6
7404

Да вървиш
по вода

Философски анализ на вярата (1)

                                     Петър отговори и Му рече: Господи, ако си Ти, позволи ми да                                       дойда при Тебе по водата. А Той рече: дойди…

За да се опитам да направя въпросния анализ, ще тръгна по-отдалеч.

Ще си спомня, че в жизнеописанието на Буда ни е разказано за четири „знаменателни откровения”, от които индийският мъдрец бил споходен още като млад и цветущ принц и които така издъно го разтърсили, че под тяхното въздействие той решил напълно да промени живота си.

В първото пред младия Сидхарта Гаутама се явил тежко болен и покрит с язви човек; във второто той видял мъж в дълбока старост, надживял всичките си близки и останал съвсем сам на земята; в третото взорът му бил сразен от гледката на разлагащ се сред полето, гъмжащ от червеи труп. Накрая, в едно четвърто видение, принцът срещнал отшелник, отрекъл се напълно от този живот. След като свързал в едно откритото му в четирите явления, Гаутама, както повествува житието му, напуснал дома и близките си и последвал отшелника.

Независимо от всички специални тълкувания в многобройните направления на будизма би могло да се каже, че именно в първите три от прословутите видения на Гаутама нам са явени главните източници на един страх, чиято основна отлика от всички останали е, че този страх не идва от нещо външно – тъй да се каже, оказионално – а от самите основни характеристики на нашето битие. Биват ни явени, тоест източниците на един страх, който с най-голямо основание би трябвало да се нарече метафизически, доколкото в него ни ужасява не нещо от (или в) битието, а самото (ни) битие.

Защото в действителност от какво се боим ние просто, доколкото сме живи и съществуващи?

Най-общо – именно от въпросните три неща. Първо: че макар да имаме свое „собствено” битие, макар да сме битие-себе си (сàмост), изглежда, това битие в лицето на одушевената ни телесност всъщност не ни принадлежи и в своя най-последен корен през цялото време си остава нещо „свое си”, нещо „в себе си”. Имаме ли основание да се боим с този страх, имаме ли основание да се измъчваме от тревожното чувство за тази фундаментална себе-не-принадлежност? Безспорно. Та нима всяка болка, с която уж „нашето” битие има свойството да ни об-зема, всяка болест и изобщо тленността, с която то безшумно, но безмилостно ни раз-нищва, не го доказват по един безапелационен начин? Не доказват, тоест, че нашата „самост” е всъщност дълбока и постоянна зависимост; че аз в принципа си съм точно онзи „болен човек”, явил се пред очите на Сидхарта Гаутама.

От какво още се боим? Боим се, трябва да признаем, и от точно противоположното: от това, че не принадлежим истински никому другиму, освен на себе си (от това, сиреч, че нашата „сàмост” с това самото е и „самòст”). От това, че макар и да намираме себе си винаги като общ-ностни същества, битието ни в тази общност принципно ни изолира от другите. Имаме ли основание да се боим с този страх? Естествено. Защото, пак казвам, макар да се намираме като същества при-частни – на семейство, род и изобщо на съвременници, предци и потомци, ние в принципа си сме изолирани от всички тях. Това, че не можем да удържим със себе си никого в този свят и нас никой не може да удържи със себе си в него, ясно го доказва. Ние в принципа си сме онзи съвсем сам „старец” от видението на Буда.

Накрай, ние, разбира се, се боим, че ще умрем, и с несъмненост имаме основание да се боим с този страх. Защото макар да сме същества, които сами съхраняват и обезпечават продължаването на своето съществуване, ние добре знаем, че не ще можем, не ще можем да обезпечим това последното от небитието. Ние дори знаем, че смъртта ни „пояжда” чрез нашите собствени усилия да я отдалечаваме от себе си и че в последна сметка ние умираме именно сразени от изтощение от борбата срещу нея. На хоризонта на нашите усилия е прострян „разлагащият се труп” от видението на Гаутама, а съзнанието, че той е неминуемата ни последна реалност, инспирира цялото ни житие с една натрапчива паника – паника, че с небитието сме поставени изначално в едно предварително решено в негова полза състезание.

Но не може да не се види също, че и трите тези „страха”, които изконно съпътстват живота ни, биха могли в основата си да бъдат сведени до един – наистина мета-физически страх – страх от дълбоката и всеобхватна необезпеченост на нашето битие във всичките му същностни характеристики. Защото необезпечена е, както видяхме, първо – нашата само-стоятелност (ние сме об-зети от битието, което уж имаме); необезпечена е, по-нататък, нашата съпричастност (ние сме онтологически изолирани от битието на „другото” и сме затворени в единична килия със себе си); необезпечено е, накрай, и самото ни съществуване (нашите собствени усилия да не се предадем на небитието обезпечават победата му над нас).

