0
848

Да влезеш в бяла стая

Jozef-van-Wissem1

Авторът на саундтрака към филма на Джим Джармуш „Само любовниците остават живи” в разговор с Цветан Цветанов за новата музика, старинните инструменти и „другия начин” на чувстване и познаване на света във време, когато всичко изглежда необратимо унифицирано.

Холандският композитор-минималист и автор на нова музика за лютня Йозеф ван Висем, който ще изнесе концерти в България на 15 и 16 февруари, е интересен пример за артист, надмогнал съвременността, без това да го прави неразбираем. Всъщност Ван Висем създава доста магнетична и затрогваща музика, която ни пренася в други епохи, като ни кара да си даваме сметка за спокойствието и душевния мир, които сме изгубили с глобализацията. Не необратимо, както се оказва. Акустичните концерти на Ван Висем имат силата на лечебна ембиънт музика. В тях се потъва, за да излезем накрая от залата освободени от негативите от живота на бързи обороти, който все повече се превръща в наше второ аз.

И това за „бързите обороти” и съвременността съвсем не е поредното клише. Музиката на Йозеф ван Висем борави с пространството, с времето, с дългите формати, с отзвучаването в душата. По някакъв начин у музиканта можем да открием и нещо като прототип на главния герой във вампирския филм на Джармуш, който търси истинската музика в продължение на векове. Но това са хипотези… А в случая и фактите са предостатъчни: солидна солова дискография и няколко знаменателни пълнометражни дуети с авангардни музиканти като Тетуци Акияма, Гари Лукас, Грег Ковалски и самия Джармуш (не бива да пренебрегваме музиканта Джармуш), почетни участия на ключови гласове в някои от неинструменталните му пиеси – Ясмин Хамдан, Зола Джизъс, Тилда Суинтън, дори хип-хоп колаборации… И не на последно място – лейбълът Incunabulum, създаден от Ван Висем именно с тази цел – възраждане, възсъздаване и надграждане на забравени музикални епохи и концепции в съвременния контекст. В последния си албум It’s Time For You To Return, издаден от белгийския лейбъл Crammed Discs преди два месеца, Йозеф ван Висем дори пропява, неусетно съчетавайки старинния звук на лютнята с нещо, което можем да наречем съвсем без притеснения инди-рок подход.

Да започнем с пеенето като ново измерение в музиката ви…

За мен пеенето не е някакъв вид претенциозност. Реших да добавя глас към лютнята, за да подсиля още повече вниманието на слушателите към инструмента. А също и за да приложа на практика тези текстове, които обикновено използвам за заглавия на инструменталните си пиеси. Та в тези песни текстовете зазвучават. Някои от тях са исторически, други – по-съвременни. Но нямаше някаква концептуална идея, която да стои зад „пропяването”. Просто стана така, че по време на записите песните се получиха по този начин – с глас и лютня заедно. Но не беше преднамерено, бих казал. И чак след като ги записах, установих, че хората са почнали да питат: „А включваш ли в концертите и тези песни с текст?” – нещо, което не бях правил до този момент, но започнах да правя, обикновено на бисовете в края на концертите.

Да, заглавията на инструменталните ви пиеси са знаменателни. Някои от тях си звучат като завършени (или незавършени) литературни произведения – All Earth Was Black, All Heaven Was Blind, или I Have So Much More To Tell You But You Cannot Bear It Now, или The Stars Fall From The Sky And The Heavens Are Rolled Up Like А Scroll

Не знам, обикновено вдъхновението за тези заглавия идва най-вече от неща, които съм чел. Тези заглавия истории се раждат като паралелно измерение на звука на лютнята. Музикално композициите ми произлизат от старинната музика за лютня и това, което правя, е да им придам съвременен контекст. Същото се получава и с тези текстове. Когато подреждам заглавията на отделните пиеси в даден албум, винаги търся и музикалното, и текстовото (чрез заглавията) съответствие между тях, за да изградят едно цяло заедно. И тук също търся осъвременяването на историята. За мен те носят познанието за старото, за историческото, и същевременно са средство за комуникация с хората днес. Често след концерт публиката идва при мен, хората ме питат за значението на някоя музикална пиеса и проявяват интерес към съответната книга, която ме е вдъхновила да я напиша. Това си е един начин да се образоваш, да се заинтересуваш от миналото… Дори ако вземем лютнята, има хора, които не знаят нищо за този инструмент – разбира се, не говоря за музикалните ценители – но в мейнстрийм обществото на „МакДоналдс” и Н&М има хора, които дори не знаят как се нарича този инструмент. Така че тези исторически конотации, дори на ниво текст на заглавието, имат и своята чисто информативна страна. С тях, както и с лютнята, връщам на хората познание за миналото, което е било изгубено за толкова много години. Същото е отношението ми и към това, което можем да наречем „вяра” или „духовност” – можем да ги възродим за хората, ако почерпим от богатството на миналото.

От дългите и енигматични заглавия нека да преминем към дългите композиции. В последния албум се съсредоточавате повече върху кратките форми, но това сякаш е по-скоро изключение, ако проследим цялото ви досегашно творчество…

То е като да влезеш в бяла стая. Губиш усещането за време и не знаеш колко дълго си прекарал там, защото не можеш да го отнесеш към някаква система на отчитане. Същото чувствам и по отношение на музиката: понякога искам да се загубя в дадена пиеса. И като слушател, и в моята музика, докато свиря. Всичко опира до пространственото усещане и това пространство се опивам да достигна с такива дълги пиеси.

Що се отнася до пространството, какви пространства предпочитате за свирене на живо?

