1
1144

Да мислиш двайсети век

Тони Джъд

Тони Джъд, Тимъти Снайдър, „Да мислиш двайсети век“, изд. „Колибри“, превод Невяна Андреева, София, 2018 г.

„Тази книга е история, биография и морално-философски трактат. Тя е история на политическите идеи на ХХ век в Европа и Съединените щати. В нея става дума за власт и справедливост според интерпретациите, които им дават – от късния XIX век до днес – либералните, социалистически, комунистически, националистически и фашистки интелектуалци. Тя е и интелектуална биография на историка и есеиста Тони Джъд, роден в средата на XX век в Лондон, само няколко години след катаклизма на Втората световна война и Холокоста и точно по времето, когато комунистите заграбват властта в Източна Европа. И най-накрая тя е опит да се проследят границите на политическите идеи (и тяхната способност да се възраждат), а също и моралните провали (и задължения) на интелектуалците в политиката.“ Така започва книгата, която е всъщност дълъг разговор на Тони Джъд с неговия ученик и последовател Тимъти Снайдър. Разговорът между двамата започва, когато на Тони Джъд е поставена  диагнозата амиотрофична латерална склероза и той разбира, че няма да успее да напише планувания труд за интелектуалната и културна история на социалната мисъл на ХХ в. Затова пък може да говори за себе си и да осмисли през фокуса на личната си съдба идеите на века. Голямата история на ХХ век той вече е описал в книгата си „След войната. История на Европа след 1945 г.“. Сега разказва за себе си и се оглежда в идейния и интелектуален контекст на поствоенна Европа. Историята на един странстващ евреин от Лондон, живял в кибук в Израел, живял в САЩ, преживял емоционално френското интелектуално левичарство и поетапно осмислил идеите на марксизма, комунизма, тоталитаризма, либерализма…

В началото на ноември тази година книгата на Тони Джъд и Тимъти Снайдър „Да мислиш двайсети век“ излезе и на български език (превод Невяна Андреева). На премиерата ѝ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ тя бе представена от проф. Александър Кьосев и доц. Даниел Смилов.

Тони Джъд (1948–2010) е професор по европейска история и история на идеите,  виден публичен интелектуалец на нашето време. Преподавател в Кеймбридж, Оксфорд и Бъркли. Професор по европейски науки в Нюйоркския университет, а също основател и директор на Института „Ерих Мария Ремарк“ в Ню Йорк. Член на Американската академия за изкуства и науки и на Британската академия. Автор и издател на 14 книги, а също редовен сътрудник на реномирани периодични издания като „Ню Йорк Ревю ъв Букс“, „Ню Йорк Таймс“, „Таймс Литерари Съплемент“ и др. Вестник „Гардиън“ го нарича „най-живия ум в Ню Йорк“.

Тимъти Снайдър е американски историк. Роден е на 18 август 1969 г. в Охайо. Завършва Университета „Браун“, а през 1997 г. защитава докторат в Оксфордския университет. Преподава в Йейлския университет, Лондонското училище по икономика и Европейския колеж в Брюж.

Тони Джъд, Тимъти Снайдър, „Да мислиш двайсети век“, изд. „Колибри“, превод Невяна Андреева, София, 2018 г.


 

Александър Кьосев: Книгата на Тони Джъд „Да мислиш двайсети век“ е написана в сътрудничество с Тимъти Снайдър. Това е една удивителна книга, бих казал, че е еманципираща. Всъщност, както пише в самото ѝ начало: „Изучаването на историята на идеите е задължителна предпоставка за еманципацията на разума“. Книгата не попада в нито един от традиционните научни жанрове. Тя е особена, както е особен и самият Тони Джъд. Няма да навлизам в неговата биография, ще кажа, че той е един от големите европейски и американски историци от английско-еврейски произход. Едновременно изключителен историк, политически мислител, публичен интелектуалец и критик на всичко онова, което заслужава да бъде критикувано. Книгата е за поствоенна Европа и за неговата лична биографична съдба. В този смисъл тя влиза в особена конкуренция с предишната и много важна книга на Тони Джъд – „След войната“, която е една от изключителните истории на Европа след 1945 г. А след като си написал толкова дълбока и подробна история на европейския континент, да напишеш втора книга, приблизително по същите въпроси, е трудно, защото влизаш в конкуренция със самия себе си.

