0
733

Дарителството за образование

Търговската гимназия в Свищов, дарение на Димитър Хадживасилев

Изследването на културите на дарителство за образование в различни исторически и социални контексти има значими социални проекции. Макар и често да обръща поглед назад към миналото, това изследване е насочено към настоящето и бъдещето.

Сборникът „Дар и култури на дарителство за образование: теории, институции, личности“, съставители Пепка Бояджиева и Росица Стоянова, очертава контурите на специфично интердисциплинарно изследователско поле – дар и дарителство в областта на образованието. Включените в него статии са разработени в рамките на различни дисциплинарни перспективи – социологическа, историческа, философска, социално-психологическа, математико-лингвистична. В своята цялост те оформят нова, не само за нашата академична общност, изследователска програма. Това е програма, която е насочена към относително цялостно осмисляне на културите на дара в образованието – тя отчита едновременно синкретичния характер на дара като тотален социален факт и спецификата на образованието като обществена сфера.

Първата част на сборника – Дар и дарителство за образование: очертаване на едно интердисциплинарно изследователско поле – представя основните теоретични подходи при изследването на дара, основавайки се на, но и дискутирайки с безспорни авторитети в тази област като Марсел Мос, Леви-Строс, Жак Дерида, Пиер Бурдийо, Питирим Сорокин, Георг Зимел.  

Статиите във втората част – По следите на българските традиции в дарителството за образование и просвета – изследват широк кръг от проблеми, свързани с дарителските нагласи и практики в полза на просветното развитие на българите. Хронологичният обхват на материалите е от началото на XIX до средата на ХХ век.

Третата част – Поглед към съвременността: нагласи за дарителство и дарителски практики – предлага резултати от емпирични изследвания на готовността за дарителство за образование на съвременните българи.

Предлагаме ви откъс от книгата – статията (поместена във втората част на сборника) на Веска Николова „Дарителството за училищата в името на бъдещето на България“.

Дар и култури на дарителство за образование, съставители Пепка Бояджиева, Росица Стоянова, изд. „Изток-Запад“, 2017 г.

*  *  *

Дарителството за училищата в името на бъдещето на България

Веска Николова

Уводни думи

Преди почти 20 години съвместно с колегата Росица Стоянова подготвихме проект, с който имахме намерение да положим началото на едно по-сериозно изследване на важни моменти от миналото на българското общество, свързани с дарителството – с насоките на неговото развитие след възстановяването на българската държава (1878-1944 г.), с личностите, дали своята лепта за една или друга благородна кауза. За целта формирахме научен екип, издирихме неизвестни материали в архиви, музеи, библиотеки, в пресата и регионалната литература и успяхме да натрупаме внушителен корпус от емпирични материали. Това, заедно с публикуваните законови актове, завещания и дарения, ни позволи да представим образа на българина като дарител, да надникнем в обществените и личните нагласи към филантропията и благотворителността. Дългогодишната ни съвместна изследователска дейност намери завършен израз в тритомната енциклопедия на дарителството в периода на Третата българска държава[1].

В следващите страници ще се опитам да направя един по-различен разрез на проблемите на дарителството – ще разгледам дарителството, насочено само към просветата и просветните институции. Задачата, която си поставям, е сложна с оглед на обема и хронологичните граници, на социалните и културните процеси в страната, на разнообразието в профила на благодетелите и техните мотиви. Проблемите са многопластови и в рамките на настоящия текст е невъзможно да бъдат обхванати. Поради това ще огранича задачата си в тяхното очертаване и най-вече ще се опитам да поставя отделни спорни или недоизяснени тези.

Началото

Като начало насочих вниманието си към най-солидните дарения, направени от българи, които по различни причини са напуснали българските земи преди създаване на независима държава и са се установили в страни като Румъния, Австро-Унгария, Турция, Русия и др. Благодарение на своята инициативност, интелигентност и предприемчив дух те са разгърнали широка стопанска дейност, успели са да натрупат солиден капитал или имоти. Но не са прекъснали връзките със сънародниците, живеещи в пределите на Османската империя, не са загубили своето народностно съзнание и са продължили да споделят бленуваната идея за създаване на свободна държава чрез културно-просветните дейности. Многобройни са даренията им за подпомагането на училищата и за подготовката на българската интелигенция, така необходими за развитието на едно независимо отечество. Техните високонравствени инициативи срещат трудности от различен характер. На практика дарителите са „граждани” на чужди държави и са длъжни да се съобразяват със законите им. При оползотворяването на техните дарения/завещания, предназначени за отделни български личности или за обекти, които не притежават статута на юридическа личност, благодетелите се облягат на клаузите на универсалните закони, на принципите на римското гражданско право и традициите в чуждите страни. В много случаи за ученици и студенти, доказали се като талантливи, ученолюбиви и произхождащи от бедни семейства, българските църковни общини търсят спонсорството на най-големите български банкерски къщи, на заможни търговци като Евлогий Георгиев и кръга от дейци около Добродетелната дружина в Букурещ, на забогатели българи, живеещи в съседните държави. Задължително положение в подписаните договори за отпускане на стипендии и помощи между двете страни е условието подпомаганите да се завърнат в родните си места и да приложат наученото навън.

