часове съмнение, обяснява героят.

Да гледаш на света с добро и обич е друг Валзеров мотив. Омразата не може да бъде красива, само любовта е красива – писателят се позовава на св. Августин, Бьоме и Сведенборг, философите често са отправна точка в творчеството му. Първите три глави съдържат историята на Пърси и неговата майка, историята на един от пациентите, който се разкъсва между обичаната жена и любимата, и новелата Моето отвъдно (вариации на тема вяра, надежда, любов, публикувани малко по-рано). Всички тези мотиви намират своето обединение в репризата, която представлява стремглаво пропадане и същевременно спасение. Не сюжетът е важен, а езикът, изреченията, които носят просветление, големите теми. Не по-малко впечатлява нехайството спрямо литературните конвенции – когато е необходимо, Валзер подменя романа с драма, а на финала разполага прекрасно стихотворение, приписвано на Пърси. Критиката е единодушна: романът е преживяване отвъд литературната конфекция.

По подобен начин е посрещнат и Тринадесетата глава – роман в писма за любовта между застаряващ писател и професорка по теология. В техния дълбок и болезнен, нежен и комичен епистоларен диалог се оглежда любовта между теолога Карл Барт (невидимия герой в романа, както го нарича един критик) и медицинската сестра Шарлоте фон Киршбаум. Според литературоведите трудно може да се открие друг толкова необикновен епистоларен роман, така „мъдър и непорочен”, в който метафизичното и баналното се сливат органично. Същевременно той може да се чете като научен роман на тема богословие и изследвания на мозъка. Мартин Валзер има какво да даде и на поколението Туитър, защото текстът му е посветен на почерка, мастилото и хартията в епохата на виртуалното, той се чете и като рефлексия върху писането.

 

Мартин Валзер: Не можем просто да зачеркнем Бог

 

 

Писателят в разговор с журналиста и теолог Александър Гьорлах от немското издание The European.

Говорите непрестанно за основната човешка потребност от оправдание. Откъде идва тя според вас?

Може да се изведе от всичко, което човек е казал, помислил и написал, за да се оправдае. Преди хората са се чувствали задължени пред един Бог, който трябва да ги оправдае. Те не са могли сами да се оправдаят. Не им е било достатъчно да са такива, каквито са. Затова са се нуждаели от по-висша инстанция. Така са възникнали религиите с техните различни морални представи, защото хората не са могли сами да се оправдаят.

Ала наред с духовната окраска, оправданието има и социален елемент, както пишете, например спрямо бедните.

Да, но той е добавен по-късно. В първоначалната потребност да се оправдаеш всъщност не се съдържа нищо социално. В църковната традиция едва в епохата на Лутер човек е могъл да спечели Божията милост чрез своите дела. При Августин и Павел това все още е радикално забранено. Тъкмо затова силно ме впечатлява. Човек е бил задължен на един Бог, срещу когото нищо не е могъл да направи. Бил е избран или не. Твърде радикално схващане за човешкото битие, толкова малка възможност сам да осъществиш контрол. Колкото по-приложима става религията на Лутер, толкова повече неща трябва да вършиш, за да се почувстваш оправдан. Непрекъснато изскача първоначалната рана на неоправданието. Това ме интересуваше и намерих събеседници сред автори като Франц Кафка и Карл Барт.

За Барт религията е преживяна, църковна религия, „употребима” религия. Нея той иска да превъзмогне, за да открие чистата религия. Но религията винаги е религия в употреба. Следователно Барт търси нещо, което не съществува. Звучи безизходно и затова малко нихилистично.

Думата нихилизъм не е подходяща за Барт, въпреки че понякога се употребява по негов адрес. По мое схващане той се изплъзва от всяко определение, защото неговата дейност във вярата никога не спира. Например когато твърди: ние не се осланяме на надеждата, въпреки всичко има времеви хоризонт. Място, на което новият свят и новият човек могат да бъдат въобразени. Няма заради какво да му приписваме нихилизъм. Той не запазва нищо от уютните връзки на протестантската църква в Бог. Унищожава тези структури. Въпреки това не може да се каже, че той би могъл да намери покой в нищото.

Критиката на господстващите отношения – в случая с Барт на църковните – е от значение и за вашата биография: от една страна, да живееш буржоазно, но от друга, да критикуваш буржоазността. Никога да не спираш, непрестанно да подлагаш всичко на преосмисляне.

При прочита на Карл Барт със сигурност не само на мен ми прави впечатление, че сме си създали оправдания от всевъзможни ерзац удовлетворения. Разбира се, за някои хора четенето на Барт е подтик да си забранят да се унасят и успокояват с псевдооправдания, чрез социални, политически и други биографични успехи. Но това все още не е достатъчно. Затова според мен Процесът на Кафка е толкова важна книга. На тридесетия си рожден ден Йозеф К. е задължен да даде пред съда писмено оправдание на своя живот. Когато забелязва, че не може да оправдае своето съществуване с това, което е изложил, започват напразните му усилия. Той отива при адвокати, художници и накрая в църквата при свещеника. Колкото повече усилия полага за собственото си оправдаване, толкова по-ясно му става, че не може да бъде оправдан. Нещо му липсва. Този, който чете романа на Кафка и не се замисля над темата, няма да може да стигне до края му. Толкова радикална е тази книга. Финалът е инсценирано самоубийство от този К. Не може да се чете просто като белетристика.

