1
1012

Да изпаднеш
от времето

Издателство „Факел експрес”  отново ни среща с поетическата философия на най-парадоксалния мислител на ХХ век (след Тетрадки 1957-1972 (2004); Наръчник по разложение. Признания и проклятия, (2006).

Този път в едно книжно тяло откриваме „Пропадане във времето” и „За неудобството да си роден” (превод Красимир Петров, оформление Яна Левиева). Предлагаме фрагменти от двете.
Емил-Мишел Чоран (1911–1995) е роден в Трансилвания, от 1937 живее във Франция, пише на френски, един от тримата румънци с огромно присъствие във френската култура наред с Йожен Йонеско и Мирча Елиаде.

Чоран отказва определенията, които му прикачат, не иска да го смятат нито за румънец, нито за французин. Дали защото „човек трябва на всяка цена да се откъсне от корените си”, или може би защото никога не го напуска чувството на отчужденост, на безполезна игра, в която участва, защото  нито за миг не усеща привързаност и винаги би искал да е другаде, без сам да знае „къде е това другаде”.
Ако е вярно това, което Чоран заявява: че книги „би трябвало да се пишат само за да се изрази в тях онова, което не смеем да споделим с никого”, на читателите им предстои неповторимо преживяване със сентенциите на мислителя.

 

Емил-Мишел Чоран, „Пропадане във времето. За неудобството да си роден”, изд. „Факел експрес”, 2012, първо издание, превод от френски Красимир Петров, 18 лв.

 

Пропадане във времето

 

 

Напразно се вкопчвам в миговете, те ми се изплъзват: всеки от тях е враждебен към мен, отхвърля ме, не иска да има нищо общо с мен. Тези мигове са до един недостъпни за мен и последователно провъзгласяват моята самота и поражение.

Ние можем да действаме само когато усещаме тяхната подкрепа и закрила. Изоставят ли ни, оставаме лишени от подтика, необходим за предприемане на действие, независимо дали то е значимо или не. Обезсилени, без каквато и да било опора, ние се сблъскваме с небивалото нещастие да бъдем лишени от време.

Аз трупам минало, непрекъснато творя минало от сегашното, без да му дам възможност да изчерпи своята продължителност. Да живееш, означава да си във властта на магията на възможното; ала когато във възможното откриеш предстоящо минало, всичко се превръща в потенциално минало, сегашното и бъдещето престават да съществуват. Онова, което различавам във всеки отделен миг, е неговата задъханост и предсмъртен хрип, а не преход към друг миг. Аз създавам мъртво време, тъна в задуха на предстоящото.

Другите изпадат във времето; аз самият изпадам от времето. Вечността, издигаща се над него, бива заместена от друга вечност, която се намира под него, в една безплодна зона, където е налице едно-единствено желание: да се върна обратно във времето, да се издигна до него на всяка цена, да овладея отново поне частица от него, където да се настаня с илюзията, че съм си у дома. Времето обаче е затворено, времето е недосегаемо: именно от невъзможността да се проникне в него е съставена тази отрицателна, тази лоша вечност.

Човек не може да смята себе си за свободен, ако постоянно се оказва заедно със себе си, пред себе си, пред едно и също. Тази тъждественост, едновременно съдбовна и натрапчива, ни приковава към нашите недъзи, дърпа ни назад и ни запраща встрани от новото, запраща ни извън времето. А извън неговите предели човекът започва да си спомня за бъдещето и престава да бърза към него. Ние сме напълно сигурни, че не сме свободни, но има истини, с които човек трудно се примирява. Как бихме могли да действаме, при положение че всичко е предопределено, как бихме могли да изпитваме желанията на автомат? За щастие в нашите постъпки има определена зона на неопределеност, но само в постъпките: мога да отлагам извършването на едно или друго действие; в замяна на това не мога да бъда друг освен този, който съм. Ако привидно разполагам с известно пространство за маневриране, в дълбочина всичко е решено веднъж завинаги. При свободата реален е единствено миражът; без него животът би бил неосъществим и дори немислим. Онова, което ни кара да смятаме, че сме свободни, е съзнанието за необходимостта като такава и препятствията пред нас в частност; съзнанието предполага дистанция, а всяка дистанция буди у нас чувството за независимост и превъзходство, което безусловно има само субективна стойност. С какво съзнанието за смъртта смекчава мисълта за нея или отлага нейното настъпване? Да знаеш, че си смъртен, в действителност означава да умреш два пъти или по-скоро да умираш всеки път, когато се сетиш, че трябва да умреш. Най-прекрасно в свободата е това, че се привързваме към нея толкова по-силно, колкото по-невъзможна ни се струва тя. Още по-прекрасно е, че можем да я отричаме и това отрицание е опора и основа на не една религия и на не една цивилизация. Непрестанно възхваляваме Античността за вярата през онази епоха, че съдбата на всеки е предопределена от звездите, че не е имало място нито за импровизация, нито за случайност както в щастието, така и в нещастието. След като сме успели да противопоставим на това „благородно” суеверие единствено „законите на наследствеността”, нашата наука веднъж завинаги се е дискредитирала. Всеки от нас е имал своя „звезда”; сега сме роби на една противна химия. А това е пълна деградация на самата идея за съдбата.