След Руско-турската война 1877-78 г. уреждането на правните взаимоотношения в областта на дарителството за образованието остават на втори план, защото пред българските държавници с предимство стоят задачите за регламентирането на вътрешното устройство на страната, нейната отбрана, административно регулиране, възстановяване на стопанството и по-нататъшното културно развитие. В следващите години се създават закони и административни актове, които частично докосват тази материя, а частните благотворителни жестове се насочват към институциите с ранг на министерства и към местната власт, които вече притежават правата на юридическа личност. Първият закон, който очертава правовата рамка при учредяването на дарителски фондове, е Законът за наследството от 1890 г., в който частично се дефинира и даряването чрез завещание. В основата му влизат основните постановки на италианските и френските закони по наследството, класическите принципи на наследяване, без да се пренебрегват обичайното и църковното право и българската традиция. Липсата на цялостен и подходящ закон в България по посочената материя предизвиква многобройни опити на съответните държавни власти или на роднини на дарители, живеещи в чужбина, да оспорят валидността на благородните жестовете в полза на обществото. Примери в тази насока са съдебните процеси на румънските власти срещу завещанието на Пенчо Ралчев, чиито клаузи са в полза на габровските училища. Сериозни затруднения срещат изпълнителите на завещанието на Иван Недялков (Недялкович) за училищата в родния му град Казанлък. Подобни външни препятствия провокират банкери, юристи, компетентни личности и държавни служители да търсят подходящи административни актове при оползотворяването на даренията.

Известно е знаковото дарение на Евлогий Георгиев за създаване на висше училище в България. Няма да се спирам на неговото съдържание, а ще обърна внимание на правната му защита. Когато българският благодетел обявява намерението си за дарение в полза на отечеството си, той съветва министъра на финансите Иван Евстратиев Гешов да се приеме в Народното събрание (ОНС) закон, с който да се признае Висшето училище за юридическа личност. Приблизително такава „хитрост” се прилага и при защитата на дарението на д-р Никола Василиади за строеж на техническо училище в Габрово. Тъй като в недвижимите му имоти влизат 2 хотела в Букурещ (на стойност 300-350 хил. лв.), той обявява за свои универсални наследници Евлогий Георгиев и д-р Георги Атанасович (министър на външните работи и изповеданията). В противен случай румънските власти имат правото да откажат да предадат имуществото на българските власти.

Все по-често при приемането на дарения/завещания се търси най-удачния път за защита на валидността им, особено ако техният паричен размер или оценката на недвижимия имот са значителни. Обичайна практика е в началото да се учредява личен фонд, след което последователно се следва законовия ред: внася се проектозакон в парламента за дарението, който се приема с гласуване; издава се указ, подписан от Княза/Царя, преподписан от респективния министър и този на финансите; след което нормативният акт се публикува в „Държавен вестник”, а получените средства се внасят в Българската народна банка. Именно чрез приетия закон и правилник се регламентира начина на управлението на фонда и използването на приходите. Ежегодно балансът на средствата се отчита пред Народното събрание или по-ниско стояща институция, посочена от дарителя. Не трябва да се забравя записаното (или не) предписание, че „волята” на дарителя има задължителен характер.

Едно от най-големите по размер дарения за подпомагане на българското културно-просветно дело е това на Димитър Хадживасилев, роден в Букурещ (1814 г.) в семейството на заможен българин от Свищов. Целият му живот преминава в румънската столица, където заедно с развитието на бизнеса си участва в живота на българската емиграция. През ноември 1885 г. той прави дарителски акт в полза на Свищовската община в размер на 240 хил. златни лева – солидна за своето време сума. В мотивите на своя жест той отбелязва, че народното образование е „единственото средство за благото и величието на България”[2]. За легализирането на дарението се учредява дарителски фонд, а управлението се осъществява от почетна ефория, която трябва да се грижи и за недвижимите имоти. Изработват се необходимите административни и управленски документи (устав, учебни програми за училището, ежегодни финансови и други отчетни документи). В следващите години за изграждане на сграда на Търговската гимназия и за нейната издръжка се използват само приходите на паричния фонд и от недвижимите имоти. Проектът на зданието принадлежи на известния виенски архитект Паул Бранк. Гимназията е построена в периода 1892-1895 г. и до днес остава една от най-красивите и функционални учебни сгради в страната[3].

Солидното е и дарението на д-р Никола Василиади – лекар и общественик, който живее в Румъния и участва активно в инициативите на българската емиграция. Воден от желанието си да подпомогне българското стопанско, обществено и културно развитие, той завещава цялото си имущество за просветни цели (на стойност 300-350 хил. лв.). В израз на благодарност за получения до този момент подслон не забравя и румънските институции. Добил образование в най-известните европейски медицински университети, запознавайки се с живота на хората там, той осъзнава, че младото българско княжество се нуждае от кадри в техническата област. За това през 1881 г. с основната част от завещаните средства той изразява желание да се учреди фонд „Д-р Никола Василиади” за създаване на политехническо училище в Габрово. След уреждането на спорните въпроси с румънските власти и неговите наследници започва строежът на учебната сграда, оборудвана с необходимите лаборатории, модерни машини и инструменти. Така от началото на ХХ в. до днес Техническото училище в Габрово, носещо името на своя благодетел, успешно подготвя специалисти за българската промишленост[4].

