0
916

Да намеря пътя към истината на произведението

Вера Немирова в операта в Русе

Режисьорката Вера Немирова за операта Катерина Измайлова, която постави в Русе, за баща й Евгени Немиров, за творческия й път, отвел я до най-известните европейски сцени, за образа на съвременния оперен режисьор. С нея разговаря Татяна Иванова.

Вера Немирова е оперен режисьор със забележителна кариера и признание в Европа. Родена в България, тя израства в Германия, получава своето образование в Музикалната академия „Ханс Айслер” в Берлин, където днес е гостуващ професор. Вера Немирова има зад гърба си постановки в най-престижните оперни театри в Европа – Фолксопер и Държавната опера във Виена, Дойче опер в Берлин, операта в Бон. Била е гост на Залцбургския фестивал, реализирала е мечтата на всеки оперен режисьор – тетралогията на Рихард Вагнер Пръстенът на нибелунга във Франкфурт на Майн. Работила е със световноизвестни диригенти като Рене Якобс, Кристиан Тилеман и Сейджи Озава.

За щастие Вера Немирова си идва и в България. През 2008 г. тя постави Момичето от златния Запад от Пучини на сцената на Софийската опера, а 4 години по-късно – Любовен еликсир от Доницети, също там. Тази година тя дойде за трети път, този път в Русе, града на нейния дядо – писателя Добри Немиров, и на баща й – оперния режисьор Евгени Немиров. Там тя постави през март едно много специално за нея и за оперния театър в Русе заглавие – Катерина Измайлова[1] от Дмитрий Шостакович – 50 години, след като баща й е осъществил в същия театър премиерното изпълнение на творбата, при това в присъствието и с активното съдействие на самия Шостакович.

И този път постановката беше реализирана изцяло от състава на Русенската опера – солистите Мария Цветкова, Петър Костов, Пламен Бейков и др.; хор и оркестър под диригентството на Найден Тодоров. Премиерата на операта Катерина Измайлова на 25 март 2015 г. се превърна в събитие, предизвикало огромен интерес не само у нас, но и в Европа. За него в Русе пристигнаха авторитети в операта от чужбина, снима се филм за австрийската телевизия.

Снимки © Държавна опера Русе

Намирам Ви в Русе, където представянето на операта Катерина Измайлова беше необикновено преживяване за всички. А за вас какво беше то?

Изключително емоционално преживяване. За първи път съм в Русенската опера, за първи път съм за толкова дълго време в Русе, град, с който съм свързана лично, като семейни корени. За първи път ми се случи да дойда преди две години. На път за Букурещ, където ме очакваше моята постановка Отело на фестивала „Джордже Енеску”, спряхме в Русе, преди да минем по Дунав мост, за да посетя някои места, които отдавна исках да видя. Това е родната къща на дядо ми, писателя Добри Немиров, вписан в историята на българската литература с 30 тома съчинения и голяма значимост като класик между двете войни, председател на писателския съюз, общественик, много интересна личност. Аз като негова внучка за първи път видях паметната плоча на родната му къща на улица „Добри Немиров”.

С Йоан Холендер, бивш директор на виенската Щатсопер, пред паметната плоча на Добри Немиров в Русе, снимка: С. Лапачка

Баща ми пък, Евгени Немиров, е бил дълги години режисьор в Русенската опера. Между 1954 и 1968 г. е поставил доста нестандартен репертоар. Сред заглавията са: Джоконда от Понкиели през 1958 г., Момичето от златния Запад от Пучини през 1959 г…

Което вие също поставихте в Софийската опера.

Да, освен това го правих и в Дойче опер – Берлин, на 13 март беше възстановката на моята постановка от 2004 г., играе се отново. Но да продължим със заглавията, реализирани от моя баща: Лакме от Делиб; Цар Калоян от Панчо Владигеров за първи път в България – през 1962 г., след премиерата, която е била през 30-те години на миналия век; Дон Карлос; Дама Пика. Един връх в неговата дейност и в стремежа му да прави нестандартен оперен репертоар е била премиерата на Катерина Измайлова от Шостакович, без съмнение върховен момент на „Мартенски музикални дни” тогава. Премиерата е била на 7 април 1965 г., диригент е Ромео Райчев, режисьор – Евгени Немиров. Шостакович присъства на премиерата, но 10 дни преди нея солистите, оркестърът и хорът, както и творческият екип са имали шанса да работят с Шостакович.