Тони Джъд е писал много исторически съчинения и не по-малко публицистични текстове като публичен интелектуалец, но все пак може да се каже, че той е един от най-големите историци на левицата в Европа и в световен мащаб. Тясната му специализация е върху френската левица и върху историята на Европа, но е писал не по-малко по американски въпроси, по-източноевропейски въпроси, по въпроси за комунизма и тоталитаризма в Съветския съюз и бившия Източен блок и т.н. В края на своя живот той е поразен от една много неприятна болест, склероза, която бавно го парализира. Тогава неговият по-млад приятел, американският историк Тимъти Снайдър му предлага да сподели финалните си мисли със своята научна публика в един научен разговор. Дълго време Джъд мисли по този въпрос и признава: „Бяха ми вземали много интервюта, но разговор по силно специализирани теми е нещо съвсем друго“. Както се оказва, между Тимъти Снайдър и Тони Джъд има невероятна интелектуална симбиоза и заедно те написват – когато вече Тони е парализиран и постепенно престава да може дори да пише – една книга, която е дълбока и ведра едновременно. Тя засяга историята на идеите. Като се каже история на идеите, не знам до каква степен публиката си дава сметка колко е сложен този жанр и колко различни истории на идеите има. Има истории на идеите, написани от чисто философска гледна точка, една старомодна философска гледна точка, разбира се, сегашните философи не пишат така. Това е сякаш разказ за движението на идеи в безвъздушното пространство. Става дума за големи доктрини, за мисловни и метафизични системи, които се сменят една друга и сякаш се блъскат в абстрактния философски въздух, който е съвсем разреден и няма никакви обстоятелства, които да могат да влияят на хора като Платон, Аристотел, Кант или Хегел. Те съществуват в друго измерение и диалогът между тях е във вековете, той е някак различен от обикновения живот на обикновените хора.

Има, разбира се, и други истории на идеите, чисто исторически, които превръщат идеите в илюстрации на конкретни контексти. Те са не по-малко редукционистки. След Кеймбриджката школа и нейния най-важен представител, който е учител на Тони Джъд в някакво отношение, Куентин Скинър, ситуацията е различна и се знае, че идеите винаги са формулирани в определен тип философски и идейни езици в културните репертоари, които не просто са текстуализирани, а имат способността да променят контексти. Те се вмесват в историческите контексти и създават нови перспективи, създавайки по този начин друго битие. Ето защо идеите са изключително тясно свързани със своята социално-историческа среда. Нещо повече, те участват в промяната на тази социално-историческа среда, между материалните и икономическите причини, които променят средата, и интелектуалните причини вече няма пропаст. И Скинър се занимава с контекстите, в които се раждат философски и научни идеи, и начина, по който тези контексти са променени от тези идеи, от техния език, от техните понятия, метафори, от техните епистемологични перспективи и т.н. 

Тони Джъд е най-близко до тази традиция и заедно с това е много различен от нея, защото той се интересува не толкова от контекстите на производство на идеите, колкото от онова, което той нарича с думата последствия. Понятието последствия е централно за тази книга. Може да се каже накратко, че тази книга изследва последствията на идеите и то не на една и две идеи, а на много идеи, които са във взаимна конкуренция, които са в сложни и многомерни исторически, социални, политически и дискусионни контексти. Във всеки случай него го интересуват не толкова авторите и гениите, които раждат тези идеи, макар че те непрекъснато са цитирани и обсъждани, а в много по-голяма степен онова, което потребителите на идеите правят с тях. Нещо повече, самите потребители, не са нещо пасивно, не са просто благодарни реципиенти на велики мисли, в тях има предварителни настроения, очаквания, убеждения, има митове, има страхове и фобии, има надежди, има дълбоки вътрешни нужди, произтичащи от социалните и исторически обстоятелства, и между интелектуалната материя на идеите и емоционалната материя на контекста има странни къси съединения. По повод на определени марксистки идеи, за които ще говоря по-късно, Тони Джъд казва, че те никога не биха имали такова въздействие, ако вече нямаха емоционални корени в руската беднота. Тоест неслучайно някакви идеи въздействат, а други идеи не въздействат. Схемата, че съществуват философски и политически гении, които раждат идеите, и хора, които ги следват, е не по-малко грешна от схемата, която свежда историята до икономически причини. Напротив, т.нар. публики или потребители, или хора, които просто се вълнуват от някакви неща, се нуждаят от език, през който да формулират своите надежди, своите страхове, своите чувства, своите дълбоки потребности. И когато се срещнат интелектуалната материя на идеите и този емоционален контекст, се получава странен резонанс, който не може да бъде описан от нито една дисциплина, защото той е нещо средно между интелектуална и неинтелектуална проблематика.