Техническата гимназия „Д-р Никола Василиади“ в Габрово

Нямам намерение да изброявам имената на всички големи дарители, но не бих могла да пропусна организацията Българската добродетелна дружина в Букурещ, която изиграва важна роля като политическо и културно-просветно средище за обединяването на българската емиграция и като защитник на националноосвободителните стремежи. Като благотворителна структура тя отпуска много помощи и стипендии на ученици и студенти, подпомага болници, сираци, старопиталища, пострадали от войни или от природни бедствия. Тъй като средствата на организацията и тези на много от нейните членове се съхраняват в банкерската къща на Евлогий Георгиев в Букурещ, след смъртта на банкера (1897 г.) настоятелството на Добродетелната дружина решава те да бъдат предадени на българската държава. Това обаче се осъществява едва през юни 1901 г., когато парламентът приема Закон за управляването и оползотворяването на капитала на бившата „Българска добродетелна дружина”. Учреденият фонд/фондация притежава солиден основен капитал от 394 хил. лв. и се управлява от Министерството на народното просвещение, в чието лице настоятелството припознава представител на държавата. Продължавайки традицията и следвайки натрупания опит, от фонда всяка година се обявяват конкурси, отпускат се стипендии на бедни и талантливи младежи за следване в чужди учебни заведения, за подпомагане на специалисти в различни области, на студенти от последните курсове на висшите училища и др. И при този фонд е валидно задължението при предоставяне на стипендии и след като стипендиантите завършат обучението си, да се върнат в България или Македония и да работят толкова години, колкото са получавали помощи[5]. Независимо, че това е един от най-активно действащите фондове, средствата му остават значителни и към 1944 г. възлизат на 3 212 459 лв. През 1948 г., като част от фонда „Завещатели и дарители” при МНП, капиталът му се влива в държавния бюджет[6].

Трудно е да се систематизират отличителните белези на тази условно наречена първа група дарители за образованието. Благодетелите са извървели различен житейски път, различни са способите, по които са натрупали своето богатство, деловите им контакти, споделят разнообразни политически виждания. Някои от тях дори не са родени и не са живели в пределите на българските земи, даренията са направени преди Освобождението, но се ползват след него. Това, което неизменно свързва тези дарители, е силно развитото народностно съзнание и искрен стремеж да подпомогнат своите сънародници. Те са носители на възрожденското мислене и желанието да се издигне българското общество чрез образованието на високо европейско равнище. За това използват своето богатство в пари или в недвижими имоти за предоставяне на помощи и стипендии за бедни ученици и студенти, за закупуване на книги, учебни помагала, за лечение и други полезни инициативи. Познавайки начина на живот в развитите европейски държави, те притежават по-мащабно и перспективно мислене, отделят възможно най-солидните по размер средства именно за образованието – за построяване на учебни, но също така и на медицински сгради, защото знаят, че младото княжество се нуждае както от интелигенция, така и от здраво поколение, на които държавата ще разчита. В края на ХІХ и началото на ХХ в. броят на благодетелите е сравнително малък, но техните дарения са значителни като обем, особено тези в полза на просветното развитие. Така например от 1862 г. до създаването през 1901 г. на фонда на Българската добродетелна дружина организацията е предоставила помощи на 38 българи. В следващите десетилетия до 1948 г. броят на подпомаганите значително се увеличава. Младежите получават стипендии, еднократни помощи, средства за специализации в различни области на науката и благодарение на това много от тях стават забележителни учени, политици, лекари, писатели. Сред стипендиантите на фонда са Стоян Данев, Стефан С. Бобчев, Иван Шишманов, Александър Бурмов, Стоян Михайловски, Богдан Филов и много други представители на българския политически и интелектуален елит.

Дарения и дарители в полза на училищата

Вторият проблем, към който искам да привлека вниманието, са частните дарения към училищата като полезна и ефикасна форма за подпомагането на образованието. В Търновската конституция (чл. 78) е заложено едно ясно формулирано в социално и етническо отношение положение, а именно, че „първоначалното учение е безплатно и задължително за всички поданици на Българското княжество”. Този член определя една от най-отговорните дейности на първите държавници на новото княжество – ограмотяването на цялото българско население. Конституционното предписание става неотменно задължение на държавата и то включва осигуряване на педагози за тези училища, на учебни помещения и помагала, на други помощни дейности, свързани с обезпечаването на образователния процес. Едни от първите разпоредби на княжеското правителство след войната са насочени именно към възстановяване на училищата, съществували до този момент, или към създаването на нови[7].

По-сложно стои въпросът със средното образование. Съгласно закона държавните средни училища също се издържат от държавата. Известно е, че след войната от 1877-1878 г. ситуацията в България е крайно неблагоприятна – териториално тя е разделена, селското и занаятчийското стопанство са разорени, ограничени са търговските пазари, които доскоро са осигурявали на хората минимални средства за живот, липсват банково-кредитни институции, разрушена е цялата национална инфраструктура[8]. Независимо, че начело на Министерството на просвещението стоят интелигентни личности като Иван Гюзелев, Марин Дринов, Райчо Каролев и др., въпреки приетите закони за стипендиите и временните помощи, за материалното поддържане на училищата, за откриване на пансиони при държавните училища, за освобождаване на бедни ученици от училищни такси и т.н. до края на ХІХ в. така и не е изработен цялостен закон и най-вече механизъм за по-ефикасно подпомагане на учебните заведения[9].

Трудностите провокират изявени представители на интелигенцията да търсят и предлагат разнообразни решения на многобройните проблеми. Обществото осъзнава необходимостта от подготвени кадри за нуждите на стопанското, административното, културното и интелектуалното развитие на нацията. Това може да се осъществи единствено в училища с по-висок научен ранг от този на основните – в държавните средни училища. Разбира се, не трябва да се пренебрегват натрупаните знания и умения, получени както в европейските университети, така и в българското Висше училище, които обаче на този етап са недостатъчни. Тоест – в своите намерения държавата и гражданското общество са длъжни да вървят в една и съща посока.

