0
3525

Да изречеш истината

90 години от рождението на Георги Марков

През декември 1989 г. Георги Борисов разговаря с Анабел Маркова в Лондон, интервюто е публикувано няколко седмици по-късно във в. „Труд“. Той е автор и на предговора на първото издание на „Задочните репортажи“ в България през 1990 г. По повод 90-годишнината от рождението на Георги Марков ви предлагаме и един Предизвикан послепис, 30 години по-късно.

Сега той можеше отново да е при нас или да ни каже „Добро утро“ отнякъде.
Покрай многото празни и мъртвородени слова тоталитарното общество ни завеща и някои, които са убийствено точни. Думи – символи, думи – метафори. Такава е думата „невъзвращенец“.
Съдбата на българина Георги Марков ни разкрива най-пълно нейния зловещ смисъл.
Срещата ми с Анабел, вдовицата на писателя, стана преди около месец в един от не особено приветливите квартали на Южен Лондон, застроен с ниски двуетажни и триетажни, еднакви като плочки от домино къщи. Кварталът беше гъсто заселен с емигранти от Източна Европа и в малките като носни кърпички дворчета човек рядко можеше да зърне зеленина. Там беше и жилището на Георги Марков, неговото последно убежище, където и откъдето той никога повече няма да се завърне.
Тогава, преди месец, Анабел не знаеше или поне не издаваше намерението си да посети – след броени дни – България. Току-що се беше прибрала от панихидата, която лондончани отслужваха всяка вечер с черни ленти и запалени свещи пред оплисканата с червена боя фасада на румънското посолство.
Тогава, преди месец, в кафенето на Писателския съюз още се събираха подписи за пълната реабилитация на Георги Марков, а някои вечни всезнайници бързешком подмятаха: „А изясни ли се дали той не е полковник от разузнаването?“
Има епохи, когато часовниците спират и времето се превръща в географско понятие, когато оди и вицове шестват неувяхващи десетилетия наред. Така че какво да говорим за месеците…
Тогава още идеше Рождество Христово и Саша, четиринайсетгодишната дъщеря на Анабел и Георги Маркови, редеше коледни подаръци под елхата в хола. Попоглеждаше ме с присъщото на повечето българи неприязнено любопитство към пришълеца, докато майка ѝ припряно и напевно разказваше за баща ѝ, притваряше очи и отмяташе рязко назад глава, за да преглътне спомените.

Какво по-хубаво за един писател от това, кое­то става сега в Бълга­рия. Представям си колко щастлив, въодушевен и възбуден като всички други щеше да е и Георги. Не мога да кажа със сигурност дали щеше да се прибере у дома или да остане тук, където вече се беше установил. Особено ми е мъчно за майка му. Тя беше мъдра жена и знаеше, че някой ден всичко ще се промени, че за да живееш под господството на такъв режим, трябва да вярваш непременно в края му.

Кога за пръв път се срещнахте с Георги Марков, как изглеждаше той?

В началото на 1974-та, в Би Би Си, където работехме по онова време заедно. Беше хубав мъж с бяла коса. Изглеждаше чудес­но – много жизнен, пълен с енергия.

С една дума, животът не беше свършил, а започваше за него, така ли?

Да, и тъкмо това му харесвах най-вече. Той изоб­що не можеше да живее по някакъв определен начин, в калъп. Постоянно кроеше фантастични планове – как няма да работи за Би Би Си, а ще печели достатъчно, за да пише спокойно. Мисля, че това е най-правилното отноше­ние към живота…

Той беше единственият ни писател, който твореше в емиграция. Потискаше ли се от това или смяташе, че родината на писателя е езикът?

Да, така смяташе. Но искам да подчертая, че едно от най-смелите неща, които може да извърши творецът, е да напусне родината си, когато е на четиресет години, когато е на върха на славата си и има всички привилегии в страната си. Георги притежаваше тази изключителна храброст и тя му помагаше да вярва в себе си, като му даваше сили не само да се приспособи към една чужда култура, но и да се изразява по нов начин – и дори на друг език. Той бе­ше обърнал гръб на облагите, които системата му е предлагала, защото не можеше да търпи корупцията на върхушка­та ѝ, нито да понася типа човек, способен да съществува в такава система. То­ва чувство на непоносимост е причината, поради която Георги напусна родината си – нещо, което самият той споменава в последната глава на „Задочни репортажи“. Може за един творец да е почти невъзможно да започне наново, но Георги се ползваше с успех на Запад.

Какво по-точно имате предвид?

Пиесата му „Архангел Михаил“, спечелила награда на Единбургския театрален фестивал, а също така фактът, че непосредствено преди смъртта му един от водещите лондонски издатели прие за пе­чат книгата, която той написа на английски в съавторство с Дейвид Филипс, наш приятел, специалист по културата на балканските народи. Тъкмо този успех, както ми каза един българин по-късно, е бил причината Георги да бъде убит, тъй като би насърчил и други български творци да поемат пътя на изгнанието. А това вече крие особени опас­ности…

Как умря той, бяха ли му отправяни някакви заплахи предварително?