Как тези големи идеи – да кажем, на либерализма или на марксизма, или на десни политически и философски течения – въздействат на масите? Защо едни стават знаме, а други – не? Това е изключително тънка историко-химическа материя. Историците винаги се занимават с конкретни плътни човешки среди, те изследват конкретни хора, конкретни обстоятелства, конкретни агенти, конкретни конфликти и сблъсъци, конкретни дискусии в конкретни вестници, ако искате. Тези плътни и конкретни среди са разгледани от Тони Джъд по удивително дълбок начин, защото са по някакъв начин типологизирани и той успява да види как разнообразните социални, етнически и културни групи създават собствени митологии, вътре в които е възможно една идея да има каталитичен ефект. Това означава, че една и съща идея, ако я пуснем в Латинска Америка, ще има един ефект, в Западна Европа – друг, а в Китай или Виетнам може да няма и никакъв ефект. Тоест ефектът на идеите – последствията, не е гарантиран. При подобна ситуация обаче възниква друг тежък исторически и морален въпрос – кой е отговорен за последствията, как да се прецени това? Този въпрос няма предварителен отговор. Той не може да бъде решен по принцип. Той се решава чрез конкретно изследване на конкретната среда и на конкретните обстоятелства, на възможностите на отделните актьори – кой какво е можел да предвиди, кой за какво е можел да бъде отговорен, кой за какво не е можел да бъде винен и т. н. Тоест чрез внимателно изследване. И всичко дотук е част от историята на идеите. Но както стана дума, тази книга не е просто история на идеите – дори в този по-усложнен многомерен вариант, за който аз ви говоря, тя е биографична книга. И всеки един от контекстите, за който говоря, минава през живота на Тони Джъд.

Връщам се за момент към това, което нарекох активност на потребителите. Как идеите се превръщат в език, който е нужен на тези потребители, за да формулират и да проектират своите проблеми, своите вярвания, митове, фанатизми, травми и страхове? Един цитат от Тони Джъд: „Няма съмнение, че марксизмът е религия“. Пак ще кажа, че тези потребители са хетерогенни, те се движат от еврейски интелектуалци в Ню Йорк през работници в Гданск до анархисти фанатици в предградията на Париж и още много, много други, които няма как да изброя. И тази социално-историческа множественост на активните контексти е пресечена от един биографичен път. Тони Джъд е имал щастието или може би нещастието да играе различни роли. Този биографичен контекст в книгата играе огромна евристична роля. Той също е контекст, той е най-активният контекст. Тони Джъд също е потребител на идеите, той е един от тези, които превръщат идеите в нещо друго. И до голяма степен книгата представлява напрежение между изследване на конкретни исторически среди и биографична вплетеност, ангажираност и страстно присъствие в тези среди. Вижте само как звучи съдържанието на книгата, то е много симптоматично и говори за това, което ви очаква в нея, ако не сте я чели: Проблемният евреин, Английският писател, Потомственият социалист и политически марксист, Ционистът от Кеймбридж, Френският интелектуалец, Източноевропейският либерал, Европейският историк и американският моралист, Социалният демократ. Става дума за един и същи човек. Става дума за ситуации, в които той е бил, и е бил не защото животът просто го е запратил от една в друга, макар че и това му се е случвало – и се е развеждал много пъти, и какво ли не, бил е сложна съдба, но като повечето активни хора не просто съдбата го захвърля тук или там, а той си избира къде да бъде. И той си избира, защото във всеки един от тези контексти е започнал по някакъв начин да чувства неговата вътрешна идейна недостатъчност. Тони Джъд е нетърпелив човек във философския смисъл на думата. Той не чака да му повторят една и съща мисъл хиляда пъти, за да усети дълбоките бездни от глупост, които може да има в нея. И когато в една историческа среда, в една човешка биографична среда, когато в една идейна система му стане тясно, той си тръгва от нея. Едновременно с това той пази приемственост, има си своя червена нишка на живота, за която ще говоря след малко. Той наистина се е мятал в какви ли не социални роли. Бил е, да кажем, създател на нов нестандартен институт, за което в Нюйоркския университет му дават специално разрешение и пари да си направи институт, който не прилича на нищо друго. Условието е в този институт да се приемат млади хора, които не принадлежат на нито една школа и които нямат никакви методологически клишета в главата, никакви мисловни и научни навици, те трябва да бъдат просто интересни, умни и интелигентни хора, които той ще вкара в нови евристични дискурси. Представяте ли си някой университет да даде пари за такова нещо? Но това се оказва един от най-успешните проекти на Тони Джъд.