Свидетелство за подобни тенденции са създадените веднага след Освобождението мъжки и девически гимназии. Новите учебни заведения са продължение на основаваните към средата на ХІХ в. училища. Сега, използвайки българския и европейския опит, с приетите частични закони, с поканените чужденци-специалисти, както и благодарение на личните качества на „строителите” на новата държава, повечето от които сами са възпитаници на престижни европейски учебни заведения и осъзнават необходимостта от издигане на културното равнище на народа, от създаване на кадри за всички сфери на обществения живот, започва целенасоченото изграждане на следващата степен в българската образователна система – гимназиалната. Гимназии се създават в най-големите стопански и административни центрове на Княжеството и Източна Румелия – София, Пловдив, Русе, Търново, Варна, Стара Загора, Сливен и други градове.

Като пример бих посочила историята на Девическото училище в Русе, чието начало датира около 1864 г. По разбираеми причини по време на Руско-турската война (1877-1878 г.) за кратко време то прекъсва своята дейност, но през учебната 1880/1881 г. открива своите първи два класа. През следващите години се увеличава броят на ученичките, разширява се и се задълбочава съдържанието на учебната програма, а през учебната 1894/1895 г. министърът на просвещението обявява учебното заведение за Пърна девическа гимназия. В нея учат 425 възпитанички. Завидна е квалификацията на преподавателския състав. Повечето от учителите са получили образование в западноевропейски и руски университети. Като преподаватели са поканени и чужденци, които със своите знания и педагогически умения приближават и приобщават ученичките към европейската култура. В списъка на учителите виждаме имената на Никола Икономов, Стоян Заимов, Станимир Станимиров, Иван Гюзелев, Стефан С. Бобчев, Константин Величков и др. В следващите години мнозина от тях стават политици, министри, културно-просветни дейци, но продължават да бъдат съпричастни към просветното дело. Учебният процес в Девическата гимназия е затруднен от липсата на подходящи помещения – проблем, който стои пред повечето училища в Княжеството. Но на нуждите на Русенската гимназия се отзовава общинският съвет, който през юни 1909 г. отпуска безплатно място, а Министерството на просвещението разрешава да се сключи заем за строеж на сграда за гимназията. Така съвместните грижи на местната и централната власт дават видими резултати[10].

Русенската девическа гимназия, випуск 1939 и 1940 г.

В следващите години Държавната девическа гимназия „Баба Тонка” се утвърждава като важно просветно звено за Северна България и показва, че социалните нагласи на обществото също са в посока да окажат подкрепа на тази необходима институция. Свидетелство за това са учредените частни дарителски фондове. Благодарение на щедростта на хора от различни социални и професионални групи от началото на ХХ в. до 1944 г. техният брой нараства на 25, създадени съгласно завещания или доброволни дарения в пари, имоти и ценни книжа. Благодетелите определят целта на своя жест, посочват името, което фондът трябва да носи. Те възлагат управленските функции на учителския съвет, който изпълнява „волята” на дарителя. Капиталите се внасят в местните клонове на Българска народна банка или на Земеделската банка, а само годишните лихви се използват по предназначение: за даване на стипендии, на финансови и предметни помощи и награди, които са зависими от размера на дарените средствата. Разпределението на лихвите става по решение на учителския съвет или на училищното настоятелството, ако няма специално предпочитание на благодетеля. В края на учебната година се прави ревизия от специално избрана комисия, която преценява доколко правилно са използване на средствата. Ако капиталът на фонда възлиза над определен размер или пък дарението е направено в полза на държавата (респективно на МНП), проверката се осъществява от финансовия отдел на Министерството, където се завеждат специални партидни книги на името на всеки фонд, отчитат се приходите и разходите и най-накрая се внася отчет в Народното събрание по време на приемането на държавния бюджет. Така независимо, че това са частни дарения, държавата следи за състоянието на фондовете и за стриктното изпълнение на разпоредбите на закона[11].

Дори беглият преглед на частните фондовете при Девическата гимназия в Русе показва, че повече от 50% от дарителите са мотивирани от стремежа за подпомагане на „бедни ученички”, отличаващи се с добро поведение и успех. Явно обществеността проявява съчувствие към най-бедните и талантливи деца с ясната идея да им се даде шанс в живота. Наред с тях, част от благодетелите имат други предпочитания: да помогнат девойки с подчертан талант – музикални способности, влечение към химия или към други научни направления, на деца с родители българи от православно вероизповедание и т.н.

Някогашната Девическа гимназия в Русе днес е Математическа гимназия „Баба Тонка“

Моделът на Русенската девическа гимназия не е изключение по отношение на учредяването на дарителски фондове, а е масово явление в страната и затова само ще изброя някои други учебни заведения, разполагащи с подобен ресурс от средства. На първо място бих посочила Априловската гимназия в Габрово, която е първото средно училище в българските земи. Възниква като класно училище през 1835 г. благодарение на дейността и щедростта на идеолога на новобългарското образование Васил Априлов и неговия съмишленик Никола Палаузов. Тук като учители работят едни от най-известните просветни дейци като Неофит Рилски, Йосиф Ковачев, Тодор Бурмов, Райчо Каролев и др. Благодарение на своите преподаватели, на материалната си база и използваната модерна образователна система училището прераства в гимназия. След Освобождението запазва своето челно място сред най-елитните учебни заведения в страната. В него получават образование голям брой деца от всички краища на България, от останалите извън пределите на държавата Македония и Одринска Тракия, от средите на българските общности в Румъния.

