Ева на Беноа Жако не е тази от филма на Джоузеф Лоузи (екранизация по все същия роман на Джеймс Хадли Чейс, с Жан Моро в едноименната роля). Все пак различията между героините не ги превръщат чак в противоположности, въпреки, че интригите на двата филма следват различни свободни асоциации от литературния сюжет, публикуван през 1945 г.
Във френската екранизация младият циник Бертран (вместо Клайв) все така краде чужда пиеса и я представя за своя, а след сценичния триумф е принуден да напише нова, което го отвежда на спокойствие в семейната вила на приятелката му Каролин (заменила Керъл), където именно среща Ева… Реално интригата започва в снежната буря, по време на която една смущаваща и мистериозна жена нахлува в живота на Бертран и постепенно се превръща в обсесия, която го опустошава, емоционално, физически, социално…
Сценарият се отдалечава от романа на много нива, започвайки още с факта, че в книгата действието се води от първо лице, от името на писателя Клайв, докато във филма измамникът Бертран се оформя като образ, който целенасочено и неумолимо се отстранява от спектъра на зрителската емпатия. Видимо изкушен от литературния първообраз, френският режисьор Беноа Жако загърбва обичайното си кино, съставено от заснети „живи спектакли“, натуралистични драми, интимни изповеди на „буреносни“ жени, костюмни екранизации на класици, и се насочва към един хичкоковски жанр (в който наскоро се „удави“ Франсоа Озон с „Другият любовник“), продължавайки с изследването на странните пътища, по които поема човешкото същество, на склонността му да желае забраненото, да се увлича от очарованието на непознат човек, да го подценява, когато опасността дебне във всяка разменена дума, ласка или целувка…
Своеобразен мост към останалата филмография на Жако хвърля присъствието на неговата муза Изабел Юпер – в нова „токсична“ роля, която напомня за съвместната им работа в „Училището на плътта“ (1998). В опит за „съблазнителен“ трилър, концентриран около „онзи неясен обект на желанието“, режисьорът отново й поверява противоречива роля, нещо като смъртоносна икона, фатална жена, необработен диамант, отровен за мъжа, който го доближи твърде много. Ева на Юпер е мрачна, лишена от всякакъв морал, олицетворение на непостижимата любовница, която постоянно се изплъзва и никога не можа да бъде завладяна напълно, което на свой ред поражда неистово, неутолимо желание… Както обикновено, актрисата се чувства комфортно в този противоречив сюжет, излъчвайки оттенък на еротика, но също и на самоирония. Любопитно е как почти комичното отстранение в играта на Изабел Юпер, запазва воала на нейната мистериозност и дори провокира съспенс, за разлика от екранното присъствие на нейния партньор.
Централният мъжки образ, пресъздаден от Гаспар Юлиел („Това е само краят на света“, „Най-дългият годеж“), определено не е сред най-харизматичните персонажи, което поражда два проблема за филма: невъзможност за каквато и да било идентификация и съпричастност от страна на зрителя и допълнително дестабилизиране на интригата, породено от презрителното и дистанцирано отношение на Бертран спрямо всички останали действащи лица. Вроденият му вкус към саморазрушение, мрачното му минало на опортюнистичен циник, настоящето му на кариеристичен „узурпатор“, намекът за талант еднодневка и всекидневното пребиваване в един артистичен микрокосмос, изпълнен със суета, непрекъснато саботират опита за трилър и го тласкат в неконтролируем, малко изнервящ за зрителите жанр.
Според романа на Чейс Ева „се разпространява като горски пожар“, а ситуациите и обезпокоителните отношения се конструират по метода на театрална пиеса – онази, която Клайв трябва да напише. Такова изглежда и намерението на Беноа Жако, но скоро откриваме, че докато Бертран е в творческа криза, в нея затъва и филмът – на ниво изобретателност и на ниво най-обикновена способност да стигне до развръзката.
Проблемите с персонажите са производни на сценарната неуравновесеност – сякаш в желанието си да се отдалечи от романа и да разкаже своя версия на това съблазняване, френският режисьор така и не е взел ясно решение какъв тип история точно иска да „завърже“ и, за жалост, как точно възнамерява да я „развърже“. „Ева“ започва обещаващо, залагайки на сложната игра за манипулирания манипулатор – размяна на роли, която винаги възбужда зрителското внимание. Но постепенно колебанието между noir-а и някаква мазохистична драма измества акцента от потенциала на кримката, а после идва внезапната развръзка, която е всичко друго, но не и убедителна. Претендирайки за определен тип жанрово кино, Беноа Жако очевидно има своите творчески граници – тези на Автора, който не държи (или не успява) да изчезне зад самостоятелно набиращите скорост сюжетни линии. Филмът му плува някак непохватно в мътни води, в които драматургията остава на повърхността, и резултатът често напомня на фарс, който се взема на сериозно като психологически трилър.