Лично аз съм много радостен от едно нещо, за първи път в своя живот прочетох западна книга, която говори за Източна Европа по толкова дълбок начин. Чел съм, разбира се, и други неща, самият Тимъти Снайдър е специалист по Източна Европа и пише прекрасни професионални неща. Но човек, който схваща случилото се през 1989 г., падането на Берлинската стена и събитията след това, които загубиха ореола си и днес на никой няма да му хрумне да празнува 10 ноември, ще види, че избледняването на оня момент го няма в тази книга. Тони Джъд е един от малкото, заедно с Тимъти Гартън Аш и още един-двама подобни мислители, които от западна перспектива си дават сметка, че случилото се в Източна Европа и в бившия Съветски съюз е исторически прецедент с огромно значение. И това той го описва, това е една от неговите биографични роли. Той се оказва приятел с много важни източно-европейски интелектуалци и учени, а за Лешек Колаковски говори като за свой учител, който е невероятен ерудит и го е научил на много неща. Като имате предвид, че ерудицията на Тони Джъд е смайваща и потискаща, каква ли е била ерудицията на Лешек Колаковски? Джъд вижда в историческия опит на Източна Европа нещо, от което Западна Европа и светът, и левицата специално, могат да се поучат. Нека кажем, че те не са го направили, въпреки Тони Джъд.

От всички тези множество исторически роли, от множеството теми, през които те скачат в своя разговор, аз ще изброя само някои: англиканската църква, Холокоста и злоупотребите с него, съдбата на левицата, сравнение между Хана Аренд и Жан-Пол Сартр, разговор с Дизраели, Чърчил и Маргарет Тачър, разсъждение за мита, наречен Средна Европа, разсъждение за дисидентите и техните философски открития, разликата между европейския и американския либерализъм, икономическите спорове между привържениците на Кейнс и привържениците на Хайек, принципните дилеми на марксизма, принципните дилеми на либерализма, на дясното, какво представлява публичния интелектуалец, защо всъщност Израел е една реакционна държава, разцепена в себе си, кога имаме право да критикуваме евреите, какво означава да си маоист в Америка и т.н., и т.н. Това са няма и една десета от темите, които са засегнати в тази книга. Ще се спра само на две от биографичните и тематични роли на Тони Джъд. За първата ще говоря съвсем накратко, защото и съвсем малко знам, аз научих колко е дълбока и сложна тази тема от Тони Джъд. Не че няма книги за еврейската идентичност, има такива книги, но те никога не са ме вълнували и аз не съм ги чел. А когато Тони Джъд пише за това, човек разбира колко то е сложно, уникално и драматично и как да бъдеш евреин е трудно и е различно в различните контексти, евреинът от Ню Йорк е един, евреинът в израелския кибуц е друг, евреинът в Средна Европа е трети, евреинът във Франция е четвърти и т.н. И той е съумял да преживее, съчетае и да контрастира тези различни еврейски идентичности в себе си. Особено забавна е главата, в която младият Тони Джъд участва в кибуците и разказва например колко по-трудно е да се берат банани, отколкото портокали.

Другата биографична спирка на Тони Джъд, върху която ще се спра накратко и която е част от червената нишка на неговата книга, е неговото битие на ляв мислител. През първата половина на своя живот той е доста категоричен марксист. Това е един от хората, които са преживели марксизма идейно, исторически, биографично, емоционално, интелектуално и са казали, че той е изчерпан. Джъд заслужава невероятно уважение от тази гледна точка, за разлика от догматичния тип левичари, които вярват в нещо и не го подлагат никога на съмнение. Аз не казвам дали е трябвало да се откаже, или не, само описвам драматичния път на изпитание, описвам тази особена логика на прекарване през пещта на един сложен и драматичен живот.