В завещанието си Васил Априлов заявява своето съкровено желание „да се образоват съотечествениците ми” и с тази цел предвижда да се учреди фонд на негово име. С допълнително предоставени средства (60 хил. ср. рубли) се образува неприкосновен фонд, чиито приходи трябва да служат за довършване на учебната сграда, за издръжката на училището и други учебни сгради. Отпускат се стипендии (в това число и за Одеската семинария), предоставят се средства за училищната библиотека.

Делото му е продължено и от други родолюбиви габровци. Резултатът е, че в периода 1888 – 1944 г. в полза на Априловската гимназия са учредени 28 частни дарителски фонда. Освен за стипендии и помощи средства се отделят и за изработване на паметник на патрона на гимназията, за написване на съчинение по отечествена история и с военен сюжет, за поддържане на духовия оркестър към гимназията. От фондовете на гимназията се дават награди/стипендии на бедните ученици (13 на брой). Прави впечатление, че в бюджета на учебното заведение, осигурен от държавата, фигурира „фонд бедни ученици”, но няма данни кога и как се създава, каква дейност развива, а само наименованието издава целта[12]. През 1904 г. в сп. „Училищен преглед” е публикуван „Правилник за управление на фонда за подпомагане на бедни ученици”[13], който подсказва, че такива фондове се образуват във всяко средно училище. Капиталите им се натрупват от 1/3 от училищните такси, от пожертвания в пари, вещи, книги, от суми, събрани от публични сказки и театрални представления. По-голямата част – 4/5 от събраните средства – се раздават на бедни ученици, а останалите се внасят в БНБ или в БЗБ за увеличаване на капитала на фонда[14].

Музеят на образованието в Габрово се помещава в западното крило на Априловската гимназия

Заслужава да се споменат имената и на други престижни училища в страната, управляващи многобройни частни дарения: Държавната мъжка гимназия в Русе разполага с 30 лични фонда (19 от тях са за подпомагане на бедни ученици); Държавната мъжка гимназия „Фердинанд І” във Варна – с 15 частни дарителски фонда (7 са за бедни ученици); Варненската държавна девическа гимназия „Мария Луиза” – с 8 частни дарения. Средствата на фондовете на тази гимназия се разпределят между ученички от географски регион, надхвърлящ националните граници: освен за девойки от Варненско, те са предназначени и за ученички от Галац и Тулча (Румъния), от Лозенград (Турция), от Русия и други селища. Държавната девическа гимназия „Митрополит Климент” в Търново разполага с 9 фонда: от тях 3 са за подпомагане на бедни ученички, 1 – за получаване на храна в безплатна трапезария, 1 – за лечение. Търновската мъжка гимназия „Св. Кирил” има 16 фонда, но гимназията продължава да получава помощи от българи емигранти от Букурещ, които се интересуват от проблемите на учебното дело. Между тях важна роля изиграва дарението на Михаил Кифалов и кръга около Добродетелната дружина. Натрупаните средства позволяват да се построи учебна сграда (1911 г.). Приходите на останалите 7 фонда са насочени към подпомагане на бедни ученици, а 4 от даренията са за безплатна трапезария. Мъжката гимназия „Александър І” в Пловдив има 3 фонда, а Първата девическа гимназия – 5 фонда, и др. Тоест – към гимназиите в малки и по-големи градове се учредяват различен брой частни фондове, като повечето от тях отделят средства (около 50%) за подпомагането на бедни ученици[15]. Необяснимо е защо в пловдивските гимназии фигурират толкова малък брой дарителски фондове, при положение, че градът е стопански и административен център. Можем да предположим, че там гражданските организации развиват по-широка благотворителна и социална дейност и изземват някои задължения на училищата, в това число грижите за бедните ученици чрез трапезарии, летни колонии и др.

Още един любопитен факт от историята на дарителските фондове при  училищата търси приемливо обяснение – защо липсват дарителски фондове към едно от най-елитните за страната средни учебни заведения – Софийската първа девическа гимназия. В началото на 1881 г., съгласно инструкцията на МНП, в учебното заведение се създава първият фонд за подпомагане на бедни ученички. Средствата се събират чрез доброволни дарения, помощи от учители и ученички, от организираните благотворителни структури, като 1/3 от училищните такси влизат в бюджета му. Всъщност именно това перо осигурява най-големите постъпления и към 1 юли 1929 г. средствата възлизат на 337 950 лв. От него се купуват учебници за бедни ученички, отпускат се стипендии, раздават се парични помощи по празниците. Такъв фонд съществува и при Софийската мъжка гимназия, но не се намериха данни за съществуването на подобни фондове на този ранен етап при останалите гимназии в Княжеството. Само ще припомним, че през 1891/1892 г. МНП отново препоръчва на всички училищните ръководства да учредяват фонд „Бедни ученици”, чиято цел е подпомагане на бедни и талантливите деца. Сега обаче тази „препоръка” придобива задължителен характер, защото почти всяко училище създава такъв фонд. Той обаче не се включва в списъка на частните фондове, а се отчита пред МНП заедно с бюджета на гимназията и по този начин е разположен между доброволното и служебното задължение. Не е ясен различният подход към темата „бедни ученици”. В случая е важно, че дарението става норма за поведение на държавата, на ръководството на училищните структури и на обикновените хора. Вероятно с подобна инструкция училищните ръководства се задължават да създадат фондове за безплатни трапезарии към гимназиите, да осигурят безплатни закуски и летни почивки.