За всичко това съм разказала в предговора към английското издание на „Репортажите“. Когато през 1975 година се оженихме, Георги вече беше започнал да ги излъчва по радио „Свободна Европа“, но едва към края на 1977 г. пристъпи към тяхната заключителна част, където описваше срещите си с Тодор Живков. И още през януари следващата година дойдоха запла­хите. Поначало Георги беше много внимателен, що се отнася до сигурността му. Избягваше да се движи сам по улиците вечер, никога не заспиваше, без да заключи стаята. Един ден, спомням си, се връщам от работа. Кухнята ни беше тогава на горния етаж, а Георги искал да си сготви нещо и взел, че заключил вратата и на кухнята. Стори ми се ужасно странно. Това изобщо беше много характерно за него – през цялото време съзнаваше какво може да му се случи и въпреки това му се струваше, че ако внимава, нищо няма да му се случи. Когато започнаха заплахите, които стигаха до нас чрез брата на Георги – Никола (той тогава живееше в Ита­лия), един българин ни съобщи, че Георги ще бъде убит. После той няколко пъти ни предупреждаваше чрез девера ми по телефона. Спомням си първия телефонен разговор. Беше през януари 1978 година, бях сама вкъщи със Саша. Никола се обади три пъти. Най-сетне Георги се прибра и брат му се свърза с него. Искаше да го предупреди, че заради предаванията му по „Сво­бодна Европа“, българското Политбюро взело решение да го ликвидират. В известен смисъл Георги беше дори въодушевен от тази вест. На него хем не му се вярваше, че ще го убият, хем го радваше мисълта, че словото му има такава сила в страната му. Бяха ни казали, че около пет милиона българи слушат предаванията му и че се е създало положение, подобно на това в „Параграф 22“: съответните ор­гани заглушават предаванията по радиото, но в същото време оставят един свободен канал, за да ги следят. Българите бързо открили този канал и започнали да ловят предаванията по него. Един от вицовете по онова време например бил: „Защо членовете на Политбюро си седят четвъртък вечер вкъщи? – За да чуят нещо за себе си по радио „Свободна Европа“.

Предчувстваше ли Георги Марков близкия си край, споделяше ли всичко с вас?

Не, мисля, че нямаше мрачни предчувствия. Беше много изнервен, цялото онова лято беше лошо за нас. На­края, точно когато се канехме да заминем за първи път на почивка след раждането на Саша, българинът, който ни препредаваше заплахите по телефона, ни посети в Лондон. Георги искаше да се срещне с него в ресторант. Отвърнах, че предпочитам да останем тримата насаме и настоях да го покани вкъщи. Седяхме, ето тук, те говореха на български и от време на време Георги възкликваше на английски: „Невероятно! Нещата, които ми казва този човек, са невероятни!“

Какво по-точно имаш предвид?

Абсолютно подробната информация за това, което щеше да му се случи. Че ще бъде отровен, че отровата е изпробвана в Москва и че никой няма да може да открие причините за смъртта му, тъй като симптомите ще бъдат тези на грипа – много висока температура, гадене. Всичко подсказваше, че отровата ще бъде погълната. Следващата седмица заминахме за Италия. Настанихме се в едно усамотено хотелче в Сардиния. Отново се обади брат му и съобщи, че ще се опитат да го убият там. Някой, когото Георги познава, ще опита да се срещне с него, и ако седнат да пият, ще извикат Георги на телефона, а когато той се върне обратно, да събори чашата си, без да иска, и да я разлее, защото в нея ще има отрова. Както виждате, цялата информация говореше недвусмислено, че отровата ще бъде сипана в някакво питие или в яденето. Георги стана изключително внимателен. Почти не излизаше. Имаше един българин, с когото играеха на покер и когато Георги ходеше у тях, нито ядеше, нито пиеше. Струва ми се, че част от непрекъснатия те­рор се състоеше именно в това – да го заплашват и да не изпълняват заплахите си. Така че когато му инжекти­раха отровата, той не беше нащрек. Убедена съм, че всичко беше нагласено Георги да умре на 9 септември – поради значимостта на тази дата. И той щеше да умре на този ден, ако не беше се борил така упорито със смъртта. Ето значи, колко внимателно е подготвяно убийството му.

А когато той все пак се разболя от грип, не си ли помислихте, че може да е отро­вен?

Тогава той беше вечерна смяна в Би Би Си. Прибра се към десет часа. Аз гледах не­що по телевизията, започнахме да го обсъждаме. Не ми каза нищо. Легнах си, той отиде в кабинета си на най-горния стаж. Винаги спеше там, когато е нощна смяна, за да не ме буди. Към два часа се събу­дих, чух, че броди из къщата, стори ми се, че повръща. Отидох да го попитам какво му е. Отвърна ми, че му е лошо и има висока температура. Премерих я, наистина беше висока. Помолих го да не ходи на работа, нека някой друг го смени. И тогава едва Георги ми призна, че има някаква странна връзка между състоянието му и онова, което му се било случило, преди да се върне. Пресичал моста Ватерло и точно на автобусната спирка усетил нещо като ужилване. Огледал се и видял някакъв човек, който изпуснал чадъра си. Според думите му чадърът бил само повод човекът да се наведе и прикрие лицето си. Струва ми се, че версията за убиеца чадър беше съчинена от британската преса. На журналистите просто им хареса картината на чужденеца, който използва ка­то оръжие този толкова британски символ – чадъра. След това същият този човек прекосил улицата и се качил на такси. „Стори ми се, че е чужденец – каза Георги, – защото шофьорът дълго не можеше да разбере накъде да кара“.