И понеже той не пише само за себе си, а за различни социални и политически среди, някои от които познава изключително добре, например френските интелектуални и политически среди, както и различни леви социални прослойки във Франция, той може да опише как това, което е преживял лично, това, което са преживявали различни социални групи, по особен начин резонира. И може да изведе неща, свързани с промяната на марксистката идея в този резонанс, които не са очевидни. Тук ще ви прочета едно-две такива неща. Например той твърди, че съществува необходимо развитие, необходима трансформация по линията Маркс-Ленин-Сталин и дори отива по-нататък, като казва, че тук трябва да се прибавят Мао и Пол Пот. И това е вътрешна необходимост на самия марксизъм. Не го казвам аз, казва го Тони Джъд. Той го казва по-добре и по-сложно от мен. И не само това, той не просто познава немските дебати между Карл Кауцки и Едуард Бернщайн толкова добре, колкото всеки друг, запознат с историята на левичарското движение, нещо повече, познава ги много по-добре и по-професионално – той се е учил от големия и догматичен марксист Ерик Хобсбом, който е бил негов учител и приятел – но успява да проследи можеството трансформации и превръщения на марксизма и в своето тълкуване извлича от него онази скрита митологична основа, която го е правила толкова привлекателен за различни видове маси. Джъд казва: „Марксисткото учение внезапно показва общи черти едновременно с психоанализата, християнството и юдейството“. Защо? Защото това е един наратив, който преминава през самозаблуда, задължително страдание, деморализация и падение, последвани от самосъзнание, самоописание, себенадмогване и най-после изцеление. Тоест независимо от всички аргументи за научност, дълбоко в това учение има скрита митологична и есхатологична структура и тя е онова, което толкова се харесва. Но същото важи и за фройдизма. Така че Джъд описва марксизма, който познава в детайли, той познава, така да се каже, неговата догматика в детайли, и едновременно с това си позволява да каже, че той е странно съчетание между политически радикализъм, етически секуларизъм, религиозен есхатологизъм и технологичен прогресизъм. Тоест в него има нещо дълбоко несъчетаемо и дълбоко еклектично, което не личи на пръв поглед.

Иначе казано, това е мислител, който – понеже е преживял лично и изследователски всичко това – си позволява да каже неща, които други не смеят да кажат. Впрочем това важи и за неговата еврейска идентичност, защото в Америка той си позволява да критикува държавата Израел и жъне съответните публични обвинения за това. И най-важното обвинение, което Тони Джъд отправя към последиците от марксизма, то е простичко – заради голямата истина марксизмът жертва малките истини и обещава, че ще има изцеление за всички, едно обещание, което е хипотетично, неясно и несигурно, но в процеса на това жертване онези, които са жертва, са винаги другите. Аз, марксистът, казвам, че другите трябва да страдат и да се пожертват за развитието на историята, за неизбежното диалектическо развитие на историята, което води към светли, огрени от слънцето хоризонти. Изразът е на Чърчил, не е на Сталин. Тоест дефицитът, жертвата е преместена върху една пасивна маса, която по някакъв начин трябва да се движи в руслото на тази задължителна история. А субектът, който описва нейните закони, остава извън това уравнение. И тук има много сложно разсъждение за това защо по време на сталинисткия терор хората са продължавали да вярват в Сталин и каква е разликата между нацисткия фанатизъм и сталинисткия фанатизъм.

Това е една дълбока, важна и вълнуваща книга, тя съединява изследванията и личния опит, и изследванията печелят от страстност и ангажираност, а пък личният опит се разширява по някакъв начин, тъй като онова, което Тони Джъд не е преживял и е изследвал, го е мислил много и е живял с него. Между неговата професионална дейност и личния му биографичен път има един плавен преход, който е забележителен, и това помага, въпреки всички смени на роли, за които говорих, човек да усети удивителната вътрешна идентичност, приемственост и континуалност на този човек. Той се е променял невероятно много и е останал пак същият. Самият Тимъти Снайдър в своя предговор пита какъв е той – аутсайдер или инсайдер, и изброява едни полукомични опозиции, в които се оказва, че той самият, един от близките приятели на Тони Джъд, не може истински да го определи, но усеща това странно единство на личността.

В края на моето изказване ще се върна към следното – независимо, че тази книга описва ужасите на ХХ век и последиците от идеите, които могат да бъдат ужасни, пак ще кажа: това е една ведра книга, в нея има невероятно много енергия. При всичките си странни превръщения Тони Джъд остава ляв, той до края на живота си е социалдемократ и се бори за социална държава. И когато, да кажем, привържениците на Хайек твърдят, че социалната държава е само вредна, той казва, че те не са изследвали нещата, че нищо не знаят. В скоби казано, той непрекъснато има своите публични сблъсъци с хора, на които му идва да каже – вие нищо не знаете. А той наистина знае много.