Намерихме в архивите на Русенската опера партитурите, от които се е работило тогава, с лични ремарки на композитора.

Предполагам, че да отвориш такива ноти е като да попаднеш на съкровище. Как се почувствахте? Държал ги е в ръцете си и вашият баща.

Беше много вълнуващ момент за мен, както и за диригента Найден Тодоров, когато за първи път прелиствахме и четохме ремарките на Шостакович. С каква енергия неговата ръка е вписвала забележки между тактовете. Даже има някои скъсани нотни листа – толкова бързо и енергично ги е обръщал. Той е бил хиперактивна, много емоционална личност. Влизаш по някакъв начин в допир с човешкия гений.

„Катерина Измайлова”, реж. Евгени Немиров, архив на Държавна опера Русе

Били сте на 9 години, когато баща ви си е отишъл от този свят. Какво знаете за постановката му?

Той е бил изключително напредничава творческа личност. Специално в тази постановка е търсил нови форми, нови изразни средства за оперния театър. Имал е желание коренно да го реформира, да няма нищо общо с операта от миналото. Той винаги е казвал, че тази опера е театър, нищо друго, т.е. когато живеем в музиката на Катерина Измайлова, трябва да мислим театрално, а не да бъркаме операта с костюмиран концерт. Бил е много заинтересован да намери нова естетическа линия, освен натурализма и реализма, които са властвали тогава. И това изключително ме впечатлява.

В нашия архив имаме снимки от тази постановка. Изложбата, която направихме с тях, много ме радва. Намерихме два костюма в богатия гардероб, дизайнер на костюмите е бил също моят баща. Изложихме ги, както и снимки на негови бележки, снимки с Шостакович и с певците, които са били звезди на Русенска опера. Ивелина Стоицева е била Катерина Измайлова, Иван Димов – Сергей… Крондев, Мъников, Попов, които знам само от разказите на майка ми и баща ми.

Разбира се, аз съм била много малка, когато баща ми си отиде от този свят, но мога да кажа, че оттогава непрекъснато го търся по някакъв начин. И възкресението на тази постановка тук, след толкова години, е и моя заслуга в известен смисъл, защото исках да се извикат в съзнанието на хората тези традиции.

7
„Катерина Измайлова”, реж. Вера Немирова, 2015 г., сн. Държавна опера Русе

Вашата Катерина Измайлова каква е?

Аз съм много близка до концепцията на автора за нейния образ. Самият Шостакович е казвал, че иска максимално да я оневини, въпреки че на пръв поглед тя е отрицателен герой. Извършва три убийства – първо убива своя свекър, после съпруга си и най-накрая новата любовница на Сергей, своя втори мъж. Въпреки това той с такива драстични средства показва грозното и бруталното в света, който я заобикаля, и средата, в която тя се мъчи да просъществува под натиска на своя свекър и съпруг, че по някакъв начин оправдава нейните деяния. Човек вижда в нейния образ единствения слънчев лъч в този мрак, в тази разтурила се вече мелница – пропадналото предприятие на Борис Измайлов, където тя живее.

Парадоксално.

Абсолютно, да. Обаче има логика, както и в музикалната структура. В контра са поставени тези два аспекта – чистотата на Катерина, нейният порив за живот, желанието й да бъде обичана, нейният копнеж дори за сексуална реализация, защото тя никога не е усетила истинска любов. Шостакович постига това с много драстични средства и с противопоставяне на бруталното общество – грозно, садистично. Друг положителен образ, освен този на Катерина няма.

Работихте по редакция на втората редакция, която Шостакович прави специално за Русе. Защо държите точно на тази версия.