Върнахме се при първия въпрос, с който преди е започвал катехизисът: защо сме на земята? Не мислите ли, че човек би могъл да се задоволи с това, че изобщо не се нуждае от оправданието, за което е измислил, между другото, и религиозната метрика? Може ли да съществува екзистенциализъм, обърнат към позитивното? Вие го наричате „да” на „не”-то на света”.

Няма стандартен отговор. Всеки трябва да отговори пред себе си. Онези, за които въпросът за оправданието не играе никаква роля, не са интересни от моя перспектива. Интересуват ме най-често характери, които не са се задоволили с натиска на оправданието. Те никога не заобикалят въпроса за вярата. С Бог или без Бог – остава решаващ въпрос, на който нито Барт, нито Киркегор могат да отговорят позитивно. Както и въпросът за оправдаването. Йозеф К. е отделил този проблем от Словото Божие. За него това е оправдание в себе си, към което напразно се стреми. Киркегор напротив винаги свързва въпроса за вярата с въпроса за Бога. За него той никога не може да има положителен отговор, но Киркегор не затъва в нихилизъм. Само че след всяко „да” идва „не” и обратно. Или както се казва при Киркегор: големината на вярата се познава по големината на невярата. Точно така мисля и аз.

Барт ми изглежда разбираем само в контекста на екзистенциализма. Някой не иска да изостави вярата, но не може да я предаде с класическите методи и аргументи на теологията. Има ли връзка между Барт и екзистенциалистите?

Екзистенциализмът на Сартр няма нищо общо с Барт, по-скоро Камю има общо с Барт. Сартр е изцяло вътре в света и лишен от отвъдното. Той винаги може да бъде оправдан с обществена активност. Следователно няма нищо общо. Ала мен ме интересува съвсем друго наблюдение. Именно когато проблемът за вярата се събуди в даден човек, той вече не може толкова лесно да премине към дневния ред, както прави един осъзнат атеист. Той вече не може да намери спокойствие в атеизма, лишен от напрежения. Зад нас остават 2000 години под знаменателя на отворения въпрос за Бога. Категорично смятам пълното успокоение на днешния атеизъм, следователно и на интелектуалците, за унищожаване на нашата духовна история.

Как така?

Защото тогава би трябвало да кажем, че те не са с всичкия си. Не можем в продължение на 2000 години да поставяме въпроса за Бога като толкова важен, а впоследствие да го изоставим и да твърдим, че не ни интересува.

Скептицизъм, атеизъм, екзистенциализъм – винаги ги е имало наред с вярата в Бог през всичките 2000 години.

Според мен най-важната дарба, за да можеш да вярваш, е да имаш сетива за красивото. Ние имаме способността да откриваме красивото. Да вземем например Бах или Шуберт. Тяхната обърната към Бога музика е изпълнила и създала нашето земно битие. Ако  можеш като атеист спокойно да отвърнеш взор от нея, то тогава цялото историческо богатство е изгубено. Тогава всичко това губи смисъла си и не знаеш защо фугите са безкрайно движение. Като свидетел на историята бях застигнат от тези мисли и те ме вълнуват до днес. Не мога да зачеркна въпроса за Бога. Вълнуват ме прекрасните произведения, които религията е създала. Чувствам се съпричастен към тях и не мога да премина към дневния ред на атеизма тъкмо защото притежаваме богата история, насочена към трансценденцията. Освен в музиката това може да бъде въплътено и в чиста словесност, както е при Барт и Киркегор. За мен коментарът на Посланието на апостол Павел до римляните от Карл Барт е 600 страници пламенна проза, каквато преди това съм срещал само у Ницше. Само в Заратустра на Ницше се съдържа такъв словесен плам. Но той не отвежда наникъде. Та този нов човек, свръхчовекът, не съществува. Няма историческо време, в което той наистина е. Но съществуват потребността, стремежът към него. След Ницше никой не е поставял на изпитание с такава страст позитивността.

В религията на Барт няма разказ, защото една истинска религия може да е само откъсната от всичко земно: литургия, предание, свещени текстове. Не представлява ли трудност за вас като писател, че разказът вече не играе роля в религиозните представи на Барт?

Не си спомням Барт да е отменил Новия завет.

Ала към религията за употреба се отнасят също култът и историята на смирението. Барт обаче отива тъй далеч в разлагането на библейския текст, че от фактическия разказ нищо не остава. За един писател би трябвало да е фатално, че вече не съществува наратив.

Може би е вярно, че душевните вълнения на Барт обезсилват различни видове разказ. Част от наивността, която все още е налице в разказа, просто не може да се практикува. От друга страна, при него непрекъснато се появява познанието, че християнството и целият въпрос за вярата са празни без Възкресението. А Възкресението също е разказ. Той непрекъснато повтаря: „Не е допустимо да се изключи Възкресението”. Следователно тук използва разказа.