На другия ден той остана вкъщи, но нито един от нас не помисли за отравяне. Детето беше на две годинки и реших да го изведа, защото имах чувството, че Георги иска да остане насаме. Повече не стана дума за случилото се. Той мислеше, че е чисто и просто болен от грип. Обади се брат му и на въпроса „как е“, той отвърна: „Няма страшно, просто съм грипав“. „Ама какво значи „няма страшно“? „Ей тъй, просто съм грипав“ – повтори Геор­ги. Отидох на работа, звънях му, за да проверя как е, той беше спокоен и действително не подозираше нищо, просто искаше да бъде сам. Когато обаче се прибрах вечерта, се изпла­ших ужасно. Изглеждаше наистина зле и аз веднага извиках лекар.

И нито за миг не се усъмнихте, че е отровен?

Не, колкото и странно да ви звучи. Просто и на двама ни не ни се искаше да го повярваме. Чак в болницата Георги сподели с лекарите въз­можността от отравяне – зна­чи там едва си го е помислил. На лекарите тази история им се видя толкова безумна, че ме попитаха дали той няма някакво психично заболяване. На другия ден отидох да го видя, виеше му се свят, тресеше го.

И опасенията му се раз­сеяха окончателно, така ли?

Георги предполагаше, че Живков никога няма да отиде докрай в намеренията си поради опасността от междунаро­ден скандал. Освен това не вярваше, че те ще се доберат до него, въобразяваше си, че ако е достатъчно предпазлив, ще ги надхитри. Почина на 11 сутринта след ужасна криза.

Беше ли в съзнание, разбра ли все пак, че е убит?

Вероятно, защото пожела да се срещне с представители на Специалния отдел, но умря преди те да дойдат. Мисълта, че се е оставил да го победят по този начин му беше наистина непоносима. Специалният отдел мигновено се зае да разследва случая. Поискаха ми дрехите, които е носил. Дадох им джинсите му, защото кога­то ми разказваше за ужилването, ми посочи мястото – виждаше се само една точица, не по-голяма от върха на хими­калка.

Имаше ли някаква реакция от страна на британското правителство?

Не, правителството направи изявление едва сега, преди три седмици, в Камарата на общините. Уйлям Уолтгрейв заяви от името на Външното министерство, че случаят Георги Марков е една от зловещите тайни, която българите трябва да разкрият, че Георги Мар­ков трябва да се превърне в един от символите на промените в Източна Европа.

Как мислите вие, какво точно са целели с убийство­то му?

Винаги съм се съмнявала в ролята на българина, който ни предаваше заплахите. Без тези заплахи гибелта на Георги щеше вероятно да бъде възприета като естествена смърт. Една от вер­сиите е, че той е трябвало да бъде убит така, че това да се знае от всички, за да прозвучи като предупреждение към останалите дисиденти. Тази идея ме ужасява, защото означава, че семейството ми и приятелите ни, които разгласяваха убийството му, са вършили всъщност точно онова, което са очаквали от тях. От друга страна, никой не е предви­дил пагубните последици от огромния международен скандал, защото от този миг нататък в западния свят българите се свързват неизменно с това убийство.

Беше ли си създал той широки връзки с нашата емиграция, или се стремеше да живее по-изолирано?

Не, имаше само един приятел, на когото единствено разказа за нападението. Това е един мъжествен чо­век, който след смъртта му няколко пъти направи публично изявление. Той живее тук, близо до нас. Доколкото знам, други български писатели тук няма. Георги дружеше повече с англича­ни, с един от тях написа книгата, за която споменах.

Как протичаше ежедневието му, кога пишеше?

Ние бяхме през цялото време притеснени материал­но, никога нямахме достатъчно пари, така че той трябваше да работи постоянно за Би Би Си, за „Свободна Европа“ и „Дойче Веле“, за да ни издържа.

Живееше ли със съзнанието, че това заплашва неговото лично творчество, него като писател?

Беше много нещастен, че трябва да работи за Би Би Си. Имаше чувството, че талантът му няма да е вечен. Казваше, че годините му за писане са преброени, че не ги използва и това ужасно го измъчваше. От друга страна, беше изпълнен с дух за творчество, подобен човек като него не съм срещала.

Споделяше ли с вас плановете си, търсеше ли други форми за творческа самоизява?

Искаше да напише пиеса – „Човекът от Хелзин­ки“ – за човека, който пристига на Запад, но е ужасно разочарован и търси изход в завръщането си обратно. Анализираше мотивите и последиците от едно подобно решение.

Кое качество ценеше най-много в човека?

Смелостта, оптимизма, щедростта. Мразеше стиснатите. Беше му трудно да взима, страшно много обичаше да дава.

Какво смяташе, че е най-важно за писателя?

Същите тези качества, струва ми се. Преди няколки дни научих нещо интересно – че се е познавал с Вацлав Хавел. Никола ми го съобщи. Мечтаел да види Пражката пролет, да използва влиянието си на писател, за да се създаде в Бълга­рия атмосферата, която е царяла по времето на Дубчек в Чехословакия. Надявал се, че личните му контакти с Живков ще спомогнат за това.