* * *

Даниел Смилов: Александър Кьосев говори прекрасно и аз разбрах, че голяма част от книгата е останала всъщност неразбрана от мен. Но дори и това, което разбрах, си струва да се прочете и горещо я препоръчвам, наистина изключително богата книга. Няма спор за ерудицията на Тони Джъд. Няма спор и за начина му на писане. От цялата книга освен ерудиция лъха и един абсолютен човешки интегритет. Имате чувството, че този, който говори, не само знае за какво говори, но някак го е и преживял. Тези идеи и техните последици – той има персонален опит, емоционален опит спрямо тях, и позицията, която заема, не е някаква игра на стъклени перли, не е нещо интелектуално, не е някакъв трик, с който се опитва да впечатли публиката, а става дума наистина за нещо дълбоко преживяно. Казвам това, защото то е методологически важно.

В един от разговорите Тони Джъд отправя критика към Джон Ролс, може би най-важният и ключов либерален мислител на ХХ век. В своята теория на справедливостта Джон Ролс използва един много интересен философски инструмент, който се нарича оригинална позиция. В тази оригинална позиция хората като рационални индивиди, които знаят всичко за света, трябва да направят избор. Единственото нещо, което не знаят, е своята собствена позиция в този свят. Те знаят всички детайли, знаят как светът организира социалното разделение, знаят кои са богатите, как изглеждат те и т.н., това, което хората не знаят, е тяхното собствено място в този свят. Те не знаят дали ще са сред необразованите, или сред образованите, дали ще са сред богатите, или сред бедните. За Ролс това е ключов инструмент, чрез него той валидизира цялостно собствената си теория. Всъщност Тони Джъд прави точно обратното. Той казва, че това е някак си невъзможно. За да бъде валиден, истинският избор трябва да бъде през гледната точка на човека, който е в света и го преживява в най-различните роли, за които говори и Александър Кьосев. Според мен това е методологически важното и централното, което дава и особена тежест на тази книга, която не е академично упражнение, макар че може да бъде четена и по този начин. Аз бих я препоръчвал на моите студенти, защото тя изостря разбирането за ключови идеи. Но в нея има един пласт на житейска и емоционална ангажираност, който ѝ придава допълнителна тежест, защото става дума за човек, минал през този свят и опознал последствията на идеите, за които говори, включително през личния си опит.

Освен че в книгата има индивидуален биографичен елемент, тя е в някакъв смисъл интелектуална биография на Европа или Европа, видяна през идеите на ХХ век. Това е другата нишка. От една страна, върви животът на Тони Джъд през Северен Лондон, Източен Лондон, училищата, в кото е учил, той успява да се възползва от една добра политика на британското правителство, която създава много добри обществени гимназии, отворени към хора от всякакъв социален бекграунд. Така че той тръгва оттам, минава през кибуците, след това през ключовите интелектуални центрове на света – Париж, Оксфорд, Кеймбридж, Ню Йорк. Това е единият план. Другият план е развитието на Европа като идея или какво става с този континент, за който той пише академичния си шедьовър „След войната“, една книга, която е абсолютно задължителна, като изследовател Джъд е на изключителна висота в нея. Но и в разговорите с Тимъти Снайдър проблемът за Европа е поставен много сериозно и задълбочено.

Започваме от началото на века, когато става ясно какъв е дълбокият европейски проблем. Имаме политически общности, които се управляват по суверенен начин, имат изключително богати интелектуални и исторически традиции, свързани са помежду си, хората пътуват, обменят идеи. И вместо това да е ситуация или ресурс, които могат да направят региона за векове наред водещ в света, то се оказва проблем, който от гледна точка на последиците довежда до две катастрофални световни войни. Ако се замислим, това е изключително сериозен, може би централен исторически проблем не само на ХХ век, но и на нашето съвремие. Голяма част от книгата може да бъде четена като отговор или опит за отговор, като проблематизиране на тази ситуация, изследване на различните решения, изследване на задънените улици, които всъщност са се оказали лоши решения, изследване на тези опасни пътища, които са довели до катастрофите. От тази гледна точка биографичният елемент с еврейската нишка става много важен, защото се появява въпросът за малцинството, какво прави различният в една такава среда, която по дефиниция е мултикултурна, плуралистична, но в която има много силни тежнения към национален и партикуларен суверенитет. Още от самото начало има шокиращи елементи, които, естествено, са исторически тривиални, но, поставени в този контекст, стават особено важни. Днес става ясно, че демокрацията се оказва доста вредна от гледна точка на евреите, техните права са били защитени много по-добре в автократични империи, а когато идва масовата демокрация с политическите партии и национализма, се стига до тези големи конфликти. От политическа гледна точка европейският проблем е как тази плуралност на култури може да бъде съчетана по успешен начин с демокрацията.

