0
2319

Да вървиш по вода (3)

Да вървиш по вода

Другият възможен начин на съществуванието ни е изгубеността на свяст за (метафизическото) доверие или, което е същото: изгубеността на способността да казваме със същество „да будет воля Твоя”.

Аз специално подчертавам, че става дума именно за изгубването на свяст за метафизическото доверие, а не за изгубването на самото него, защото, както ще се опитам да покажа в края, аз мисля, че последното е нещо невъзможно.

Тази изгубеност на свяст обаче (която мнозина в съвремието величаят като еманципация на съзнанието от религиозната „зависимост”) действително ни оставя без упование – без същинско „защо” върху водата, т.е. оставя ни сàмо с водата и сàмо с (абсурдния ни) вървеж по нея; сàмо с необезпеченото ни битие, което самото е извор на ужас, и с ужасеното ни от него „желание за живот”, което впрочем тъкмо сега с най-голяма изразителност ни се показва като нещо съвсем различно от метафизическото доверие: като чисто и без-крайно желание, което, ако в първия модус има на какво да се уповава, то тук, във втория, няма и поради това се превръща в чист, панически крясък: „да будет воля моя!”.

Но именно тази ситуация на останалост единствено с абсолютната необезпеченост на нашето битие и с безкрайното му (и безсилно) желание да бъде е ситуацията, която психолозите описват в нейните пределни прояви като патологично-невротична: като обзетост от шизоиден ужас, дълбока депресия, натрапчива паника или хистеричен ступор. Защото какво наистина може да се направи срещу метафизическия страх, с който си останал абсолютно насаме, освен да започнеш да ръкомахаш, да пляскаш нелепо с ръце, да вдигаш нозе от водата, сякаш така би могъл да възпрепятстваш потъването си, т.е. да се изнуряваш със същите тези противодействия на потъването си, които всъщност му съдействат? Всичките тези нелепи екзистенциални движения (които в психологията се описват като симптомите на различните изброени по-горе неврози) са само безсилният крясък на изгубилото конатуралното на себе си доверие и останало сàмо със своята безопорност битие: „да будет воля моя!”, т.е. в духа на метафората ни: водата да не е вода, битието ни да не е потъваща във водата тежест. Крясък тоест, който е съвършено безсмислен и безсилен. Защото не може, не може „да бъде” моята воля: битието ми е такова, каквото е, и моята воля не може да промени това…

Наистина, ситуацията на човека, изпаднал в това състояние, изглежда неизцелима. Защото, ако той е изгубил метафизическото доверие, т.е. първичното, конатурално на битието му доверие – и срещу ужасяващата го с безпределността си бездна може да вика вече единствено безсилното и неможещо да се осъществи „да будет воля моя”, то този човек и няма как, няма къде да потърси помощ – няма Кому да се помоли за нея. За да го направи, той трябва да прояви доверието, което тъкмо е загубил.

А как би могъл да стори това?

Описаната тук ситуация на човека символически изразително напомня за ситуацията на св. ап. Петър, който, както е известно, от евангелския разказ в Мат. 14:28-31, тръгвайки отначало с доверие към Христос по водата на Галилейско море, впоследствие „се усъмнил” и тутакси започнал да потъва и да се дави. Загубил доверието, в което – да, вървял по вода, но вървял, защото имал доверие в Призовалия го да направи това, и макар да вървял по онова, в което се потъва, не се боял, полагал се върху думата на Господа („дойди”). Но ето в един момент той си казал: „Но какво върша аз! Та аз вървя по вода – как мога да следвам Някого, Който ме зове за подобно нещо!” И тутакси след тази мисъл останал с ужасяващата бездна на водата насаме. Ужасила го неговата собствена тежест, която го теглела надолу, ужасила го водата, която го поглъщала. Той вече не можел да казва: „да будет воля Твоя”, нямал вяра в тази воля („дойди при Мене” по водата) и в дълбочината на съществото му голата воля да бъде започнала да крещи: „да будет воля моя, да будет воля моя!”. „Тялото ми, сиреч, въпреки че тежи, да не потъне във водата; водата, въпреки че поглъща, да не ме погълне!” И за да изпълни тази своя воля, нелепо започнал да размахва ръце, да вдига нозе, за да не ги погълне бездната, тъй че, пускайки ги след това, с още по-голям устрем потъвал.