Кое според него беше най-опасното за човека в тоталитарната система?

Мисля, че вярваше най-много в правото на личността да отстоява себе си. Веднъж си говорихме за Китай, за това доколко справедлива може да бъде идеята за саможертвата на едно поколение в името на друго, в името на бъдещето. Тогава той заяви, че това е абсолютно погрешна идея, че ни­кой няма право да изисква подобни жертви и да очаква от някого да се откаже от собствения си живот заради нечие бъдеще.

А плашеше ли го бъдещето?

Детето ни беше едно от най-големите събития в живота му. Беше се женил два пъти преди това, но нямаше деца. Саша му вдъхваше най-големите надежди, обичаше я страшно много. Беше безкрайно щастлив, когато се роди.

Успя ли да се приспособи към англоезичната кул­тура, не го ли отчайваше обстоятелството, че е обречен да пише на един малък и съвършено неразбираем за cpедата му език?

Това всъщност беше основният му проблем. Макар и да се опитваше, Георги никога не би могъл да пише като английски писа­тел. И не само заради ези­ка. Той беше потресен например от успеха на Алън Ейтборн, един от най-нашумелите драматурзи по онова време. Не можеше да проумее как един писател, който се занимава единствено с проблемите и бита на английската буржоазия, е в състояние да спечели такава популярност. Вълнуваше го светът, който беше напуснал, и ми се струва, че до края на живота си щеше да пише за него.

Спомняше ли си често за приятелите в България, разказваше ли ви за тях?

Познавам много еми­гранти, не само българи, но и румънци, и руснаци, и най- интересното е, че те никога не биха си признали, че са сгрешили, че съжаляват за постъпката си. Не може обаче да не ти липсват хо­рата, сред които си роден, общественият живот, който си водил в родината си. Убедена съм, че Георги е страдал истински за приятелите си, за разговорите си с ко­легите, че е мечтаел отново да се завърне в България. Единственият човек, за когото ми е говорил, е Любо­мир Левчев, и то по повод на писмото си до него.

Вярваше ли в българ­ската интелигенция, разчиташе ли на нея?

Не знам, но си спом­ням, че някъде в мемоарите си казва: „Ако бях по-смел, щях да остана“. Подобна мисъл открих наскоро и у Хавел: остават истински сме­лите. Аз лично не мога да си представя нещо по-смело от това, което извърши той. Мисля, че е напуснал стра­ната си, защото е знаел: остане ли, ще бъде принуден да продължи да прави компромиси.

Изразявал ли е някога пред вас съжаление за постъпката си?

Не, защото просто не е имал друг морален избор, алтернатива. Най-страшното е, че не можеше да види родителите си. Майка му дойде на Запад едва през 1977 година! Срещнахме се в Италия. Горе-долу по същото време баща му умираше от рак и Георги страдаше ужасно. В деня на погребението бяхме в Италия и той говореше колко е жестоко, че не може да бъде там, където е негов дълг да бъде.

Остави ли някакви ръкописи, записки, чернови?

Да, има много неща, но още не е настъпил мо­ментът да се появят на бял свят. Тук той беше дошъл с цял куфар ръкописи, измежду които романът му „Големият покрив“. Някъде в „Репортажите“ Георги разказва историята на една сграда, която се срутва. Вероятно тази книга е за това. Аз не държа от години ръкописите му вкъщи…

Към кои автори обичаше да се връща, да ги препрочита?

Обичаше много големите руски писатели Достоевски, Толстой. Обичаше Камю, Томас Ман, Сол Белоу. Не мога да си спомня за някой английски автор, който да е ценял особено.

А от поезия интересуваше ли се?

Като че ли не. Чувала съм от него за Стефан Цанев, той е поет, нали?

И драматург.

Говореше за него и мисля, че го уважаваше много като човек.

Вие сте авторка на три книги и тук се носи слухът, че в последната си използвате като прототипи някои от българите, живеещи в Лондон, че дори и съпруга си Георги Марков…

Това е един вид траги­комедия, където в гротескна форма разказвам за невъзможността на част от герои­те ми, дошли от Източна Европа, да се приспособят към тукашната култура, да се интегрират към нея. В книгата ми има един символ – Стената, която накрая рухва. Смешното е, че романът ми беше публикуван шест месеца преди падането на Берлин­ската стена. Много хора се мъчат да открият в героя ми, който е писател, Георги Мар­ков, но всичко в книгата ми е художествена измислица.

А бихте ли се заели да напишете спомени за Георги Марков?

Повечето неща, които имах да кажа за него, казах в предговора на английското издание на репортажите му. Ние бяхме женени кратко време и ми е ужасно мъчително да си спомням за това време, особено за смъртта му. Най-важното го е казал самият Георги в мемоарите си.

Какво очаквате от бъде­щето?

Очаквам българското правителство да разследва случая Георги Марков и под формата на компенсация да учреди стипендия на негово име за млади писатели. Това ще е истинският, вечен паметник на Георги Марков.

Лондон, 21 декември 1989 г.
в. „Труд“, 12.01.1990 г.

* * *

Думи за Георги Марков

(Предговор към първото българско издание на „Задочни репортажи за България“, „Профиздат“, 1990 г.)

