0
1449

Да даде Господ вяра в науката

Много упреци се изрекоха и продължават да се изричат във връзка с ниското ниво на ваксинация в България по време на Ковид кризата. Политическите ръководства бяха упреквани, медиите бяха упреквани, но най-вече ваксинираните се възмущаваха и продължават да се възмущават от малоумното поведение на неваксинираните – защо не се ваксинират, как не разбират, че трябва да се ваксинират, що за невежество, що за престъпна глупост, как я мислят тия нещастници, колко статистика излезе, какво искат още да се случи, за да повярват най-после в науката и да се ваксинират.

Да, стига се до вярата в науката – тя липсва, и оттам всичко отива по дяволите.

Но как така в науката да се вярва? Не е ли точно тя онова, което почива на съмнението и не иска вяра, а необорими доказателства. И даже – не е ли тя онова, което в себе си съдържа отрицанието, доколкото в развитието си теориите често отменят предходно схващане, защото изследването открива по-различна картина. За да се стигне до разбирането, че наред със задължителната верификация на твърденията е необходима и тяхната фалсифицируемост, за да се нарекат научни. Т.е. научно е само това, което подлежи на опровергаване, иначе говорим за идеология, религия, някакви форми на вярване, а не на познание, което непрекъснато се актуализира.

Дали упрекът за недостатъчна вяра в науката е уместен?

Защото може проблемът да се състои в обратното – заради науката да се изчаква с ваксинирането, да се проблематизират мерките и да се подлага на критика официалната оценка на ситуацията. Данните са противоречиви, води се спор, който политиците искат да заглушат, далече сме от научния консенсус и затова от уважение към него не можем да прибързваме с решенията. Страхът, масовата психоза – това са антинаучни агенти и ние няма как да се подчиняваме на техния диктат. Ако се съобразим с политическата целесъобразност, предаваме именно научната логика и дисциплина. За Джордано Бруно е било по-целесъобразно да се съгласи с господстващото обществено мнение и да не загива, но къде щеше да отиде науката тогава?

Не, не, противниците на ваксините нямат научни аргументи, те са идиоти.

Целият цивилизован свят прие научното достижение на ваксините и без колебание се ваксинира – ние ли излязохме най-умните, та упорстваме, докато чезнат човешки животи? Знаем колко сме изостанали и вместо да се опомним, почваме да обясняваме какво е наука на тия, дето са измислили науката. Така е, но като оставим настрана личните обсесии и националните комплекси, погледнато по същество, скептичната позиция не е лишена от основание, от научно основание. Ама болниците се препълват, хора умират! Момент, причините да е така изискват внимателен анализ, само че сред всеобщата истерия и панически политически ходове такъв анализ не може да се направи.

Добре, какво тогава?

У нас думата наука идва от учене, да се научиш, някой да те научи. В споменатия цивилизован свят тя идва от да узная, от знание (scire, sciens, scientia). Не е лошо да си дадем сметка за разликата, доколкото в нашето има намек за принудително получаване на знанието, а в другото то се явява като естествен процес, който може да следва определени стъпки, но произтича от вродена насоченост на самия живот в света. Трябва да имаме търпение, което да върне естествеността на собствения ни опит и стремеж. Плаща се висока цена, но тези, които даваме за пример, също са я платили и ако са стигнали по-напред, затова са стигнали – минали са по пътя, не са прескачали важни етапи, изстрадали са ги. Не ги е научил друг, главно от себе си са се учили.

Те отдавна вярват в науката, а Бай Ганьо тепърва ще открива топлата вода.

Както се разбра, в науката не се вярва. И те не вярват. Не е това думата. Те също се съмняват, но така или иначе в по-голяма степен са склонни да поддържат обществения договор, според който, за да се консумира индивидуалната свобода, трябва да се приемат и спазват колективни регламенти. Ако в нещо вярват повече от нас, то е в авторитета на този, който защитава валидността на регламентите, съобразяват се с него. А защо се съобразяват? Защото знаят, че авторитетът не е случаен – или е от Бога, или е заслужен в богоборческо противостоене с много аргументи и спечелени битки на тази земя. Освен това от съобразяването имат полза, те отдавна не се притесняват да измерват стойностите с прагматичен критерий. Но и на тях не им лесно, те си имат други проблеми и даже понякога ни завиждат.

Но да се върнем на въпроса – как да прекратим безумието?

Може би като проявим малко ум и спрем да се обиждаме така. Да зарежем поне за малко строгата научна поза (това ще е правилно дори от научна гледна точка) и да помислим за нещо като състрадание, загриженост, мъдрост. Сигурно е наивно да се смята, че подобни хуманитарни абстракции ще свършат работа в момент, който изисква конкретни безкомпромисни действия, но пък видяхме, че и те не помагат. Или непослушните трябва да бъдат безмилостно наказани, или пък да се подходи с повече разбиране, да се заличат разликите и да се пробуди чувството за свързаност между нас – тогава може да се стигне и до взаимна помощ, до това съобразяване, което ни харесва у чужденците. Иначе упреците и ядовете ще продължат и ще трябва да се надяваме я на твърдата ръка, я на абсурдната молитва „да даде Господ вяра в науката”.

Стоян Радев завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа по режисура за драматичен театър на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, „Караконджул“ по Николай Хайтов, „Опит за летене“ от Йордан Радичков, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович (Народен театър „Иван Вазов“), „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби (МГТ „Зад канала“), „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“), „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“) и др. Има награда „Аскеер“ за най-добър режисьор, както и многобройни номинации за „Икар“ и „Аскеер“ в същата категория. Заснел е няколко документални филма и шест серии от тв сериала „Четвърта власт“, отличен с наградата за най-добър сериал от Българската филмова академия и от Асоциацията на европейските обществени телевизии CIRCOM.
Предишна статияСтанахме ли по-добри
Следваща статияСловенската драматургия