Изминаха десетина дни от гостуването на Джон Малкович в София. На сцената на Народния театър. С представлението на режисьора Тимофей Кулябин „В самотата на памуковите полета” по текста на Бернар-Мари Колтес. Припомняме повода за гостуването, защото като че ли самият спектакъл не беше толкова важен, а по-скоро въодушевлението от факта, че „имаме” Джон Малкович у нас.
А Джон Малкович е специален гост не заради друго, а заради спектаклите и филмите, с които е свързан. Талантът му се е разгърнал в посвещението на работата върху художествени образи от литературни текстове на автори, които от своя страна са се посветили. В заниманието се включват и други творчески фигури, като от конкретното общуване помежду им и от общото целенасочено усилие се ражда смислен резултат, придаващ ценност на всеки съпричастен.
Или с други думи – да бъдеш Джон Малкович зависи от пътя, който си извървял и продължаваш да вървиш. И ако пристигането на Джон Малкович е събитие, то би било добре да се разбира в какво се състои неговото значение. И да не се пропилява възможността това значение да се разгърне в действително благотворна посока, която да поражда автентично творческо развитие у присъстващите, а не просто мнимо удоволствие, че са имали среща със знаменитост от международен мащаб.
Но даже мнимото удоволствие на публиката, за която самото творческо съдържание е на заден план, не е толкова страшен проблем. И снобската тръпка на познавачите също е в рамките на очакваното – естествено е да има хора, за които отъркването в такава звезда е достатъчно, за да затвърдят представата си, че те също са звезди. Истинска тревога обаче може да възникне, ако подобни трепети цялостно обхванат родните културни институти и техните ръководители. Ако последните сметнат, че щом имат вносни световни имена в афиша, са изпълнили мисията си.
Не. Мисията на родните културни институти и техните ръководители е създаването на съдържание – да бъдат съзидателен творчески фактор, а не да имат във витрината си снимки с велики творци от чужбина. Разбира се, отварянето към гастроли на артисти от цял свят е стимулиращо, космополитната свързаност с безграничната артистична общност е важна за свободния размах на идеите, за преодоляването на провинциалните комплекси и байганьовския манталитет. Но не бива с този благороден мотив да се оправдава смяната на приоритетите и критериите за успешно културно лидерство.
Конкретният случай е много подходящ, за да се помисли по темата. В Народния театър избухна публично известен конфликт. Дълбок конфликт, доколкото творческата атмосфера е сериозно увредена – съставът е разединен и моралните сблъсъци буквално блокират работата, защото изкуството неизбежно е обвързано с нравствената страна на съществуването. Няма как да се твори, ако позициите в тази сфера са разколебани.
На този фон културният институт се хвали с известните чужденци, които поставят на сцената или я украсяват с височайшото си присъствие… Нека пак кажем – добре са дошли. Само че те не могат да се превръщат в параван, зад който се крие немощта да се решават същинските задачи. Защото театърът не е търговски център, в който престижни световни марки отварят своите щандове, и неговият успешен мениджмънт не се състои в това да им предложи удобно пространство.
Ако е накърнена самата творческа сърцевина, обличането ѝ в красиви одежди е обратното на грижа за нейното оздравяване, по-скоро е лъжа, която в перспектива ще влоши състоянието, и последствията може да се окажат дълготрайно отрицателни. Апропо, високите финансови резултати и подобреният материален статус на служителите отново могат да се причислят към лъжата, щом истината, че същинските проблеми не се оправят се крие. Достойното заплащане в областта на културата е болезнен въпрос, но неговият отговор трябва да бъде също достоен – откъде, как, на базата на какви приходи и заслуги.
Защото кой е Джон Малкович и колко струва е известно и няма голямо разногласие дали е така, или иначе. Причините са, че не е измислен герой, а със себе си доказва стойността. Освен това той със сигурност знае, че в момента, в който престане да твори, положението му ще се промени – средата, в която е възпитан, е безмилостна в това отношение. А у нас се появява тенденцията творчеството да се заменя с притежание (може и за съвсем кратко, под наем) на мастити творци. Това не може да е сериозно поведение.
В заглавието на този текст си говорят две популярни заглавия – „Да имаш или да бъдеш” на Ерих Фром и „Да бъдеш Джон Малкович” на Чарли Кауфман и Спайк Джоунз. И книгата, и филмът разискват въпросите за идентичността и смисъла, но ако сценаристът и режисьорът умишлено избират сюрреалистичния ключ, то социалният психолог се опитва да е достъпно, дори банално ясен – „да имаш” е материална компенсация на вътрешни дефицити, които продължават да разстройват съществото ти, старанието „да бъдеш” изисква повече усърдие, но само то носи същинско удовлетворение. В собственото ти битие, а и в живота на общността.