Тази книга, която ти вече разгърна, читателю, отне живота на своя автор преди дванайсет години.

По странно стечение на обстоятелствата покушението срещу Георги Марков съвпада с празничните залпове на шампанското по случай рождения ден на един от неговите герои – Тодор Живков.

Това става в сърцето на Лондон, на две хиляди мили от Люлин и Витоша, следобед на 7 септември 1978 година. Вече девет месеца, откак събраните тук репортажи са излъчени по радио „Свободна Европа“. Георги Марков е на работа в българската секция на Би Би Си. Както и друг път, когато е следобедна смяна, така и днес, той отскача да зареди с нова монета двучасовия брояч на паркинга. Някъде край автобусната спирка на моста „Ватерло“ усеща нещо като ужилване в крака. Някакъв човек зад него изпуска чадъра си и се навежда да го вдигне. Георги Марков не вижда лицето му и отминава. Едва по-късно той ще си даде сметка, че е отминал своя убиец.

Всъщност в родината си Георги Марков е мъртъв отдавна. Отдавна не пише, не получава награди, не преиздава. Погребали са го жив, заедно с книгите и пиесите му – общо дванайсет на брой, – някогашните му щедри работодатели и тънки ценители. Поне те смятат така. А ако все пак съществува, съществува като враг, платен родоотстъпник, продажно писателче, женкар и покерджия, бивше галено дете на режима и — защо пък не! — майор от „тайния“ щат на Държавна сигурност. Какъв ти майор, полковник! Нали той писа сценария на филма „На всеки километър“? Гешев е негова работа, нали? Димитровска награда щеше да вземе, ако не беше духнал!… Макар че все по-малко са ония, които знаят това. Ония, които помнят трескавата изповед в новелата му „Портретът на моя двойник“, самоунижението и погнусата от „Празното пространство“, неправдоподобната и убийствена красота на „Жените на Варшава“…

Самият Георги Марков обаче не смята така. Вече седма година, откак неизбродимото житейско море го е изхвърлило на този ветровит и погълнат от себе си остров, който той упорито отказва да приеме за своя родина. И все пак, като че ли е пуснал плахи коренчета. Има двегодишна дъщеря и младата му жена Анабел твърди, че не е виждала по-щастлив баща. Пиесата му „Архангел Михаил“ се играе и печели награда на Единбургския театрален фестивал. В съавторство с Дейвид Филипс е написал и издал на английски език алегоричния роман „Достопочтеното шимпанзе“. Друг един роман – „Покривът“ – чака в архива му още от България. Джорджи, както го нарича Анабел, е изпълнен с енергия, крои фантастични планове. С неподозирана лекота и воля е стигнал най-сетне края на изтощителния маратон около „Репортажите“. Изрекъл е съдбоносни думи и те не са отишли на вятъра – месеци наред наш високопоставен доброжелател го предупреждава чрез брат му в Италия, че ще бъде убит. Предсказва действието на отровата – висока температура и как ще си мислят, че е болен от грип. Тези натрапчиви пророчества го разяждат повече от самата отрова, но и гъделичкат върха на славолюбивото му писателско перо. Милиони българи са слушали предаванията му! Той е потресен, че все още словото му може да оказва въздействие… Мечтае да стане невидим и да седне някоя нощ с приятели на маса в София. Да направи книга с разкази, където ще опише неописуемите одисеи на свои сънародници-емигранти…

И като Одисей в прегръдките на Калипсо нощем напряга слух да чуе през бученето на вълните господарските викове на ония, които са си въобразили, че могат да се разпореждат безнаказано в отечеството му.

* * *
Когато има извършено престъпление, а го няма извършителя – търсят се мотивите на престъплението.

Има ли извършено покушение срещу Георги Марков? Да. В дясното му бедро е открита сачма колкото главичка на карфица, която е съдържала силна отрова със забавено действие. Георги Марков умира на единайсети сутринта. Как е бил прострелян – с чадър или с някакво друго приспособление, няма значение. Важното е – защо?

* * *
Своите „Задочни репортажи за България“ Георги Марков пише в Англия в продължение на две години. Когато човек заживее извън родината си, той започва неволно да идеализира някои страни от живота в нея така, както старите хора – своята младост. Същевременно се отърсва от редица национални, социални, културни предразсъдъци, погледът му се изостря от постоянното взиране в себе си, оценките му стават резки и крайни, понякога дори обидни за страната, която е бил принуден да напусне и в която не може повече да се върне.

Подобна опасност може би е съществувала и за самия Георги Марков. Неговата интуиция на художник обаче, трезвият му ум и завидният житейски опит, съхранената от ранно детство вяра в народните добродетели са го възпирали да разкрасява или подменя фактите с преднамерени тези.

Ако е рязък, то е, защото рязко се противопоставя на грубо присвоеното от шайка призраци право да представляват и залагат на карта съдбата на нацията. Ако пише с нескрито възхищение за страстни комарджии или шепа побойници от Коньовица, дръзнали да обърнат в бяг блюстители на реда, то е, защото вижда в тях личности, способни да отстояват себе си и святото човешко чувство за независимост. Ако представя образа на Георги Димитров от последния период на живота му по един начин, по друг говори за неговия другар Трайчо Костов.