В първата си редакция – Лейди Макбет от Мценска околия, операта шества в момента из всички оперни театри в Европа. Тя има изключителен успех и се изпълнява непрекъснато. Наскоро имаше премиера в Копенхаген… В Осло, в Берлин, в Дойче опер. Но втората редакция на операта – Катерина Измайлова, се изпълнява рядко. За мен беше много важно тук да прозвучи същата музика, която е прозвучала тогава. Първо, защото я свързвам с това място, и второ, защото разполагаме с нотния материал, който лично Шостакович по чисто практични причини е обработил така, че да може да бъде поставена в Русе в тогавашните условия. Например в първата версия е имало духов оркестър, който тук го няма. Имало е някои инструменти, които са сменени с други. Някои неща той самият е дообработил по лично усмотрение. Усъвършенствал ги е дори. И това от музикална гледна точна е много интересно и би трябвало да се забележи като исторически факт, да се работи по реализацията, както е била. Говоря за музикалния образ. Разбира се, постановката си е съвременна и естетиката й отговаря на театъра на нашите дни.

6
„Катерина Измайлова”, реж. Вера Немирова, 2015 г., сн. Държавна опера Русе

Разкажете за вашия път от София до Берлин, който допреди две години не е включвал Русе.

Как да ви кажа, искам да спомена тук моята майка, Соня Немирова, която е оперна певица. Навремето музиканти и певци можеха да работят в ГДР, тя е изпратена от бившата Импресарска дирекция като солист на оперния театър в Рощок. Там съм израснала. Бях на 9 години, когато отидохме там, непосредствено след смъртта на моя баща. От една гледна точка това беше добре за нас и за моето развитие, защото можахме малко да се дистанцираме от случилото се. Беше изключително лечебно. Моята майка успя да реализира там мечтани партии. В Германия тя дебютира като Сента в Летящият холандец, пя Елизабет и Венера в Танхойзер, Брунхилда и т.н. Разви се като вагнерова изпълнителка, което по това време (началото на 80-те години) тук не беше възможно. Успя да реализира други мечтани партии като Турандот, Леонора във Фиделио. Аз я следвах в нейния творчески път. Доста малка бях, когато реших да изуча най-интересната работа в театъра, режисьорската. Защото в тази професия ти имаш шанса да сътвориш един собствен свят. Това винаги ми е харесвало. Занимавало ме е още от 11-годишна.

Попаднах доста млада, на 17 години, във Висшето училище по музика „Ханс Айслер” в Берлин. Там има отдел по оперна режисура, който завърших през 1996 г. с премиера в берлинската Щатсопер. Като студенти имахме шанса да работим в коопродукции с Щатсопер. В малката камерна зала „Аполо” поставих една много рядка опера от Рихард Щраус, Магарешката сянка. Трябва накратко да разкажа историята, защото е много весела и абсурдна. Вървят двама през пустинята. Единият е магаретар, а другият – зъболекар. Понеже слънцето е палещо, няма никъде нито дърво, нито сянка, зъболекарят, наел магарето, сяда в неговата сянка. Тогава магаретарят иска пари за сянката, защото онзи е наел магарето, но не и сянката му… Една много актуална тема за това как всичко може да се обърне в пари и да се печели дори от най-естественото нещо – една сянка. Това е политическа сатира, написана от Щраус през 1946 г., непосредствено след Втората световна война, под впечатлението от разрухата. Щраус е бил доста огорчен, макар че знаем неговата позиция по време на войната, той е бил на почит и уважение, но все пак се е дистанцирал от всичко, пишейки Алпийска симфония. Най-накрая е направил резюме на своя творчески живот с една политическа сатира за абсурда.

13
Пръстенът на нибелунга в операта на Франкфурт (Майн), © Monika Rittershaus/Oper Frankfurt)

Имате много бляскав път в режисьорската работа. За по-малко от 20 години след завършването си сте работили в много реномирани театри в Европа. Сред постановките ви е и мечтаният от всеки режисьор „Пръстен на нибелунга”.

Да, във Франкфурт на Майн. Това беше изключително събитие в моя живот, една много важна стъпка. Поставих го от 2010 г. до 2012 г., почти паралелно с първата постановка тук на Пръстена на нибелунга, в Софийската опера, на академик Карталов. Бяхме непрекъснато в контакт, разменяхме си разни мисли. Беше много интересно време. Стана така, че той е първият български режисьор, който прави в България Пръстенът на нибелунга, а аз съм първият български режисьор, който го прави зад граница.