Разбира се, че ситуацията на св. ап. Петър е ситуацията на човека, който поради едни или други причини (които богословието обобщава с понятието за грехопадението) е преживял катастрофа на своето конатурално religio, тоест останал е без свяст за свързаността на своето биване с нещо, което му дава базисно упование; останал е само със собственото си, съвсем необезпечено битие и с чистата си (но безсилна за това) воля да бъде. Такъв човек много скоро разбира обаче (и това всъщност е общото прозрение на цялата извънхристиянска философия на живота), че тази негова воля не би могла да се осъществи – не би могла „да будет”. Битието чисто и просто не я обезпечава. То, ако се дири опора в него, не ѝ дава опора.

Тялото на човека, казано метафорично, понеже тежи, въпреки волята му не може да не потъне; водата, понеже е вода, въпреки волята му не може да не го поглъща.

И ето в тази ситуация човекът би могъл да направи само два избора: единият – да извика за помощ именно към Някого, в Когото още (или вече) не вярва (понеже всичко, всичко налично не му обещава никаква помощ), другият – да остане ням и да не вика въобще (именно защото още или вече не вярва да има изобщо Някой). Първият избор е собствено актът на вярата[-без-удостовереност] – „скокът” на вярата – за който ни говорят мнозина религиозни мислители. Същественото при него е, че тук вярата се разглежда не като конатуралното на биването ни отдаване на доверие (каквото в описаното състояние не откриваме в себе си), а като акт-решение. Акт обаче, с който ти съвсем не утвърждаваш (както си мислят някои, като Камю например) без всякаква удостовереност, че „Спасител има”, защото просто желаеш да бъде така (и което би било акт на wishful thinking), а просто зовешвъз-молваш се. Полагаш, сиреч, един Спасител в зова, без да го полагаш с това самото все още и в битието. Полагаш Го, нека кажем така, като „Ти”, без да имаш предварително удостоверяващ този „Ти” – „Той”. Така, когато някой вика „помощ!” в мрака на една поглъщаща го бездна, той, разбира се, полага чрез зова си и в зова си адресат на този зов (защото молбата му за помощ е акт, адресиран към „помагащ”), но съвсем не е задължително той да полага този адресат и в битието. Когато такъв човек, викащ в мрака на бездната „помощ!”, прави това, той не утвърждава, че вижда такъв „помощ”-ник, защото иска да го види, а полага само адресат на този вик, макар да не го вижда и да не може да утвърди, че съществува, и прави това, само защото – има нужда от помощ. Прави и още нещо, което е най-важното, но за което ще кажем след малко.

Вторият избор е упорстването в неверието.

И ето тук аз питам: на какво основание човекът остава при това последното – остава в немотата на сгъстяващия се ужас? Защото не вярва, че има такъв – Господ и Спасител – защото не вярва въобще да е имало някога Някой, призовал го да върви, без да се отчайва, по водата и обещал му да го преведе през нея? Защото вижда само водата и себе си, т.е. необезпечаващото го? Добре, но и първият е в същото положение, но извиква “помощ”, а този поради същото избира да остане ням. Защо?

Отговорът тук със сигурност не би могъл да гласи, че въпреки всичките неутешителни „откровения” на разума („сàмо водата е, няма никой околовръст”) той и няма нужда от помощ или не го е страх. Но следователно човекът, който „не вярва” и отказва да извика, прави това единствено защото, изглежда, повече (и) от страха от бездната го е страх да се „отчае” от себе си, да се „отчае” именно от отсъствието на вяра, да се отчае от отчаянието и да извика – без вяра. И аз казвам, че това съвсем не е „рационално” поведение, здраво-мислещ атеизъм, а именно страх – парадоксален страх на рационалиста – най-силната и най-необяснима съпротива срещу вярата като „скок”, като чист зов, чиста молитва за помощ. Най-необяснимата, казвам, защото тя е съпротива да извикаш, въпреки че потъваш, само защото потъващият ти с тази си съпротива разум не ти показва Спасител. Но нима „откровенията” (или слепотата) на разума струват повече от живота (и от живота на разума също)?