В края на краищата не всички са длъжни да мислят еднакво.

* * *
За какво всъщност става дума в тази книга?

Става дума за хора, които са предали комунистическите си идеали и под железния благослов на сталинската десница, в името на висши партийни повели и утопично бъдеще, лишават от елементарни права други хора, множат себеподобни, ограждат се с лакеи и копои, гаврят се с националния дух и го покваряват, рушат националната икономика и обзети от чувство за безнаказаност, водят злачното съществуване на американски милиардери.

Става дума за такива явления в тоталитарното общество, като врагоманията и култа, всеобщото подозрение и безличие, партийния патриотизъм и погазването на националните чувства, автоцензурата и доносничеството, разпадането на семейството и експлоатацията на еманципираната жена, вещоманията и чуждопоклонството, проституирането и сводничеството с „разузнавателни“ цели, поголовното крадене и бягане от държавата.

Става дума за паразитиращата на гърба на народа симбиоза между власт и култура, когато, за да омилостиви партийното божество, творецът е принуден да принася в жертва съвестта си и дадената му от Бога дарба, да вдъхва живот на мъртви доктрини и да представя действителността такава, каквато искат да я видят покровителите му, като по този начин обезличава и себе си, и хората, за които твори.

Но също така става дума и за българския народ, чиито жилави корени не могат да се унищожат от социалистически химикали; за неговата търпимост към раси и вери и пословичното му хладнокръвие към всякакви божества; за чувството му за реализъм и справедливост, за презрението му към празните приказки и съзнанието, че само той може да си помогне; за природната му мъдрост и спасителния хумор…

И покрай отблъскващите фигури на властолюбиви функционери и литературни сановници, на фанатични партийци и пияни министри, на зловещи майори и вероломни следователи, на келнери и черноборсаджии ти ще стигнеш, читателю, и до Републиката на работниците, където като „остров на старомодната честност“ стои директорката Маня Енчева или предизвикателно кърши снага пресьорката Любка, където огнярят бай Димитър изкачва с детинско безразсъдство фабричния комин, за да оповести със сирената смъртта на другаря Сталин, а монтьорът Драго води жена си да абортира, защото не иска да създава още един нещастник на тоя свят. Ще срещнеш обзетите от мрачна решителност инженер Узунов и изпълнения с тъжно достойнство учител Пеев. Ще зърнеш милосърдната сестра Мария и далновидния търговец на мебели в Княжево Голдщайн. Докато не започнеш да се превиваш от смях като в самодеен театър на абсурда, през чиято сцена многозначително преминават неподкупни ревизори и двусмислени шапкари, хора без паспорти и хора със зелени мустаци, началници на станции за пречистване на отпадъчни води, честни крадци и крадци на истини, кухи особи с пардесюта от сив габардин и мистериозни касиери, които искат сметката за изиграното човешко доверие…

„Колко похабени теми, колко опропастени книги!“ – ще възкликне свикналият да се самоизтезава в сладострастно боричкане със словото литератор.

И ще е прав. За Георги Марков не е било важно как, а какво ще каже. Измъчвал се е от мисълта, че талантът му няма да е вечен, че няма да има кой да обърне пясъчния часовник на времето. Истините и прозренията, които са зреели в него, вече са се носели като електричество из въздуха, били са на върха на езиците. Е, шепнели са ги само – с намеци, с недомлъвки, с подмигвания, с озъртания. Стига толкова сме се упражнявали в метафори, алегории, символи. Трябва някой да изрече все пак истината. Без да цепи басма на изящната словесност. Без да приглася на райските птици. Без да приема на хайдушка вяра басните за преходен период, безкористна любов, положителни герои.

Така замислените като серия предавания по радио „Свободна Европа“ репортажи започват да се превръщат в остри публицистични статии, критически есета, исторически обзори, документални и хумористични разкази, социологически изследвания, бегли портретни скици, очерци и спомени, литературни анекдоти, миниатюри. Натежават и олекват, изместват се и се наместват, но странно: не се разпадат. И както и да ги погледнеш, откъдето и да ги подхванеш, заемат причудливи, ту строго геометрични, ту неуловими в движението си форми, които неудържимо те привличат и ти ги следиш със затаен дъх.

* * *
С подобна форма и толкова единна, въпреки всичко, книга в нашата литература няма. Но не с това ще остане тя. Мисля, че както и да я определят бъдещите изследователи: с гръмкото – „Енциклопедия на българското общество“, с даскалското – „Огледало на социалистическата действителност в България“ или с по-простичкото – „Кратка история на една партия, отминала в историята“, тя ще остане в народната памет като единственото засега свидетелство за едно време, в което живяха три поколения българи. Това свидетелство тепърва ще придобива силата на документ, чиято достоверност ще се доказва или оспорва. Много мъчителни страници има в него за всички ни и колко уши ще почервенеят от срам, колко показалци ще се размахат, колко подли сърца ще застинат в отмъстително очакване! Вече чувам скърцане на зъби зад тапицирани врати, дружно тракане на пишещи машинки, пълни с оскърбено достойнство открити писма на десетки живи до един мъртъв. Ала чувам и колективните четения по строежи и кръчми, възторжените възклицания и одобрителния кикот, цветистите хвалби, звучните възгласи: „евалла“, като да е жив още авторът, безутешното цъкане с езици, удрянето на чаши и виковете: „Ама точно така си беше!“, „Тоя е голям мъж, ще знаеш!“.