В младежка възраст имате постановки във Виенската държавна опера, в Дойче опер, на Залцбургския фестивал… Как се отключи пътят ви?

Имах шанса да срещна правилните учители и може би имах късмета да бъда в правилния момент на правилното място. Режисьорът Петер Конвични бе моят „майстор”, бях негова студентка по време на дипломната ми работа, той беше моят ментор. Много съм научила от него като методика, работа с хора, с целия апарат, като начин на мислене, че трябва да имаш послание, трябва да имаш идея и идеали, за които да се бориш. Не само да разказваш история, да я опаковаш в бляскава и шикарна опаковка и да я хвърлиш на публиката като някаква сензация. Тук не става дума за това. Тук става дума за съдържателни неща, за много по-дълбоки теми, свързани с нашия живот, които са в центъра на всяко оперно произведение. За любовта, страстите, омразата, насилието.

Много обичам да работя с хорове – в постановката функцията на хора е много важна, като ролята на едно общество. В Русе срещнах един изключително добре подготвен музикално хор от хормайстора Стиляна Димитрова, дъщеря на хормайстора, който преди 50 години е бил хормайстор в постановката на баща ми. С огромна енергия и желание всички те се хвърлиха в своите сценични задачи. Не става дума за това къде се намираш – дали си във Виенската Щатсопер, или в Берлин, в Люцерн, Базел или Русе. Тези произведения ни задължават да бъдем професионални, да бъдем точни, да дадем всичко от себе си. А това го определя значимостта не на мястото, а на произведението, с което се занимаваме.

momiche
Момичето от златния Запад, възстановка от 2015 г. в Дойче опер © 2015, Bettina Stöß

В Германия, а и в цяла Европа е разпространена тенденция режисьорите сякаш да забравят, че са в оперен театър и че певците трябва да пеят, докато играят. Докъде може да стигне един оперен режисьор? Вие търсите ли скандалното в постановката?

Това е обширна тема и мисля, че човек трябва да има повече време за разговор по нея. Мога да говоря за моята работа, без да правя сравнения с работата на други колеги. За мен е важно да намеря пътя към същественото, към истината на едно произведение. Вече с какви средства го постигам – дали те са умерени или радикални, това е оставено да го реши творческият екип, но мисля, че все пак колкото е по-ясен сценичният език, по-решителен, толкова по-голям шанс ще имаш да бъдеш разбран от публиката. Макар и това да провокира у някого в публиката отрицателни реакции. Защо ги провокира? Защото понякога истината не е приятна. Истината е, че животът ни преминава под знаменателя на алчност, насилие и грозни неща. Това, разбира се, изисква съответния сценичен език. В Катерина Измайлова не можеш да пипаш с кадифени ръкавици. Трябва да бъдеш автентичен, директен, без заобиколки. И тогава се получава нещо много интересно, защото музиката остава като остров на утопията, на стремежа към красивото. Ако започнеш да наслагваш една партитура като Момичето от златния Запад, която е изключително пищна на цветове, да я наслагваш в тези цветове, виждайки някакви  ефекти, а не я оставиш да бъде в едно съвсем сиво място, някъде в последния зарязан бар, в последното село в Америка, където бедни хора живеят в контейнери, но се стремят към достойно място, борят се за работа, емигрират… Колко хора поемат този път, особено днес? Милиони по целия свят. И няма нужда да го показваме по някакъв начин красиво, защото красиво то не е. Красива е музиката, тя е утопия. И поради този контраст между това, което виждаме, и изключителната красота на музиката ние проникваме в душата на нашите герои. И тогава става наистина интересно. Тогава зрителят вижда, че това, което е там, на сцената, не е някакъв изкуствен свят, а има нещо общо с нашия, с неговия живот. Понеже Момичето от златния Запад беше представено тук в моя постановка през 2008 г., предполагам, че хората, които са я гледали тогава, знаят за какво говоря.