Когато говорите за Кафка и Ницше, стигате до Иисус. Какво е Христос за тези автори? И какво е Христос за вас като писател?

Позволете ми да не отговоря. Просто Той е толкова много, във всяка възраст нещо друго. Не мога да кажа какво е Той за мен. Няма съмнение, че Той е най-голямото предизвикателство в нашата преживяна история. Затова и Карл Барт казва: „Без Възкресението няма нищо”. И тук всички ние трябва да осъзнаем, че само клинчим. Ако в мислите си само кръжим около Иисус Христос, не трябва да очакваме определен изход. Предпочитам да остана в движение.

На друго място казвате, че интелектуалецът търси оправдание, докато гладният вече е оправдан. Защо на интелектуалеца му е отредено да страда на земята?

Бих могъл да кажа: това му е професията. Не на всички им се случва. Но онези, които използват езика и усещат липсата на език, живеят в клетка и не могат да се чувстват добре. И други са изразили това по своему. Кант например отбелязва, че разумът осъзнава само това, което сам е създал. Аз ще кажа, че езикът съответства единствено на самия себе си, на нищо друго. В този смисъл е ясно, че интелектуалецът страда в известна степен. Когато веднъж си започнал да подлагаш на изпитание езика, тогава според мен не можеш да престанеш с езикознанието. Не е достатъчно философите да работят с езика само аналитично. Изкуствените граматики не са достатъчни.

Защото само интерсубективният, прагматичният език е достоен за истината?

Точно така. В роман като Процесът на Кафка откривам какво може езикът. Той може да разкаже абсолютната оскъдност на човешката екзистенция. Този, който не може да живее без оправдание, не може да живее. Баста. А преживеният живот е именно път в езика. Този, който го заменя със съвсем други, земни предмети, теми и проблеми и нехае за основния въпрос, прави в най-добрия случай литература за забавление.

Следователно да се поддържа живо съзнанието за това е част от оправданието на вашето битие като писател.

Да, но това означава, че писателят, както винаги, не може да бъде оправдан. Когато останеш отворен нагоре, няма спокойствие и позиция. Всеки по свой начин подхожда към това. Кафка първо пише роман като Процесът, а после Замъкът. В последния той радикализира екзистенцията още по-силно в сравнение с Процесът. И ако беше живял по-дълго, Кафка щеше още повече да я радикализира. Писането на Кафка е най-висшето, което би могло да се случи. По-далеч един писател не би могъл да отиде. Колкото по-рано изостави тази задача и се задоволи с нещо друго, толкова по-малка е възможността да стане толкова велик. На това всеки сам трябва да си отговори. За мен освен Кафка остават Достоевски и отчасти Роберт Валзер.

Въпреки това писателят е в обмен със света. Все пак езикът и историята са в известно отношение.

Разбира се. Всеки словесен изказ е изказ в определен момент от езиковата история. Това е съвсем ясно. Само че към какво езикът винаги се отнася? Първо разбрах и научих това при Киркегор. Занимавах се с него десет години. Той казва, че има само индиректен начин на изразяване, което звучи малко банално, но е невероятно прецизно и вярно. Това е най-важното: всичко, което е директно, е позитивно, всичко индиректно – негативно. Киркегор е написал чудесни редове, които могат да се четат всеки ден. Те са съвсем точни указания на какви проверки трябва да бъде подложен езикът, за да стане вменяем. Когато си на прав път, изведнъж проглеждаш за много повече неща. Един монолог от Новалис подхваща точно това прозрение на Киркегор. Новалис е стигнал също толкова далеч, колкото и Киркегор, осъзнавайки, че езикът винаги бърка, когато се стреми към директното. Не съществува директно съобщение, съществуват само индиректни. В моята Книжка за самосъзнанието и иронията съм събрал всички цитати на Киркегор, които обясняват това.

За вас са от значение, така ми изглежда, същината на света и какво човекът може да каже и да знае в него. Защо разглеждате гръцката трагедия като огледален образ на света?

Силно ме впечатлява, че Ницше се спира на Дионис и дисонанса. Той казва, че трябва да стигнеш толкова далеч, че дисонансът в музиката да ти въздейства благотворно, да се задържиш при него, а не да го отбягваш. Който издържи, казва Ницше, вече е напреднал. Олицетворение на тази издръжливост за него е Дионис. Та той сам себе си описва като последовател на Дионис. По тази причина приживе учените го обявяват за луд, защото трябва да отхвърлят изразния характер на тези ключови жестове в неговите писма. За тях той няма конвенционално съдържание.

Тогава какво му остава на Ницше?

Накрая Ницше логично призовава Бог. Това имах предвид преди малко с нашата 2000- годишна история, която се е развила върху Бога. Трябва да можеш да я отстояваш. На тази заключителна за Ницше фаза искам да споделя моя собствен свят на представи. Не можеш да зачеркнеш Бог като някаква сметка, която си приключил. Днес за това се мисли повърхностно, но Ницше го предава с изключителна езикова страст. В това отношение той е ярък пример, друг такъв пример е Карл Барт.

Превод от немски: Людмила Димова

Мартин Валзер
19.03.2013

Свързани статии