Труден въпрос. Наистина нямам предпочитани физически места… Обичам многообразието на местата. Често правя един концерт в църква, после в рок клуб, на следващия ден в музей и след това на някое странно място, в парк например. Обичам разнообразието, което всички тези места ми дават. Но най-много обичам, когато хората насреща слушат внимателно и преживяват музиката, често със затворени очи. Обичам наситеността на атмосферата. А това може да се случи на всякакво място, по всяко време.

Свирите ли понякога на фестивали за барокова или ренесансова музика?

Преди да, но вече не. Странно е, но в последно време търся повече динамиката в общуването с публиката, а това става, когато свиря съвременните си пиеси, които дори съм написал по този начин, търсейки транса на преживяването. Когато свиря класически пиеси, барокови или ренесансови, и трябва да чета партитурите на сцената по време на концерта, динамиката е напълно различна – тогава няма диалог с публиката. Обичам да свиря старинна музика, но го правя повече вкъщи – понякога използвам класическите пиеси като източник на вдъхновение, но едновременно с това у мен има и една двояка ненавист любов по отношение на техниката на свирене. От една страна, искам да обхвана тази техника и все още продължавам да усвоявам умения и знания (винаги има неща, към които човек да се върне, дори като репертоар, и да научи още), но едновременно с това моят начин на композиране е ориентиран към отвореност спрямо публиката – в авторските ми пиеси винаги оставям място за въображението на слушателя. А не мисля, че виртуозността и многото изсвирени ноти спомагат за създаване на такова пространство за активно слушане у публиката. Истината е, че колкото повече технически умения за свирене усвоявам, толкова по-малко ги използвам.

Jozef-van-Wissem3
by Hans van der Linden

Времената, в които живеем, ни дават и други възможности. Вие самият имате отношение към електронния звук, и по-точно към контрастите и допълванията между лютнята и ненатрапчивата електроника. Тук можем да споменем проекта ви Heresy Of The Free Spirit, съвместния ви албум с Грег Ковалски, а защо не и албумите ви с Джармуш…

Всъщност в последния си албум отново използвам повече електронни звуци. В тези пиеси свиря на ренесансова лютня с вградени ефекти, но и преди съм записвал, комбинирайки акустичния инструмент с микрофони, улавящи различни звуци от средата като последни повиквания за полет, звуци от железопътни гари, алармени сигнали, обичам понякога да използвам електронни ефекти. Мисля, че специално в комбинация с толкова стар инструмент е по-добре комуникацията между акустичния и електронния звук да става по такъв начин, а не с включване на лютнята в китарен усилвател. Използвам електронни звуци повече за записите си и не чак толкова за живи изпълнения. Не мисля, че е много интересно, ако някой излезе на сцената с лютня с усилвател. Това все пак не е рокендрол…

Кое е за вас най-важното измерение на музиката за лютня в наши дни, ако трябва да обобщим в няколко изречения?

Мисля, че времената, в които живеем, са доста тежки… Всичко е доста плитко, всички правят едни и същи неща, и то не правилните, хората правят дори едни и същи снимки. Цялото изкуство е станало като мултинационалните корпорации. Всеки град по света изглежда като който и да е друг град с МакДоналдсите и т.н. Хората общуват през екрани и вече не си говорят помежду си лице в лице. А лютнята в наши е много добър, чист и изцелителен пример за това, че има и друг начин, че нещата могат да бъдат други, че бихме могли да се върнем към тях, стига да поискаме. Темата е доста обширна, за да я обхванем в един кратък телефонен разговор, но с музиката си се опитвам да покажа на хората, че на света може да има и по-хубави неща.

Няма как да не ви попитам за работата с Джармуш – тя не започва и не завършва с музиката ви към филма „Само любовниците остават живи”…

Приятели сме. Работехме заедно и преди филма. Всъщност, той имаше идеята за този филм от доста отдавна. Шест или повече години се опитваше да я осъществи, включително и финансово, което беше доста трудно. Още от първата ни среща си допаднахме и веднага започнахме да си говорим не само за музика, оказа се, че имаме доста сходни интереси. Музикалните ни експерименти заедно са най-вече за лютня и звуци от китара, които се генерират не толкова от същинско свирене, колкото от физическо придвижване на китариста в помещението. Той конструира звученето си по такъв начин, мислейки звука архитектурно… За мен е много вълнуващо да свиря с него. Той си има и своята рок-група, с която също работим във филма. Много се гордея с трите албума, които записахме заедно. Като комбинация на подходи и звук те са доста оригинални. А също така, свиренето с режисьор ти дава различни идеи, друг поглед към музицирането, до който не би достигнал, ако просто импровизираш с други музиканти. Да, тази съвместна работа беше доста освежаваща за музиката ми и тя продължава.

За финал – няколко думи за дългото турне, на което сте в момента. Доколкото знам, идвате за пръв път по нашите земи, като изключим някои филмови фестивали в Хърватия и региона през последните години.

Да, бях там миналата година, но до вашата част от Източна Европа още не съм стигал. Вълнувам се, разбира се. И също така, трябва да кажа, че предпочитам Източна Европа. Миналата година бях в Русия и там имах чудесна публика, една от най-добрите, които съм имал досега.

 

Йозеф ван Висем пристига у нас по покана на радио фестивала „Аларма Пънк Джаз” на програма „Христо Ботев”, за да изнесе два акустични концерта – на 15 февруари, от 20 часа в Първо студио на БНР на „Драган Цанков” 4 и на 16 февруари, от 21 часа в „Петното на Роршах” в Пловдив.