Двадесети век дава много отговори на този въпрос, някои лоши, някои много лоши, а в някои има и надежда. Естествено, в това, което се случва след Втората световна война, има голяма надежда. Европейският съюз е един такъв отговор на европейския проблем, който дава надежда, че демокрацията и този плуралистичен контекст могат да бъдат комбинирани и съчетани не само по мирен начин, но по начин, който води до изключителен просперитет на Европа в сравнителен план. За да стане това обаче, също трябва да бъдат налице редица условия. Тази книга може да бъде четена и като анализ на това кои са условията, които биха направили този проект успешен, и кои са условията, които могат да го подронят. Нарочно засилвам актуалните елементи в моя прочит, защото не искам да останете с впечатление, че тази книга е някаква аутопсия на историята на идеите през ХХ век и няма нищо общо с настоящето. Напротив, голяма част от тези задачи, за които говоря, предстои да бъдат решени окончателно в една или друга посока. Някои от тях са застрашени, в момента има интересни реминисценции, които водят към началото на века. Един от паралелите, които винаги са ме шокирали, е, че в края на XIX и началото на ХХ век почти никой не е мислел, че в цивилизована Европа може да има война в такива мащаби, в каквито се случват Първата и Втората световни войни. Хората тотално са изключвали подобна възможност.

Нашият свят в момента е такъв, на никой и през ума не му минава, че можем да стигнем до сериозен драматичен конфликт. Дори конфликти като този в Украйна ни се струват локални и маргинални феномени, които не могат да доведат до нещо по-сериозно. Когато в тази книга Джъд и Снайдър анализират републиканизма на Хана Аренд и либерализма на Джудит Шклар, Джъд казва, че има голяма прилика между тези две теории – и либерализмът на Шклар, и републиканизмът на Аренд произтичат от страха. Известната теза на Шклар е, че зад либералната идея стои страхът от произволна власт, страхът от злоупотреба с власт. По сходен начин може да бъде четена според Джъд и Аренд. В този смисъл двете големи катастрофи, които се случват по средата на ХХ век, създават това условие, което прави следвоенния европейски проект възможен – страхът от тотална произволна власт. Това дава всъщност политическата основа и легитимността на либералната демокрация, която се установява в Западна Европа. В нашето съвремие страховете са различни, страхът днес не е от злоупотреба с тотална власт, а е по-скоро страх на определени мнозинства от малцинствени групи – било то мигранти, било то джендъри, било например ромите в България и т.н. Това е друг тип страх. Естествено, това е страх, който не води до либерална демокрация, нито до този следвоенен проект, който се случва в Европа. Когато четох тези пасажи, си мислех за евентуалните последствия от тези различни страхове, защото както идеите, така и страховете очевидно имат значение.

Александър Кьосев каза, че книгата е прекрасна и като сравнение между Източна и Западна Европа. Това е също отделен разказ, цялата книга може да бъде четена през този ключ. Тук ще се спра на разликата в отношението към Холокоста. В Източна Европа по време на комунистическия период отношението към Холокоста е малко амбивалентно, идеята е да се покаже, че евреите са само част от жертвите, наред с други жертви – поляци и руснаци, разбира се. В Западна Европа Холокостът е в някакъв смисъл изключително събитие, което не се редопоставя до драмата на други народи, включително на немския народ. Немците също са дали много жертви и са минали през много страдания през Втората световна война. Това отношение в Източна Европа води до една странна ирония, не си спомням кой беше казал това, но то е много показателно – евреите биват убивани, защото са евреи, но след това биват третирани като равни с другите, което води до някаква липса на симетрия в отношението. Такива разлики в книгата изобилстват, това са важни разлики и ако се замислим и до ден днешен те обясняват голяма част от съвременното отношение към редица проблеми. Тази следвоенна идея за създаване на общо пространство, в което, запазвайки различните си култури и езици, народите могат да живеят със споделен суверенитет, в Източна Европа не е така добре фундирана, нито е толкова ясно изразен страхът от тоталната власт. И ми се струва, че днес виждаме ясно тези разлики на политическата сцена. Така че политическата динамика в Западна и в Източна Европа, макар и сходна, е доста различна. И на Запад има политически партии и движения, които отричат в някаква степен либерални и демократични норми, но въпреки това те до голяма степен остават в маргиналните полета на партийните им системи. Колкото и да говорим за „Алтернатива за Германия“ или за шведските демократи, или за това, което става в Холандия, тези партии се движат в рамките на максимум 20%, а този следвоенен консенсус все още присъства силно. В Източна Европа, ако се вгледаме в партийните системи на много от настоящите демокрации, такъв консенсус почти няма, консенсусът тук вече е друг – в национал-популистката патриотична зона. И тази книга може да ни обясни историческите корени на тази разлика. Тя не е нещо случайно, което се случва сега, а е нещо дълбоко вкоренено и ясно проследимо в събитията през целия ХХ век.