Никак не е изключено един ден някоя индивидуална криза да прерасне във всеобща и по този начин да придобие не психологическо, а историческо значение. И това не е просто хипотеза; налице са признаци, които трябва да се научим да разпознаваме. Веднъж проиграл истинската вечност, човекът е изпаднал във времето, където е успял ако не да преуспее, то поне да живее; със сигурност може да се каже, че се е приспособил към положението си. Процесът на това пропадане и на това приспособяване се нарича История.
Ала ето че над него надвисва заплаха от друго падение, чиито измерения все още трудно могат да бъдат преценени. Този път не става въпрос за изпадане от вечността, а за изпадане от времето; това означава човек да изпадне от историята, да увисне някъде, да затъне в мрачна инертност, в съвършена стагнация, където дори словото затъва и не може да се издигне до равнището на богохулство или молитва. Предстоящо или не, това падение е възможно, ако не и неизбежно. Когато то се превърне в участ на човека, той ще престане да бъде историческо животно. Тогава той ще е изгубил дори спомена за истинската вечност, за своето първоначално щастие, и ще обърне взор другаде, към временната вселена, към този втори рай, от който също ще се окаже прогонен.

 

За неудобството да си роден

 

 

Три часа през нощта. Улавям тази секунда, сетне следващата, отчитам всяка изминала минута. Защо е всичко това? – Защото съм бил роден. Подобно странно безсъние ме кара да се питам дали въобще е трябвало да се раждам.

Откакто съм на този свят“ – това откакто ми се струва изпълнено с ужасен до непоносимост смисъл.

Съществува познание, което лишава от тежест и важност онова, което вършим: според това познание нищо няма основание с изключение на самото него. То е до такава степен чисто, че отхвърля самата идея за обект, израз е на онова върховно знание, от гледна точка на което дали ще осъществим едно действие или не, няма никакво значение и което е съпътствано от също като него върховно задоволство: задоволството от това да повтаряме по всеки повод, че няма постъпка, която би си струвало да подкрепим, че няма нещо, което да съдържа дори следа от субстанция, че „реалността” е безсмислица. Подобно познание би трябвало да се нарича посмъртно: то съществува така, все едно че познаващият е бил жив и не-жив, притежава битие и спомен за битие. „Това е вече минало”, казва той за всичко, което извършва, дори в самия момент на извършването и по този начин го лишава от сегашно.

Ние не бързаме към смъртта, а бягаме от катастрофата, наречена раждане, суетим се като оцелели след нея и се опитваме да я забравим. Страхът от смъртта е само проекция в бъдещето на страха, появил се още от първия миг. Неприятно ни е да определяме раждането като бедствие: нима не са ни втълпявали, че то е върховно благо, че най-лошото се случва в края, а не в началото на земния ни път?
Ала злото, истинското зло е зад нас, а не пред нас. Именно това е убягнало на Христос и е било доловено от Буда: „Ако на този свят не съществуваха три неща, ученици мои, Съвършенството не би се явило на света…” И пред старостта и смъртта той поставя раждането, извор на всички недъзи и на всички беди.

Човек може да понесе всяка истина, колкото и разрушителна да е тя, при условие че тази истина държи сметка за всичко, че съдържа толкова жизненост, колкото и надеждата, която е изместила.

Съгласен съм, че не върша нищо. Ала все пак виждам как минават часовете и това е далеч по-добро, отколкото да се опитвам да ги запълня.

Човек не бива да се чувства задължен да осъществи някакво дело, трябва само да изкаже нещо, което би могло да бъде прошепнато на ухото на пияница или на умиращ.

Нищо не доказва по такъв недвусмислен начин до какъв упадък е стигнало човечеството, както невъзможността да бъде открит поне един народ, поне едно племе, където раждането да бъде посрещано със скръб и ридания.

Да се бунтуваш срещу наследствеността, означава да се бунтуваш срещу милиарди години, срещу първата клетка.

Ако не в края, то поне в началото на всяка радост стои един бог.

Никога не чувствам удовлетворение от непосредственото, мами ме единствено предшестващото, онова, което е далеч оттук, безбройните мигове, когато не ме е имало, когато съм бил нероден.

Физическа необходимост от безчестие. Бих искал да съм син на палач.