И ако дарителите в първата представена група са заможни и богати хора, успели в живота, то групата на благодетелите, дали средства за учредяване на благотворителни фондове при гимназиите, е доста по-разнолика. В условията на едно небогато общество те са разположени в един широк социален, образователен и професионален спектър – от високообразовани до малограмотни; от заможни и богати хора до хора от средна ръка или дори бедни; от заемащи високи управленски позиции до малко познати личности. Всички те са носители на висок морал и отговорност към обществото, със съзнание за бъдещето на България.

Безплатните ученически трапезарии

Друга успешна и масова форма за подпомагане на бедни ученици са създадените в края на ХІХ в. безплатни ученически трапезарии. Инициативата принадлежи на учителите и техните организации, които ежедневно се сблъскват с бедността, недохранването и заболяванията на техните възпитаници. В резултат на дългогодишен обществен и педагогически опит и след сериозно наблюдение над 100 ученички от Старозагорската девическа гимназия, в доклада си в края на учебната 1896/1897 г. директорът Атанас Илиев обявява, че повечето деца „носят белезите на бедността върху дрехите и лицата”. Те често боледуват, а обядът им (ако има такъв) е мизерен. Той констатира, че „малко топла храна” би се отразила добре на тяхното здраве и образование[16]. По същото време стопански дейци и социалдемократи правят анкетни комисии за проучване на условията на живот във фабрики и занаятчийски работилници и настояват да се приемат социални закони, които да защитят здравето на жената и работещите невръстни деца. Явно учителската гилдия малко изостава от подобни обществените нагласи, а докладът на Атанас Илиев провокира колегията – така се полага началото на „Дружество за безплатни обеди на бедни ученички от Стара Загора”. Организаторите се заемат със събиране на средства, осигуряват помещение за трапезарията, търсят подкрепата на местната казарма и будните граждани и на 27 януари 1898 г. дават първия безплатен обед[17].

Старозагорската девическа гимназия, 1881 г.

Бедност, болести, престъпления и опасност от израждане на нацията – такива са основните мотиви на учители и лекари при създаването на дружествата за безплатни трапезарии във Варна, София, Пловдив, Бургас, Търново, Габрово, Русе, Шумен и други големи и малки селища. Организациите натрупват необходимите средства от членски внос, частни пожертвувания, от завещания и доходи от имоти. Те привличат сподвижници, така че броят на членуващите се увеличава. Разширяват се и възможностите да бъдат обхванати повече децата, които ползват услугите на трапезариите. Така например в Старозагорската трапезария в рамките на учебната година (от октомври 1898 до юни 1899 г.) се хранят между 57 и 100 ученици в зависимост от средствата, с които дружеството разполага. Варненската организация може да се похвали с броя на своите членове, които към декември 1901 г. наброяват 325 души и впечатляват с разнообразния си социален и професионален профил. Наред с учителите, в дружеството влизат жени-домакини, адвокати, търговци, офицери, бивши кметове и общественици, изявени политици и стопански дейци[18].

За разлика от приетите нормативни документи за създаването на дарителски фондове при училищата, не се намериха указания за регистрация на безплатните трапезарии – за спазване на общи правила или някаква централизация. Вероятно държавата е предоставила водеща роля в тази дейност на самите училища и на благотворителните структури, които използват своя натрупан опит и обмен на информация. Те избират управителен съвет, приемат устав и правилник за дейността на организацията. В резултат след 1901 г. техните организационни документи имат сходно съдържание. Тази „външна” намеса води до по-голямо разнообразие в дейността на организациите и при общуването с обществеността. Така например пловдивският учител Иван Черноземски, воден от желанието си да облекчи живота на своите възпитаници, през декември 1899 г. основава учителска организация за създаване на безплатна трапезария. Но той разширява дейността на дружеството, което наред с трапезарията подпомага бедните деца с дрехи и обувки, активно търси помощта на местната и централната власт. В своята благородна мисия пловдивските учители получават финансова помощ от държавата, от общинското управление, от редица благотворителни структури в града като дружество „Майчина грижа” и от много граждани. Последните осигуряват за трапезарията продукти в натура, обуща и дрехи за учениците. Оказаната помощ дава положителни резултати и позволява да се открият нови салони и да се увеличи броят на столуващите. Така училищата, гражданският сектор и местната власт намират допирни точки в подпомагането на социално слабите ученици.

По-различна е историята на създадената през ноември 1898 г. организация за безплатна трапезария в София, наречена „Общество”. Макар че при регистрацията тя заявява намерението си да отвори вратите си за участие на всички жители на столицата, на практика ръководството се поема от мъже – известни общественици, политици, адвокати, публицисти и особено дарители. Председател става доктор Михаил Михайлов. В помощ на управителния съвет се включват съпруги и дъщери на видни общественици. Те създават Женски комитет, чиято задача е събиране на средства, организиране на благотворителни концерти и забавления. Търси се съдействието на различни стопански организации. Комитетът полага началото на традиционния, но престижен „басмен бал”, който носи прилични приходи на организацията. По своята структура „Обществото” наподобява на една елитна организация, която привлича по-богатите хора. То успява да натрупа достатъчни средства, за да може да построи собствен трапезариен и театрален салон, както и да увеличи членовете си към 558 души още на първата година. Независимо от заявените претенции „Обществото” насочва дейността си към подпомагане на учениците от основните училища и частично от гимназиите. Още в първата година в трапезарията се хранят около 124 деца. МНП също се включва в подпомагането на организацията, като ежегодно отпуска между 2200 до 3200 лв. В отговор на настоятелната молба на настоятелството за създаване на втора трапезария столичното общинско управление отпуска 2000 лв. и безплатен парцел от 1000 кв. м в квартал Ючбунар. На инициативата се отзовават редица управленски структури на столицата. Софийската окръжна постоянна комисия задължава всички градски и селски общини в Софийски окръг да предвидят средства за организацията в годишния си бюджет. В резултат на помощта и на добрата организационна дейност на 1 март 1904 г. „Обществото” открива клон на трапезарията в бежанския квартал Ючбунар, където се хранят 70-75 ученици[19]. Организацията разширява параметрите на обществената си благотворителност. В своите водещи идеи набляга на християнските ценности, на някои леви виждания и педагогически прийоми. За целта храненето се съпровожда с обедна и следобедна молитва, изисква се по-големите деца да помагат на по-малките и т.н.