Книгата може да бъде четена също като анализ и оценка на онова, което е ценно в марксизма, като и на онова, което трябва да бъде ревизирано или което Джъд отрича. На едно място той казва: „Възприемам Маркс като анализатор, но не и като теоретик“. Тази позиция е доста популярна, доста хора днес казват, че не приемат Марксовата теория за революцията или теорията му за експлоатацията, но оценките му на политическите събития от негово време са много точни и прецизни и като анализатор той може да бъде четен. Аз съм скептичен към такава теза. Много е трудно да кажеш на някой, който стои с целия си живот зад собствената си теория – няма голяма връзка между твоята теория и анализите ти, теорията ти е грешна, но по някакъв начин тя води до правилни анализи на ситуацията. Това е малко странно заключение, все едно някой разполага с термометър, но мери много точно сантиметри с него. Но ми се струва, че по-съдържателната част от критиката на Джъд е, разбира се, по отношение на насилието в марксистката теория и изобщо на марксистката теория като практика. Александър Кьосев каза, че насилието е необходим елемент от тази теория, то не е просто добавен и случаен елемент, който може да бъде изхвърлен лесно и без него теорията да стане по-приемлива. Всъщност ако изхвърлим насилието, не можем да говорим за марксистка теория. Нещо повече, има различни нюанси, различни нива на насилие и тук книгата е много интересна, защото говори и за Ленин, и за Сталин, и за Кауцки, и за Роза Люксембург – зад всички тези политици и мислители стоят различни нива на политическо насилие. Естествено, позицията на Тони Джъд е ясна, той отхвърля политическото насилие и казва, че е класически социалдемократ. Това, за което настоява Джъд, е социалдемокрацията от следвоенен период.

Книгата може да бъде четена също като анализ на кризата на социалдемокрацията – кое точно не е сработило, като в разговорите се преминава през различни хипотези. Тони Джъд отхвърля някои. Една от хипотезите е, че социалдемокрацията може да работи в сравнително малки държави и не може да функционира в хетерогенни големи общности като САЩ или Европа като цяло. Джъд отхвърля тази теза. Между другото Хабермас смята точно обратното, Хабермас твърди, че за да функционира социалдемократичният модел, той трябва да е на голямо глобално ниво, поне на ниво ЕС или на ниво глобален играч, който може да повлияе на световните пазари, защото иначе социалдемократичният модел не функционира. Дебатът е много по-сложен, аз само го маркирам, а в една от последните глави на книгата има задълбочен анализ на този проблем.

И накрая, книгата е интересна от българска гледна точка със съдбата на марксиста, който се отказва от съществена част от Марксовите идеи, защото, както споменах, като изоставим насилието, всъщност остава доста скромна и изкривена част от марксистката теория. Тук е интересна фигурата на Ерик Хобсбом, тук е в опозиция някой, който не се отказва от ортодоксалните идеи. Всъщност Тони Джъд влиза в интересни диалози по тази тема и ми се струва, че книгата може да бъде важна за България от гледна точка на следния проблем – едно е да разберем мотивите на хора, които споделят определени радикални политически идеи – марксизъм, фашизъм и т.н., друго е те да бъдат оправдани, все пак това са различни упражнения, които не трябва да се смесват. Много често разбирането защо и как някой е правил нещо, се превръща в оправдание на този акт. И за да даде пример в тази посока, Джъд е критичен към една книга, която е много въздействаща и хубава по свой начин – става дума за книгата на Джонатан Литъл за нацизма „Доброжелателните“, където тази граница е някак размита. Човек се колебае доколко това вникване в мисълта на героя е опознавателно и доколко действа като оправдание. Това е само един пример и той е маргинален, не е централен за книгата, но ми се струва, че проблемът е ключов, а цялата книга може да бъде четена и от тази гледна точка.

1 коментар