С какво право се осмелявате да се молите за мен? Не се нуждая от посредник, ще се оправя сам. Бих приел може би това от някой клетник, но от никого другиго, пък бил той и светец. Не мога да търпя да се тревожат за моето спасение. Ако се боя и избягвам това, то е поради недискретността на вашите молитви! Насочете ги другаде; така или иначе служим на различни богове. Ако моите са безсилни, логично е да се предположи, че и вашите са също такива. Дори да допуснем, че те са такива, каквито вие си ги представяте, те пак не биха могли да ме изцелят от един ужас, по-древен от собствената ми памет.

Колко нищожно е всяко усещане! Дори екстазът не представлява нищо повече, може би.

Да разгражда, да раз-сътворява, е едничката задача, която човек може да си постави, ако желае, както по всичко личи, да се разграничи от Създателя.

Зная, че моето раждане е случайност, нелеп инцидент, и въпреки всичко в моменти на забрава започвам да се държа така, сякаш това е било важно събитие, решаващо за съществуването и равновесието на света.

Да си извършил всички престъпления, освен това да бъдеш баща.

Като правило хората очакват разочарованието: те знаят, че не трябва да проявяват нетърпение, че то рано или късно ще дойде, а дотогава им предоставя отсрочка, за да могат да се отдадат на моментните си начинания. Различно е положението на лишения от илюзии: при него разочарованието идва едновременно с действието; не се налага той да го очаква, то вече е налице. Отърсил се от бремето на последователността, той прахосва възможното и прави излишно бъдещето. „Не мога да се срещна с вас във вашето бъдеще, заявява той на другите. Между мен и вас няма нито един общ миг.”
За него бъдещето като цяло е вече налице. Когато човек съзира края още в началото, той се движи по-бързо от времето. Просветлението, мълниеносното разочарование вдъхва онази увереност, която превръща лишения от илюзии в свободен.

Откъсвам се от привидностите и въпреки това се лутам в тях; или по-скоро се намирам насред път между привидностите и онова, което ги обезсилва, онова, което няма нито название, нито съдържание, което не е нищо и е всичко. Никога не ще успея да направя решителната крачка и да изляза извън техния обсег. Природата ми ме принуждава да се колебая, вечно да пребивавам в това двусмислено положение и ако се реша да поема в едната или в другата посока, ще бъда погубен от собственото си спасение.

Способността ми да се разочаровам надминава всякакви граници. Именно тя ми дава възможност да разбера Буда и пак тя ми пречи да го последвам.

Онова, от което вече не можем да се оплакваме, губи своята състоятелност и не съществува за нас. Даваме си сметка защо нашето минало толкова бързо престава да ни принадлежи и придобива облика на история благодарение на нещо, което вече не засяга никого.

Дълбоко в себе си всеки се стреми да бъде беден и окаян като Бог.

Истинският контакт между хората се осъществява единствено чрез безмълвното присъствие, чрез привидната липса на общуване, чрез тайнствения обмен без думи, който напомня негласна молитва.

Това, което знам на шейсет години, съм го знаел и на двайсет. Една четирийсетгодишна и напълно излишна проверка на истинността.

Обикновено съм до такава степен убеден, че всичко е лишено от състоятелност, от основание, от оправдание, че всеки, който се осмели да ми противоречи, пък бил той и най-таченият от мен човек, би бил за мен мошеник или глупак.

Още от дете отбелязвах изнизването на часовете, независими от всякаква отправна точка, от всякакво действие и от всякакво събитие, откъсването на времето от всичко, което не му е присъщо, независимото му съществуване, особения му статут, неговата власт и тирания. Съвършено ясно си спомням онзи следобед, когато за пръв път, изправен пред пустотата на света, усетих, че не съм нищо повече от поредица от мигове, които отказват да осъществят присъщата им функция. Времето се откъсваше от битието за моя сметка.

За разлика от Йов, аз не проклех деня на моето раждане; затова пък анатемосах всички последвали дни…

Ако смъртта имаше само отрицателни страни, умирането би било неосъществим акт.

Всичко е, нищо не е. И едното, и другото твърдение носят еднакво успокоение. За свое нещастие тревожният човек се намира между двете, треперещ и стъписан, непрестанно зависим от отсенки, неспособен да намери място в битието или в отсъствието на битие.

В този ранен час на нормандския бряг не се нуждаех от никого. Дразнеше ме присъствието на чайките: хвърлих няколко камъка, за да ги прогоня. Острият им до свръхестественост писък ми даде да разбера, че се нуждая именно от това, че само зловещото е в състояние да ми даде покой и че съм станал призори само за да се срещна с него.

Да бъдеш жив – внезапно съм поразен от необичайния характер на този израз, сякаш той не е приложим за никого.