Ти казваш, човече: аз нямам вяра, че мога да бъда спасен, нямам доверие в никакъв надбитиен Спасител – как да извикам, как да позова? Не, човече, аз пък ти казвам, че ти нямаш не „доверие”, а просто (предварителна) удостовереност в това. Защото ти казваш, че трябва да намериш основание, позволяващо ти да извършиш акт на вяра, аз пък твърдя, че актът на вярата сам е основание, което ще те удостовери в нея.

И за да ти покажа това, накрая отново ще ти припомня случая с апостола, с чиято ситуация през цялото време сравняваме нашата. Защото какво направил той, когато се почувствал съвсем сам сред водната бездна и започнал да се дави? Припомням: той просто извикал. Извикал в момента, в който вярвал обаче, или в който не вярвал? Разбира се, че в който не вярвал – не вярвал, че може да бъде спасен, в който нямал доверие в Христа. А го нямал безспорно – защото, ако би го имал, не би се уплашил така напълно от онова, което прави, и не би започнал да се дави, вместо да върви. Но виж: въпреки това (а може би още по-точно – поради това) той извикал. Не чакал тоест първо да намери „основание” да извика, да се удостовери някак си, че може да бъде спасен, намирайки се посред вода, ами, без да има в момента основание, без удостовереност, че това е възможно – извикал.

И какво станало тогава?

Тук именно е най-забележителното: станало това, че със самия си зовв самия си зов св. ап. Петър открил отново доверието, което смятал, че няма – открил, че поначало имал доверие, имал го – щом извикал! Какво излязло следователно? Викът му сам му открил доверието, което мислел, че вече няма, а с това му открил и плода на доверието: надделяността над страха. Позволил му да види мощта в десницата на Тогова, Който не бил преставал да му я подава.

Не ни ли учи следователно случаят с апостола, че при катастрофа на религиозното доверие (в която в една или друга степен живеем всички след Адама) не първо трябва да намериш някакво основание, за да позовеш с доверие, а първо трябва да позовеш (да извършиш акта – скока – на вярата), за да откриеш със самото това доверието – да откриеш, че (всъщност) имаш доверие. Да го откриеш даже като предвàряло откриването му за съзнанието ти.

Защото е точно така: когато – едва когато – без всяка „удостовереност”, че има Някой над бездната, извикаш към Него, когато се въз-молиш, ти със самия си вик, повтарям, актуализираш за себе си доверието, което до този момент е дремело в безсъзнание у теб, разбираш, че то е било метафизическо доверие. Защото със самото това, че си позовал за помощ (без да си могъл да се удостовериш предварително имаш ли основание да изявяваш такова доверие), ти си засвидетелствал доверие. Актът на вярата е акуширал в теб вярата. Зовът ти я е открил и ти си я отрил в зова. Открил си я като нещо, имащо го в теб поначало – като метафизическо доверие – и направило възможно да позовеш съвсем, съвсем без удостоверението, че има към Кого да позовеш.

А откритието на (метафизическото) доверие в зова (което зовът ти откри) не ти ли открива, човече, че очевидно Някой ти го е вдъхвал и през цялото време, докато ти не си имал свяст за това? Защото, ако доверието е по природата си акт-отдаван-в-отговор и следователно всяка негова проява е проява вследствие в-дъх-новение, то значи и тази негова проява е била по (Негово) вдъхновение.

Ето как актът на чистата вяра, както казах, сам удостоверява Вдъхновителя си – Вярвания – явява се, както ни казва и апостолът, „обличение вещей невидимих” (срв. Евр. 11:1).

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: "Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията"; "Религиозно-философски размишления"; "Философски опити върху самотата и надеждата"; "Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие"; "Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието"; "Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението"; "Светът на Средновековието"; "Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива"; "Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки" (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев - "Christianitas, Historia, Metaphysica". Най-новата му книга е "Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания" ("Комунитас", 2017).
Предишна статияСмисълът на Съединението
Следваща статияБелене е място на памет за цялото човечество