Следвайки добрия опит, редица благотворителни организации и щедри дарители в страната създават безплатни трапезарии за ученици. Тук трябва да споменем трапезарията, създадена от дружество „Майчина грижа” в Габрово; тази на Бургаската организация „Добрий Самарянин”, радваща се на щедростта на съпрузите Ганка и Иван х. Петрови (собственик на големите Бургаски мелници); дарителския жест на Ана и Тодор Пулиеви за Карлово и др.

Не само гражданският сектор, но и държавата е съпричастна към инициативите в полза на подрастващото поколение. Независимо, че тя не изработва административни документи, с които пряко да задължава училищата, чиновниците от МНП внимателно следят състоянието на просветните заведения и на техните възпитаници. Допълнителна причина за това е фактът, че много от заетите в екипа на министерството са бивши учители и познават отблизо бедността в страната, проблемите и конфликтите, които непрекъснато възникват в училищата. Ще припомним, че инициаторът на Старозагорската училищна трапезария Атанас Илиев е един от членовете на Висшия учебен съвет при МНП. Това съвещателно тяло инициира много нововъведения и законопроекти в просветата.

До 1912 г. в количествено отношение безплатните трапезарии са сравнително малко заради липсата на необходимите средства, но с тях се полага началото на една перспективна грижи за физическото оцеляване на подрастващите. По пътя на модернизацията на обществото със създаването на тази институция се прави опит да се прилагат не само нормите за хранене, но и да се въздейства върху моралното и умственото развитие на децата, върху възпитанието им в християнските и общочовешките ценности. През войните (1912-1913, 1915-1918 г.) много ученически трапезарии се закриват, но на тяхно място местната власт открива други, в които са обхванати ученици с по-широк възрастов и социален профил. След двете национални катастрофи и нарасналия брой на сираци, вдовици, бежанци, съпроводени с масовото обедняване на населението, именно трапезариите стават най-разпространената форма за подпомагане, особено на децата.

Летовищното дело

В началото на ХХ в. тежката стопанска криза, осъзнатата необходимост от санитарно-хигиеничен надзор не само във фабрики и работилници, но и в училищата, добрата информация за европейската практика провокира медицинските и училищните среди и предизвиква сериозен обществен дебат. Това заставя вносителите на Закона за опазване на общественото здраве (1904 г.) да включат в него разпоредби, с които се регламентира въвеждането в средните и в педагогическите училища на длъжността на училищния лекар. Този дебат обаче води и до създаването на още една институция, свързана със здравето на децата – летните ученически колонии за слаботелесни деца. Водени от мисълта, че обществото трябва да се грижи за физическото и умственото развитие на подрастващите, така че те да бъдат предпазени от заразни болести, лекари и учители стават адепти на идеята за създаването на такива колонии. Най-ярък привърженик и инициатор за създаване на такива институции в България става министърът на просвещението проф. Иван Шишманов. Възпитаник на западноевропейските университети и почитател на модерните философски идеи в областта на образованието, по негово предложение през 1904 г. МНП експериментално създава в с. Чепино (днес квартал на Велинград) първата ученическа колония. Резултатите са високо оценени, но министърът преценява, че грижата за здравето на децата е задължение на цялото общество. Затова колонията се закрива, а имотът й се предава на новосъздаденото в столицата дружество „Здраве”. На учредителното събрание присъстват съпруги на известни политици и стопански дейци, но най-авторитетно място заемат жени-лекари. За председател на първото събрание е избрана съпругата на министъра – Лидия Шишманова. Но най-голям принос за утвърждаването и разрастването на тази структура има лекарката в Софийската девическа гимназия д-р Нина Берова-Ораховац. Тя е съпруга на известения лекар и един от основателите на Българския лекарски съюз д-р Петър Ораховац и споделя неговите идеи за необходимостта от обществена и профилактична медицина. В следващите години се изявява като най-активен деец и дългогодишен председател на дружеството. Ръководството на дружеството разширява кръга на дарителите. Със събраните средства то купува място от 14 дка в с. Панчарево, Софийско, построява спални помещения, трапезария, кухня. В колонията на две смени почиват и укрепват здравословно 644 деца. Медицинските прегледи в края на всяка смяна отчитат подобряването на физическото и психическото състояние на децата[20].

Лятна ученическо колония в с. Чепино, 1904 г.