И ще знаем, че оттук насетне не друг, а народът ще решава съдбата на тази книга, че той ще дописва страниците ѝ, защото ако един човешки живот има край, една човешка книга – никога.

* * *
И все пак днес, когато с такава лекота произнасяме името на Георги Марков, нека не забравяме, че само една жена в България се осмели да го изпише през 1972 година и заради това бе изключена от Писателския съюз и лишена от правото да чете лекции в Софийския университет. Да отдадем дължимото на ония четирима българи, основатели на фонд „Георги Марков“, които сами, още през 1980 г. в Цюрих, имаха дързостта да издадат и съхранят за нас „Репортажите“. И да знаем, че тази книга, която ти вече разгърна, читателю, излезе още през 1983 г. в Англия, а година по-късно – и в САЩ.

* * *
Защо да си кривим душите – всеки от нас има грехове. Трябвало е да изкупува някакви грехове навярно и покойният Георги Марков, щом с такава сила е вървял към своите „Репортажи“ и към съдбата, която те са му отредили. И ми се струва, че твърде отрано е започнал да се готви за тях. Бил е съвсем млад, когато заболява от туберкулоза и свиква да гледа истината в очите. Заживява със смъртта и както раслите без родители деца преждевременно се състаряват, така и той започва по-хищно да проумява живота и да се привързва към него. Решава да стане писател със съзнанието, че дните му са преброени и няма право да ги пилее. Лежи по санаториуми сред обречени и равни пред болестта, наблюдава крайни, неприкривани реакции на най-различни характери. Все по-амбициозно тренира сетивата си, паметта, въображението, докато не превръща писането в рефлекс, в инстинкт за самовъзпроизвеждане. И както слабите му дробове го тласкат години наред към спасителния чист въздух, така болезненото му любопитство го отвежда сред диаметрално противоположни житейски пластове. Писателското му „аз“ работи и насън и той, колкото и да се е отдавал на работата си, картите, жените, каквито и безразсъдни флиртове да е въртял с хора на висшата и подземната власт, не е преставал нито за миг хладно, пресметливо, безмилостно да смуче отровните сокове на своето време, за да го запечата в творбите си.

Затварям тази книга, читателю, и си мисля: колко наши писатели са в състояние днес с такова постоянство и страст, с документална точност и самоубийствена проницателност да възкресят цяла една епоха; да извършат подобен анализ на обществените ни структури; да разнищят толкова съдбоносни за нацията ни явления и да ги онагледят с живи човешки образи и съдби; с такова достойнство и вяра в българина да произнесат присъдата си за престъпления, които едва сега разкриваме, да жертват постове и облаги, да съсипят майките си и бащите си, да обрекат на лишения и страдания собствените си деца и жени?…

Колцина днес обладават подобно мъжество?

Георги Марков го носеше в себе си и плати със своя живот, но спаси душата си.

1990 г.

* * *

Предизвикан послепис

30 години по-късно

Понеже времето е като пясъкът и неизбежно изравнява пейзажа около едни, за да изпъкнат други, ще си позволя да напомня, че първото издание на „Задочни репортажи“ в България излезе през 1990 г. в „Профиздат“, когато негов директор беше писателят Никола Радев.

Бях вече заместник-главен редактор на сп. „Факел“, когато Кольо ми предложи да оглавя отдел „Художествена и документална литература“ на „Профиздат“. Беше един от най-близките ми хора, още от студентските години в Литературния институт „Максим Горки“, приех. По-късно съжалих, защото според разбиранията ми трябваше да върна купища подписани за печат ръкописи. Но пък успях да наложа няколко, чиито книги мечтаех да нося на гръб и да раздавам на приятели. Сред тях са стихосбирката „Появяване“ от Константин Павлов и „Репортажите“ на Георги Марков. Макар и директор, Кольо до края на живота си остана верен на литературата – голямата му любов, и пое риска да ги издаде. Влизам един ден в кабинета му, Кольо – червен като рак, аха да го пуснат всеки миг във врящата тенджера. „Ама той пише срещу Георги Димитров, бе!“ „Кой, бе“ – правя се аз на ударен и гледам на необятното му бюро двата тома на „Репортажите“, издадени в Цюрих. „Ех ти, калпазанино, къде ме натресе!“ – пъшка Кольо. Никола Радев обаче беше мъж, моряк човек, широко скроен. Убийците на Георги Марков още се разхождаха по улиците, но той стисна зъби и подписа книгата за печат, а на мен поръча да се заема с предговора.

Години по-късно записах обширен разговор с Кольо, тия месеци ще види бял свят в един сборник, посветен на него, ето съвсем кратък откъс за ония, които са забравили кой издаде у нас за първи път „Репортажите“, част от които на 1 март ще видим на тържествената вечер, посветена на Георги Марков и книгата му, наречена „Колективният фалш“:

Георги Борисов: А „Репортажите“ на Георги Марков?

