0
1834

Да не се уплашиш

tdimova

Ето какво се случва на 19 юни. Бояна е оперирана под пълна упойка. Операцията е продължила няколко часа, прелели са й три банки кръв, бъбрекът е спасен. Излизането от упойката е въпрос на индивидуална реакция, зависи от силата и издръжливостта на организма й. Операцията е успешна.

Но Бояна все още не знае това. Тя все още е в черното, смолисто състояние на упойката. Приближава се из от дъното на този катран, като че ли ще изплува от него към някаква светлина или въздух, към нещо, подобно на мисъл, на членоразделяне, но отново се връща надолу, засмукана е към тъмнината, безсловесността, животинският страх на тялото, лежало часове наред безпомощно върху операционната маса, включено в системи, абокати, тръбички, кръвни плазми, не е за представяне, не е за разказване. И отново и отново измъченото съзнание прави опит да пролази през тунела от катран, тунела от смола, за да стигне до себе си, да дойде в себе си.

Минават няколко часа. Ядрото на съзнанието все повече се обособява, става все по-гъвкаво и енергично, все по-често се оттласква от дъното на чернотата, все по-често стига до повърхността, появява се дори мисъл – ето, излизам от упойката, излизам, излизам! и отново безмилостният, помитащ сън се стоварва върху тези думи, повлича ги надолу към обезличението, немотата, безсловесността.

Вечерта Бояна се пресяга към телефона до себе си, набира номера на Алекс, най-добрата си приятелка, да не се изплашиш, казва й с глас, крехък като стръкче трева, какво? добре ли си? не те чувам, ало! Бояна! почти крещи Алекс, само да не се изплашиш, повтаря Бояна, трудно ми е да говоря, всичко е добре, изморих се, утре, чао!

През следващите години Алекс винаги ще се разплаква при спомена за този глас, той всеки миг щял да се счупи, да изчезне, бил толкова немощен като някой, които изричал последните думи в живота си, смъртта се движела наоколо, едва, едва пропускала през себе си този безпомощен, чуплив, слабичък  гласец…

Минават години. Пътищата на Бояна и Алекс се разделят, животът ги раздалечава, променя, преобръща в различни посоки. Но така или иначе нещо от онова приятелство остава между тях. Отново се срещат случайно. Сега на Алекс й предстои не по-малко тежка операция. Тя е притеснена, изплашена е, объркана, Бояна се опитва да я утешава, да й вдъхва надежда и бодрост, но унинието и страхът са пропълзели дълбоко в душата на Алекс, разговорът не върви, мълчанията и паузите са огромни. Ей, знаеш ли какво, внезапно извиква от възторг Бояна, знаеш ли каква дата е днес? пита тя, като я разтърсва енергично за ръката, 19 юни мисля, отвръща Алекс и застива, и двете се втренчват една в друга, 19 юни, повтаря Алекс някак автоматично, денят на твоята операция, точно така, отвръща Бояна, а помниш ли какви бяха първите думи, които ти казах тогава, пита я Бояна и я гледа настойчиво, първите думи, когато излязох от упойка и ти се обадих по телефона, помниш ги, нали? да не се уплашиш, отвръща Бояна, ти ми каза тогава само да не се уплашиш.

Датата е една и съща, житейските ситуации огледални, разликата във времето – няколко години, думите са едни и същи, но едва сега те придобиват пълния, истински смисъл чрез съвпаденията, които се наслагват едно върху друго и внушават на Алекс  упованието и спокойствието, от които тя толкова се нуждае. Притеснението, страхът, уплахата на Алекс в миг изчезват. Тези думи, изречени преди години някак наслуки, сега променят съзнанието й. Думите добиват истинското си значение днес. Сякаш тогава, преди години, в другата ситуация, са изречени, за да добият истинското си значение, да разкрият пълния си смисъл днес. Времето се е усукало, двата края на нишката са се съединили в едно цяло.

Нещо се изрича, нещо се извършва, а пълнотата му се явява след време. Не узнаваме действителните причини и последствия в настоящия момент, а по-късно, като че ли сме съсъд, който се пълни капка по капка, защото не може да понесе целия смисъл наведнъж. Тази есхатологичност, това възпълване на настоящия миг с бъдеще, което е абсолютно непонятно и непредвидимо за нас, ние можем и да пропуснем, но можем и да се научим да го търсим и откриваме непрестанно.

Когато не го забелязваме, животът е делник. Когато го осмисляме, дните ни добиват пълнота и стават радостни и завършени. Склонни сме да мислим, че подобни понятия са само теория, богословски термини, които нямат отношение към конкретния, живия живот, че между тях има някаква разделителна граница. А ето този странен, необясним, напълно реален случай показва, че не теорията е измислена, а границата, която ние поставяме. Животът ни е преизпълнен с подобна над-делничност, над-битовост, която ние подминаваме и именно така го правим битов и делничен.

Наскоро сънувах как вървя по алеята в един парк, дърветата сключват огромните си корони над мен, вълшебните нюанси на зеленото, проблясващото в листата слънце, величието и спокойствието на тази гора, пълнокръвието й. В забавен каданс, но не визуален, а звуков, някъде високо зад мен се откъсва един кестен,  съвсем бавно се отчупва от клона, звукът е кадифен, разчленен, ясен и нежен, кестенът започва да пада надолу, докосва други листа, те прошумоляват, минава през други клони, те приятелски го пропускат през себе си по пътя му надолу, към алеята, обсипана с есенни листа, където кестенът най-накрая пада, като че ли най-накрая потъва в дългоочакваната майчина прегръдка и щастливо се отпуска в нея.

С каква радост, с какво вълшебство ме изпълни в съня ми падането на този кестен от дървото, гальовното му поемане от земята, каква естественост, красота и мъдрост имаше в това един плод да узрее, да натежи от сокове и да се върне отново в земята, от която е взет, сътворението, кръговратът, екстрактът от смисъл – в едно най-просто и незабележимо падане на кестен.

По някакъв подобен начин Алекс се изпълни с упование и надежда. Думите са изречени преди години. Падали са, прониквали са в съзнанието й в забавен каданс. Идва денят, в който те придобиват истинския си, неподозиран в момента на изричането им смисъл. Оплождат съзнанието й – ние сме в Божиите ръце, дните ни, съдбата ни е в Божиите ръце. Да не се плашим.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияМедийната среда в България
Следваща статияУбождане с Трън