0
476

Да имитираш Стивън Кинг

„Тъмната кула“

Когато става дума за екранизация по Стивън Кинг, човек очаква, че ако не попадне на изобретателен сюжет, поне ще се пострахува на воля. Уви! „Тъмната кула“ на Николай Арсел не предлага нито едно от двете преживявания. Цялостното усещане е за детска версия на някой от онези постапокалипични сюжети, които преди години излизаха директно на видео. Което навежда на мисълта, че филмът няма много общо с литературния си първообраз.

„Тъмната кула“ е поредица от осем романа (и една новела), която Кинг пише между 1982 и 2012 г. Ако не сте ги чели – няма страшно, защото екранизацията е някаква компилация от елементи от различните романи и по-скоро алтернативна версия, която значително олекотява многопластовата история (за голямо съжаление на феновете). Така че, за да дадете поне минимален шанс на киноверсията, най-добре забравете всичко, което знаете (и очаквате). Шансовете да одобрите крайния резултат (дори и да не сте от разочарованите фенове) и без това не са големи.

Николай Арсел е датски сценарист и режисьор, който се прочу с номинирания за чуждоезичен Оскар „Кралски афери“ (2012)… И се оказа в позицията на един от онези европейски творци, които Холивуд си купува, за да се възползва от името им в някоя безнадеждна суперпродукция. Американската му авантюра „Тъмната кула“ няма време дори да ни отегчи, защото трае едва деветдесет минути – крайно недостатъчни да потопят зрителя в свят, който Стивън Кинг гради и надстроява в продължение на 30 години.

„Тъмната кула“

В центъра на филмовия сюжет е 11-12-годишният Джейк, който сънува кошмари от друго измерение и е убеден в неговото съществуване. Вместо да повярват на заплахата, която дебне Земята, ако Тъмната кула от сънищата му бъде разрушена, майката и пастрокът на Джейк се канят да го изпратят… в лудница. За щастие той открива портал в изоставена къща в Бруклин и се прехвърля в Средния свят – апокалиптична версия на Дивия запад. Там го очакват вечните врагове: Роланд Стрелеца – последният оцелял защитник на Тъмната кула, и Уолтър, Мъжа в черно – зъл магьосник, който иска (каква изненада!) пълен контрол над Земята с всичките ѝ измерения.

Многократно ни повтарят, че Тъмната кула пази света от мрака и ако бъде разрушена, чудовищата, които обитават „отвъд“, ще се промъкнат „отсам“; че само умът на едно дете може да я разруши и Мъжа в черно го търси под дърво и камък; и че Джейк притежава Сиянието (или беше Озарението)… Но в рамките на сценария остават твърде много подхвърлени и недоизяснени загадки, които карат зрителя да осъзнава колко повърхностен всъщност е филмът. Защо например Мъжа в черно може да контролира с магия всичко живо, но няма влияние над Стрелеца? Или защо му е на Уолтър да разрушава Тъмната кула и да създава хаос, след като вече владее и манипулира действията на всички хора и тъмни създания? Тъй като не познаваме източника на злодейските му желания, Мъжа в черно изглежда доста карикатурен и екранното присъствие на диаболичния Матю Макконъхи не решава проблема. „Тъмната кула“ смесва фентъзи и уестърн, но през половината от времето се намира в реализма на нашия свят (т.е. Ключовата земя) и въпреки че съдбата на Земята е заложена на карта, някак си не усещаме „спешност“ в ситуацията, иначе казано, на интригата ѝ куца съспенсът. От друга страна, филмът не може да се похвали с особена оригиналност що се отнася до визуалните ефекти (май рисунките на Джейк изчерпват „квотата“ за въображение), а режисьорът (също и съсценарист) не демонстрира никаква изобретателност.

Многократно бяха коментирани изборът на Идрис Елба за ролята на Стрелеца, както и начинът, по който той изглежда на екрана. Фактът, че британецът е добър актьор, явно остава на заден план пред излъчването му – кръстоска между Дънди Крокодила и Блейд, което видимо смущава феновете на поредицата „Тъмната кула“ и не се връзва с биографията на героя. Друг проблем е присъствието на Макконъхи в ролята на Уолтър. Тук дори незапознати с образа могат да се стресират от излъсканата му външност на застаряваща поп звезда, преживяла не една и две пластични операции. И ето ви парадокс: сериозни актьори намаляват шансовете за правдоподобност на една претендираща за сериозност екранизация.

„Тъмната кула“

Филмът на Николай Арсел напомня на поокастрено резюме на роман, който все още не съществува, а същевременно четиримата сценаристи явно разчитат твърде много, че публиката е изцяло запозната с поредицата на Стивън Кинг и след кратка интродукция можем да се гмурнем директно в поредната битка между доброто и злото. Това, което следва, е някак обидно повърхностно, предвидимо и праволинейно. На всичкото отгоре, много вероятно е пазенето на Кулата да се сдобие с продължение, а телевизионният сериал с участието на Идрис Елба вече е заявен. Е, ако го поеме друг сценарен екип (и друг режисьор), резултатът може да е по-обнадеждаващ. Странното е, че „Тъмната кула“ не е точно провал, а по-скоро филм, който (още) не се е случил. А очакванията за трудно осъществима екранизация по точно това произведение на „Майстора на ужаса“ изглежда се оправдаха.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияСамотата
Следваща статияIN MEMORIAM