0
707

Изговаряне на страховете

my dog killer 2
„Кучето ми Килър”

Младата словашка режисьорка Мира Форнай беше сред гостите на София Филм Фест с втория си игрален филм „Кучето ми Килър” – носител на голямата награда от фестивала в Ротердам. С нея разговаря Лора ТРАЙКОВА.

Дебютът на Мира Форнай в игралното кино – „Лисички”, е селектиран за Седмицата на международната критика на фестивала във Венеция (2009) и печели доста награди, като тази на Филмовата и телевизионна академия на Словакия за най-добър млад кинотворец за периода 2008–2009 г и др. Мира Форнай представи проекта си за трети игрален филм на професионалния пазар на проекти София Мийтинг, чието 10-о издание се състоя в рамките на София Филм Фест, и спечели с него наградата на унгарското „Фокусфокс Студио”, равняваща се на 10 хиляди евро в постпродукционни услуги.

Mira Fornay

Вие сте не само режисьорка, но и сценаристка на филма „Кучето ми Килър”, а това често означава, че авторът чувства историята особено близка. Вас какво Ви привлече в темата, която развивате във филма?  

Аз съм почитател на авторското кино и искам да правя филми именно като автор, който е едновременно режисьор и сценарист. Разбира се, не бях съвсем сама – работих с двама драматурзи и се ползвах от съветите на сценарен консултант. Но за мен е много важно сама да пиша сценариите, които ще режисирам. Към тази тема ме дръпна любопитството ми, което при мен винаги е водещо. Исках да разбера защо дори днес съществуват такива предразсъдъци срещу различията в нашето общество. Винаги се стремя да избирам най-абсурдната и провокативна история. Проучвам темата поне в продължение на година. Правя продължителен кастинг. Историята в „Кучето ми Килър” е вдъхновена от много реални събития, но е фикция. Сюжетът, макар и измислен, отразява действителността.

Миналата година един от номинираните за наградата на Европейския парламент за кино „Лукс” – „Само вятърът” на режисьора Бенце Флийгауф, също показа до какво води омразата към ромите в Унгария. Колкото повече се разраства семейството на Европейския съюз, толкова повече избуяват ксенофобските и националистически движения. Може ли изкуството да промени действителността според вас и има ли подобни настроения сред творците в Словакия?

Според мен самото разказване на подобни истории е много важно. Режисьорите трябва да се стремят да излизат извън границите на страните си с темите, които разработват. Аз се възприемам на първо място като режисьор и след това като всичко останало, което представлявам като личност. И според мен всеки режисьор трябва да разказва истории, които го вълнуват. Не знам дали с филма си можеш да промениш някой зрител, но можеш да промениш себе си. Филмът е начин за комуникация между авторите му и зрителите. Да речем с фестивалната публика. Обикновено се приема, че фестивалната публика е елитна публика, но за мен фестивалите трябва да са насочени към обикновените зрители, масовата публика.

И то все повече става така, особено в България, където единственият шанс на зрителите да видят световно и некомерсиално кино е в рамките на някой фестивал.

Би било чудесно, ако такива филми могат да бъдат разпространени и извън фестивалите, в обикновените кина. Аз не съм наясно как моите колеги от Словакия възприемат подобни социални проблеми. Самата аз винаги се стремя да бъде искрена в работата си. За мен е важно да се опиташ да преодолееш сянката си, дори това да ви звучи твърде духовно или отвлечено. Важно е да откриваш нови форми и начини да разказваш историите си. Подбирам истории, които будят противоречиви реакции, защото те провокират хората към размисъл, а не защото целта ми е да ги шокирам. Днес информацията ни залива отвсякъде и задачата на съвременното кино е да филтрира тази информация, да пресява какво и как да разкаже на зрителите. Днес киното вече няма функцията да информира, защото има интернет и всякакви други информационни канали.

Казват, че всяка история вече е разказана, а съвременният творец може да допринесе с това да разкаже позната история по свой оригинален начин.

my dog killer 1
„Кучето ми Килър”

Филмът ви е заснет в изчистен документален стил – държаната в ръка камера следва героите в интимна близост, няма допълнително осветление или музика.