Срещали ли сте някога съпротива от актьорите, които не искат да изпълнят нещо. Как ги убеждавате?

Аз вървя наистина по пътя на убеждението. Не насилвам никого да прави нещо, което не иска да направи, защото тогава то не става, както трябва, стои изкуствено. Мисля, че образът на режисьора доста се промени. Вече не е такъв диктатор, както в миналото, а на първо място приятел на певеца. Иска да му помогне да стигне до своите максимални изразни средства, да разкрие своята същност, да покаже какво има в него, дори и тъмните страни. Трябва да имаш смелост да покажеш и тъмната страна на своя характер, която я има във всеки от нас.

Артистите разказаха преди премиерата, че с вас се работи доста лесно и нещата се постигат леко. Много рядко съм чувала подобно нещо и съм виждала толкова светнали очи.

Да, тук ентусиазмът е огромен и това ми дава много енергия. Още като вляза в театъра, всичко ме зарежда. Желанието, с което хората работят. Но по принцип като си помисли човек, колко малко хората имат шанса да се занимават с това, което наистина обичат… Това да бъдеш музикант, да стоиш на сцената и да имаш възможност да правиш театър е една сбъдната мечта. Ние всички можем да бъдем щастливи, че имаме възможност да правим това, което най-обичаме – изкуство. И когато го правим заедно, е още по-хубаво, защото го правим всички, целият екип.

Стана дума вече, че имате постановки в най-големите театри в Европа. Вие коя приемате като свой най-голям успех? Коя ви е донесла най-голяма радост досега?

Голям успех, разбира се, е Пръстенът на Нибелунга или Тристан и Изолда, която реализирах в Бон. Това са върховни моменти, но има и други. Макбет във Виенската опера предизвика много противоречиви реакции. За мен това е една от най-сполучливите ми и най-добри режисьорски работи. Понякога има такъв парадокс – това, което се харесва най-много на публиката или на критиката и пресата, не е непременно това, с което ти се идентифицираш като режисьор.

Много интересен ефект се получи сега, когато направих в Дойче опер, Берлин възстановката на Момичето от златния Запад. Реших да не променям нищо, защото както съм я направила през 2004 г., тази творба отговаря на един етап от развитието на един човек, който тогава е бил едва на 30 години, – младежка работа. Ефектът беше, че всички колеги, които я гледаха сега, споделиха, че е доста актуална и не е изгубила значимостта си в тези 10 години. Това беше изключително интересно за мен. Макар че някои детайли не ми харесват, аз не бих я променила, защото искам да съм честна към себе си и към публиката.

В различните театри по света се срещате с български артисти. Как приемате тези контакти?

Естествено, длъжна съм да приемам всеки равностойно, обаче между нас, българите, има някакъв контакт, който винаги е много топъл, сърдечен. Много се радваме един на друг.

Ние пък се радваме на вашите гостувания и не мога да не ви попитам: имате ли следващ проект за България?

Имам планове със Софийската опера, още не искам да споделя какви, за едно ново заглавие. Но засега ми предстои работа в чужбина. На първо място една нова постановка в театъра в Базел на съвременния композитор Петер Ружичка. Тя ще бъде в края на май. И после ще правя Африканката, една много рядка опера от Майербер за Дойче опер – Берлин. Сега в най-новата редакция, която „Рикорди” издаде, тя ще се нарича Вашку да Гама. Премиерата ще е на 4 октомври 2015 г.

Интервюто е излъчено в ефира на програма „Хоризонт” на БНР.



[1] През 1932 г. Шостакович създава операта „Леди Макбет от Мценска околия” по повестта на руския писател Н. С. Лесков (1831-1895). Премиерата е в ленинградския „Малий оперен театър” на 22 януари 1934 г. Тя шества и на сцените в Европа и Америка, преди съветската преса я подложи на пълен разгром и авторът й да бъде осъден от ръководството на комунистическата партия. Операта е забранена, а 20 години по-късно авторът подготвя втората й редакция с ново заглавие „Катерина Измайлова”, чиято премиера е през 1962 г. Б.р.