Никола  Радев: И за това ще разкажа. Но сега за Коста Павлов. Издадохме „Появяване“ – 25 години името му не се е появявало. Пак я гледах тази книжка наскоро – тъничка, на хартия, като че ли мишки са я препикавали, пожълтяла, но вътре… Е, не се срути социализмът поради това, срути се по други причини.

А за „Репортажите“ – имам договора. Две неща си взех на тръгваме от „Профиздат“, съжалявам, че оставих куп други документи за претопяване.

Договора с Анабел го сключихме у вас в апартамента на „Васил Априлов“, сега в записките си гледам – превеждала е Миряна Башева. Твоя беше идеята, ти ни събра.

Г. Б. Беше навръх Великден през април 1990-а, по обед. Анабел с дъщеричката Саша и Любо Марков дойдоха направо от службата в „Александър Невски“. И Коста Павлов беше там. Помниш ли какво разказа? Как на 7 септември, в деня, когато било извършено покушението с чадъра срещу Георги Марков, в градинката под прозореца му снимали детски филм и тя била цялата в чадъри. Плажни. Коста живееше на канала срещу стадион „Васил Левски“. Слушахме го хипнотизирани цял час почти. Любо Марков, помня, седеше като парализиран – точно срещу Коста – и дори да запали не смееше. Пушеше само Коста, той вече беше изпил няколко водки… Само на Саша и сина ми им стана скучно и отидоха в детската стая.

Н. Р. Любо Марков работеше с жена ми в телевизията, те се познаваха… И  като договорихме условията и сроковете с Анабел, аз си тръгнах. Имах все пак опит от Съветския съюз – дебнене, ослушване – и първи се измъкнах. Директор, ей, номенклатура на ЦК на БКП. Бях член и на Висшия съвет на профсъюзите. И като слизам долу, гледам една радиокола с антени. Поемам към телевизията, крача бавно – нито някой ме догони, нито ме прибраха. Викам си: „Кольо, какво направи ти… Децата ти още малки“…

Два месеца по-късно издадохме „Репортажите“.

Но искам да ти кажа някои неща, трябва да се знаят. И допечатка направихме, преизпълнихме плана, вързахме печалбата. Разграби се за дни. За Лайпциг на Панаира на книгата командировам и чистачките – трупат се пари за СБКМ – социално-битови и културни мероприятия – и трябва да се похарчат. Други – за Москва. За 8 март подаръци. Софри. Това едното.

Другото – болезнена тема. Преди да тръгнат за печат „Репортажите“, отивам аз в Съюза на писателите, напрегнат ден беше. Не бях ял, а бях пил няколко водки, и си поръчвам една пържола. И таман я донасят, гледам, през пет-шест маси седи Веселин Андреев. Става, идва, обаче пиян, и като говори, тракат му челюстите. И освен това виждам на светлината как хвърчат слюнки върху пържолата ми. И ме моли той, политкомисарят на „Чавдар“, дотам изпаднал, да не махам няколкото хубави думи от Георги Марков за него. Първо това ме вбеси, но ме вбеси и че ми наплю пържолата. Казвам му: „Бъди спокоен!“.

Аз съм завършил „Максим Горки“, лекции са ми чели какви ли не професори, не мога да пипам текста. Единственото, което махнах от репортажите на Георги Марков – на Джери Марков, защото и той беше една истерична история, – е изречението, в което изброява бездетните писатели, осиновили деца. Първо, това ще се чете в България, тия деца – вече големи, някои изобщо не знаят, че са били осиновявани, ще станат трагедии. 7–8 писатели бяха. Това го махнах. Да ме разстрелят – пак ще го махна.

29 април 2011, София

Георги Борисов е роден на 17 юли 1950 г. в София. Завършил е Френската езикова гимназия в София и Литературния институт „Максим Горки“ в Москва. Работил е като редактор във в. „Литературен фронт“. Заместник-главен редактор е на сп. „Факел“ от неговото създаване през 1981 г., а от 1990 г. е негов главен редактор. За времето, откакто съществува, сп. „Факел“ е посветеното изцяло на съвременната руска литература и публикува на български език около хиляда и петстотин автори, сред които Андрей Платонов, Осип Манделщам, Даниил Хармс, Марина Цветаева, Василий Аксьонов, Александър Солженицин, Варлам Шаламов, Юз Алешковски и др. Георги Борисов е също така основател и директор на издателствата „Факел“ (1991-1995) и „Факел експрес“ (1995). Автор на поетичните книги „По пладне някъде в началото“ (1977), „Оставете човека“ (1981), „Врати“ (1986; 2004), „Пришълец“ (1992), „Живият бог“ (1997), „Картаген“ (2000), „Точно в три“ (2008), „Какво ми каза свободата“ (2012), „Нищо“ (2015). Превеждал е руски, френски и американски поети. Негови стихове са включвани в почти всички представителни антологии на българската поезия в САЩ, Великобритания, Германия, Русия и др. Носител е на наградата „Владимир Башев“ за най-добра първа стихосбирка (1977), на литературната награда за поезия на в. „Труд“ (1999) и на наградата „Иван Николов“ за най-добра поетична книга (2001). Драматург на пиесата „Да се провреш под дъгата“ (реж. Асен Шопов), чиято премиера се състоя на 7 октомври 2011 г. в Народен театър „Иван Вазов“, след като е свалена от сцената на Театър „Народна армия“ през 1967 г.