Ние, следователно, сме съвършено необезпечено битие. А това „импрегнира” съществуването ни със страх, който в предела на осъзнаването на тази всяческа необезпеченост може буквално да ни „заступори” в ужас – в ужас от… самите нас. Защото нима пълното осъзнаване на необезпечеността на нашата „себевост”, тоест на чуждостта на собственото ни битие, не би трябвало да ни отнеме самата възможност да се уповаваме? Та как въобще да се уповавам, щом аз не съм притежател на самия „себе си” – принадлежа на битието на света и то ме има чрез болките, болестите и тленността, които изначално ми е натрапило? А нима пълното осъзнаване на необезпечеността на нашата общ-ностност не би трябвало да ми отнема самата възможност да разчитам на някого другиго? Та как бих могъл да го правя, щом именно поради това, което съм, съм изолиран от всичко друго и тази онтологична изолираност ме от-чайва от всяко „чаяние” на нещо отвън? Накрай, нима пълното осъзнаване на необезпечимостта на съществуването ни не би трябвало да ни отнеме самата възможност да се „отпуснем” в битието си – да „бъдем”? Та как бихме могли въобще „да бъдем”, след като обезпечавайки непрестанно това „бъдене” от сянката на смъртта, ние виждаме, че обезпечаваме тъкмо нейния триумф над нас?

Най-същественото обаче, за което трябва да си дадем сметка след направения анализ, е, че метафизическият страх въобще не е нещо „привходящо” в съществуванието ни – не е страх, който бива вдъхван от някакъв особен (и обособен) фактор в битието, тъй че последният да би могъл по някакъв начин да бъде изменен, разграден или преодолян чрез отклоняването на съществото ни от него. Метафизическият страх – и в това е дълбинното прозрение на младия Буда – ни вдъхва самото това, което се открива в нас като самите нас. А как бих могъл аз да се избавя от самия себе си? Ако се избавя от самия себе си, няма да е налице избавеният; ако аз се избавя от самия себе си, избавеният вече няма да съм аз.

Но ако всичко, с което ни устрашава метафизическият страх, идва от характеристиките на собственото ни битие, то значи този страх има още една базисна характеристика: той е напълно основателен. Ние не можем да противопоставим „аргументи” срещу него, не можем да утвърдим, че „няма защо” да се боим с него (дори ако утвърдим, че с него не бива да се боим). Поради това пък овладяността от метафизическия страх, дори когато ни парализира, може да се определи като „патология” единствено в смисъл че това е „патос” (страдание), но не и в смисъл че е нещо ирационално, нещо безпочвено и алогично. Метафизическият страх е в определен смисъл дори рационален – той е плод (и това ни учи историята с младия Буда) чисто и просто на зрялото ни и точно самопознаване. Та нима, казано метафорично, ако си се убедил, че си поставен да ходиш върху вода, някой би могъл да обоснове пред теб, че няма защо да се боиш, че ще потънеш?

Ето защо, най-накрая, особеност на метафизическия страх е и това, че той е нещо, което може да бъде заглушавано, но не може да бъде „опровергано” и излекувано с аргументи. Той не е (както обикновените страхове) просто порок на нрава – етически порок, който може да бъде излекуван с определена, също нравствена (етическа) добродетел. Истинска излекуваност на метафизическия страх не може да бъде нито „безстрашието” (което е чиста привативност – не противоположност на страха, а просто негова липса, която при това – при подчертаната основателност на метафизическия страх – е по-скоро необяснима), нито обаче „храбростта” – която пък е чисто и просто противо-реч-ие на една реалност, която не изчезва от насочената срещу нея реч.

И тъй, не нещо друго, а самото (ни) битие – осъзнато и прозряно до последните си основания – се разкрива като най-дълбокия източник на нашите базисни страхове. Защото самото ни битие – осъзнато и прозряно до последните си основания – ни открива колко напълно необезпечени сме ние с него, а с това ни разкрива съществуването ни, метафорично казано, като положеност на тежко тяло върху вода – като съществуване, припламващо върху бездна.

Но ето точно след този извод ние се виждаме изправени пред един въпрос, който със своята проста резонност би трябвало да ни смути.