От самото начало бях наясно с визуалната концепция за филма и съм много щастлива, че екипът ми я прие. Защото това не се случва винаги – понякога хората искат много да изпъкнат, но моите колеги бяха изключително чувствителни и скромни и ми помогнаха невероятно много. Главният герой е интровертен младеж. С избора на подобен визуален стил успяваме да се доближим максимално до него. Той не говори много и затова трябваше да намерим други начини, с които да покажем какво мисли той, какво го вълнува. Историята се движи бавно напред, редуваме статични с динамични кадри. Операторът и дизайнерът на звук свършиха страхотна работа, защото са практически невидими, а това насища филма с усещането за документалистика.

Във филма семейството на главния герой е разстроено и разбито като директна метафора на болното общество. Историята е изпъстрена с агресия, предразсъдъци и липса на емпатия. А на финала сякаш няма надежда, че нещо ще се промени към по-добро.

А според мен, ако покажеш злото, по този начин винаги демонстрираш и доброто. Ако заснемеш нечий нещастен живот, напомняш на зрителите, че техният живот съвсем не е лош. Така че в този контраст има надежда. Като режисьор аз не показвам някакво решение на проблема. Показвам нещо, което ме притеснява. Освен това за мен е важно да не морализирам, да не осъждам героите си. Расизмът е много трудна тема. Нещата не са чернобели, както ни ги показват по телевизията, и затова не заемам страна. Прекарала съм около три години около неонацисти и скинхедс и не казвам, че те не са отговорни за това насилие, а питам защо те не са отговорни за него? Някой трябва да определи границите на допустимото отношение към другия в обществото. А в Европа границите между расизма и толерантността са размити. Не мисля, че някой филм може да ви даде разрешение на такъв дълбоко вкоренен в историята на Европа проблем.

Но част от този проблем е в това, че страхът, който всеки човек изпитва, е проявление на чисто животински инстинкт. Иска ти се да убиеш или да избягаш от различното, от непознатото, за да си сигурен, че ще оцелееш. Само че ние не сме животни. Имаме мозък, сърце и способност да общуваме. Исках да покажа, че освен животинското, инстинктивно ниво, на което общуват много хора, съществува и друго ниво. И когато тази комуникация не работи, възникват големи проблеми. Всеки един от героите ми живее в своя собствен вакуум. А е важно младите хора да бъдат научавани да изразяват мислите си, чувствата си. Ако не се научат навреме, са изгубени.

Главният герой е поставен в ролята на посредник между членовете на семейството си, но той е неспособен да се справи с нея, защото е още момче. Вместо това е по-редно и нормално на тази възраст да рита футбол. В тази ситуация всеки бяга от отговорност за проблемите, но виждаме, че всеки е отговорен.

my dog killer
„Кучето ми Килър”

Как приеха словашките зрители „Кучето ми Килър”?

Филмът предизвика основно две реакции – едни го харесаха, а други тотално го оплюха. Това за мен е много добре, защото означава, че при всички положения не е оставил хората равнодушни. Като режисьор нямам нужда само от положителни реакции – напротив, негативните помагат за развитието ми. Филмът беше показан в кината в Словакия, след това в Чехия, а през този месец ще тръгне и по кината в Германия.

Лесно ли намерихте финансиране за заснемането на подобна трудна за смилане тема?

Всъщност темата е трудна, но понеже е противоречива, това я прави много секси. За съжаление начинът ми на работа не е секси, защото не съм склонна на никакви компромиси, когато работя. Не мога да работя с продуцент, който ще изсипе чувал с пари за проекта ми, но след това ще има и много изисквания. Сътруднича си само с продуценти, които виждат нещата така, както ги виждам и аз. Това беше трудното при набирането на финанси за този проект. Иначе имахме много предложения за сътрудничество. Бяхме на пазара за копродукции на Берлинале, имахме много успешни разговори там. Но аз съм радикална – обичам да работя с малък екип и нисък бюджет. Може би някой ден ще се променя, не знам. Този филм беше много труден за нас, особено на финала, когато привършихме парите, но се справихме. Не бих искала да го направя по различен начин, дори да имах възможност за това.

За следващия ми проект Cook, F**k, Kill (Frogs with no Tongues), който представям на София Мийтингс, обаче, се надявам да съберем малко повече пари. Темата отново е секси – става дума за домашното насилие. И, представете си, тя е по-стряскаща от расизма, защото всеки се е сблъсквал с домашно насилие – или е преживявал такова или познава някого, който е бил жертва на домашно насилие.