Идеята за осигуряване на почивка на слаботелесни ученици се споделя от много лекари, учители и организации в цялата страна, но се сблъскват с редица проблеми, предимно от финансов характер. Едни от първите организации, успели да се справят с трудностите, са тези при Старозагорските, Търновските, Калоферските и Хасковските училища. За създаването на такива почивни колонии учредителите, в лицето на учители и лекари, търсят помощ от широката общественост, от частни дарители и благодетели, но преди всичко подкрепата на МНП и общинските управи. Те се стремят да подобрят условията на живот на децата, изработват стандарти при подбора на почиващите. Макар че много учители, лекари и благотворителни дружества полагат усилия за осъществяването на тези полезни инициативи, до 1918 г. летовищната практика не става масово явление.

През 20-те и 30-те години на ХХ в. държавата и гражданският сектор търсят нови по-радикални форми за подпомагане на учениците и децата от предучилищна възраст, като се насочват към създаването на национална структура с по-ефикасна социална грижа за подрастващите – Съюза за закрила на децата в България.

Вместо заключение

Накрая искам да се върна назад във времето, в първите години след Освобождението, когато в обществото преобладава позитивното мислене и вяра в държавата. В конкретния случай искам да се обърна към годините, когато пловдивчани се готвят да построят първата Девическа гимназия (1881 г.). Идеята принадлежи на Панарет, митрополит Пловдивски, който предоставя на жителите на града натрупаните от вули[21] средства – по принцип предназначени за нуждите на едно богословско училище. Така един духовник оценява по-високо светското образование от религиозното – при това не мъжкото, а девическото – и така демонстрира модерно, напредничаво мислене. Създаден е организационен комитет, който събира допълнителни средства от църквата, от общината и централното управление, от руските „окупационни” власти, лично от Пловдивския генерал-губернатор Александър Столипин, от главния управител на Източна Румелия княз Алеко Богориди, назначен от султана. Списъкът на спомоществователите е голям и бързо нараства. Между тях стоят имената на видните пловдивски жители: Йоаким Груев, Хр. Г. Данев, Тодор Кесяков, както и на много обикновени граждани. За изработката на проекта и за ръководството на строежа на сградата е поканен архитект Йосиф Вацлав Шнитер – чех, възпитаник на Виенската политехника. В края на 1881 г. е завършена една солидна и красива сграда, изградена в духа на архитектурния класицизъм. Тя предизвиква гордостта на пловдивчани и буди възхищение на чужденци. Познавайки отблизо реалните трудни условия на живот в града след войната, професорът от Сорбоната Луи Леже е възхитен, че пловдивчани са издигнали дворец на просветата, който многократно превъзхожда резиденцията на генерал-губернатора на Източна Румелия. Към неговите думи бих добавила, че в тези трудни години при реализирането на позитивните идеи участват всички – от хората, стоящи на най-високите етажи на властта, до най-бедните, които вярват в училището, възприемат го като най-важната институция, способна да създаде една интелигентна класа, която ще позволи на държавата да заеме своето достойно място между останалите културни народи.

В сградата на някогашната Девическа гимназия в Пловдив днес се помещава Градската художествена галерия

 

[1] Енциклопедия. Дарителството. Дарителски фондове и фондации в България 1878-1951. Т. 1-3, Николова, В., Р. Стоянова (съст.). София: Български дарителски форум, ИК „Проф. Петко Венедиков”, 2011.
[2] Николова, В. „Димитър Хадживасилев” – фондация. В: Енциклопедия. Дарителството… Т. 1, с. 212-218.
[3] Пак там.
[4] Харбова, Е. „Д-р Никола Василиади” – фондация. В: Енциклопедия. Дарителството… Т. 1, с.  264-267.
[5] Дарителство и дарителски фондации в България 1878 – 1951. Законови актове и административни разпоредби. Николова, В., Р. Стоянова (съст.). София: Съюз на българските фондации и сдружения, Национален център за развитие, информация и анализи за нестопански организации, 1997, с. 39-41.
[6] Харбова, Е. „Българската добродетелна дружина от Букурещ” – фонд. В: Енциклопедия. Дарителството…Т. 1, с. 104-107.
[7] Ванков, Н. Ив. История на учебното дело в България. София, 1930, с. 83-84. Според Ванков това задължение е неизпълнимо, защото общините са много бедни и търсят финансовата помощ на държавата.
[8] Костов, Е., Л. Велева. и др. Увод в стопанската история. София: УНСС, 2011, с.104.
[9] Йорданов, В. Материали за изучаване на учебното дело в България. Кн. ІІ. София, 1925; Негенцов, Хр. Записки по училищното законодателство. София, 1941; Радева, М. Културната политика на българската буржоазна държава 1885-1908. София: Наука и изкуство, 1982, с. 23-49.
[10] Николова, В. Държавна девическа гимназия „Баба Тонка”. В: Енциклопедия. Дарителството,Т. 3, с. 260-269.
[11] Пак там.
[12] Стоянова, Р. Априловска гимназия. В: Енциклопедия. Дарителството…Т. 3, с. 212-228.
[13] Училищен преглед, г. ІХ, кн. VІІІ: 358-359.
[14] Пак там.
[15] Стоянова, Р. Държавна девическа гимназия „Мария Луиза”. В: Енциклопедия. Дарителството… Т. 3, с. 185-279.
[16] Николова, В., Р. Стоянова. Споделената отговорност. Гражданските организации, държавата и институциите за обществени грижи в България (1878 – 1939). София: Военно издателство, 2009, с. 49-51.
[17] Пак там.
[18] Пак там, с. 51, 334-338.
[19] Пак там, с. 51-55.
[20] Стоянова, Р. Женско дружество за летни ученически колонии „Здравец”. В: Енциклопедия. Дарителството… Т. 3, с. 473- 477.
[21] Разрешение за венчавка.