А защо тогава – следва да се запитаме ние – щом като очевидно можем да осъзнаем всичко това, ние не намираме себе си по правило парализирани от метафизическия страх? Защо, бидейки изначално „дадени” си такива – всячески необезпечени и, значи, осъдени – не потъваме (рано или късно) в този страх? Или, ако решим, че това е така чисто и просто защото смятаме пребиваването в страх за нещо недостойно за човека – защо решението на Буда след осмислянето на четирите “знаменателни откровения” не е станало (поне след него) масовият или масово приетият като безусловно осмислен modus vivendi на човека? Пак казано метафорично, защо ако намираме, че сме поставени върху вода, бидейки същевременно тежки, ние през цялото време се опитваме да вървим по тази вода, а не се – след известен размисъл – като индийския мъдрец, оставяме да ни погълне битието по-скоро? Защо правим това, нека си дадем сметка, съвършено абсурдно от гледната точка на откриваното от съзнанието ни нещо? Защо, казано накратко, не тръгваме подир отшелника?

Защото нека си представим наистина в духа на нашата аналогия човек, който се пробужда, отваря очите си и вижда, че се намира върху вода и никъде, никъде, до самия край на хоризонта не се вижда нищо друго освен нея. Такъв човек би трябвало – нека да е и в един само миг – доколкото се намира все още жив и зрящ върху ужасяващата бездна, да извърши някакъв акт по отношение на ситуацията си. И ето, аз питам: какъв би могъл, какъв би следвало да се очаква да бъде този акт? Струва ми се, че при така представената картина ние трудно бихме могли да си помислим друг, по-естествен, освен надаването на отчаян вик и също тъй отчаяното (нека дори да не е тутакси) предаване на поглъщащата бездна. Във всеки случай би било достатъчно абсурдно да си представим, че този човек би се опитал спокойно и без колебания да тръгне по водата. Та какво би го мотивирало да прави подобно нещо? То би било напълно безумно, нелепо и, гледайки отстрани, тоест „обективно”, ние ще успеем да си го обясним само с допускането, че този въображаем човек по някаква причина не знае за свойствата на водата, върху която се е намерил – не знае, че във водата не може да се върви, че във вода се потъва, или пък, макар да го знае, преди да бъде погълнат от бездната, просто е изгубил ума си.

Разбира се, че тази наша аналогия описва именно ситуацията на човека (на всеки човек) и след анализа на източниците на неговия страх ние се убедихме, че всички те се свеждат до един пределно обобщен: а именно – пълната необезпеченост на нашето битие. Като тази необезпеченост нито е нещо, за което бихме могли да се мамим, нито е нещо, което бихме могли да преувеличаваме. Нашето битие наистина е необезпечено; нашето битие е битие-върху-бездна – битие, положено върху вода.

И ето, аз отново задавам въпроса: щом това е точно така, как би трябвало да се очаква да бива това битие? Как би трябвало да се очаква да бъде намирано биването му? Защото освен битие (тоест съществуваща фактичност с определени характеристики) то, разбира се, е и биващо битие – битие, което бива: то е някакво бùтие. Не е ли логично (щом то е такова, каквото намираме, че е) да го заварваме да бива именно обладано от ужаса на своята реална, действителна необезпеченост, от ужаса, че е положено върху вода? Или пък, с цел да не остава глухо в този страх, да го заварваме като Буда след прозрението му в първите три видения в решение, идентично на взетото от Гаутама при четвъртото? Ние обаче не го заварваме по този начин. Нито го намираме парализирано от ужас (макар да съзнава угрозяващото го), нито отричащо се от себе си, а… вървящо, вървящо по водата.

Защо? Нима човешкото битие е по естеството си сляпо и без-умно?

(Следва)

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияЛековато за някои важни работи
Следваща статияПожарът

6 КОМЕНТАРИ

  1. За битието нямаме друга представа освен „да живееш“. Иначе как нещо мъртво може „да бъде“?
    Човекът трябва да бъде полу-сляп и полу-умен,иначе ще загине. Колкото по-повърхностно и по-грубо се схваща светът,толкова по-ценен,по-определен,по-красив и по-значителен ИЗГЛЕЖДА той. Колкото по-дълбоко се вглеждаме в него,толкова повече изчезва нашата оценка за него – надига се БЕЗСМИСЛИЦАТА!

  2. Да. ако не беше Професорът щях да кажа „дрън дрън“. Но понеже е Професорът кзвам „ти да видиш“. Удивително е как с думи можем да кажем всичко и да разберм нищо. Да създадем виртуален свят, да се преструваме че е реален…. и да оцелеем. Вулгризиран платонизъм….