За предизвикателствата пред Ървин Д. Ялом и неговия роман от диалози между реални исторически личности и интервю с него, предоставено ни от издателството.

Голямо предизвикателство е да изградиш повествованието в един роман предимно върху диалога между двама герои. Голямо предизвикателство е да избереш за прототипи на героите  реални исторически личности, които имат свое важно място – единият в историята на философията, другият – в историята на медицината. Личности, за чиито живот със сигурност е писано много.

Предизвикателство, с което Ървин Д. Ялом, писател, психиатър, почетен професор в Станфордския университет, автор на четири романа, но и на учебници по психотерапия, се справя по майсторски и убедителен начин. Книгата му съчетава психология и философия, уповава се на реални моменти от биографиите на някои от героите, затова и изгражда една  изглеждаща толкова „правдоподобна” фикционална действителност, но в премислен и добре изграден драматичен сюжет, поддържащ напрежението и интереса на читателя до финала на романа. Сюжет, прецизно съобразен с епохата, в която се случват разказаните събития, със социалния контекст, нравите, езика, както и с биографиите на главните герои. А те са Фридрих Ницше и Йозеф Бройер.

В реалния живот двамата никога не са с срещали. Но в романа на Ървин Д. Ялом срещата им е драматична и съдбовна. Известният виенски лекар д-р Бройер е помолен от една красива 25-годишна жена – Лу Саломе (също реална историческа личност, доста известна за времето си, занимава се с психоанализа, както и с писане), да прегледа приятеля й Фридрих Ницще, философ, автор до този момент на две книги, неизвестен, но според нея с изключително бъдеще, който е в тежка физическа и психическа криза, потънал в отчаяние и склонен към самоубийство. Това обаче трябва да остане в тайна, без той да разбере за тази молба. Йозеф Бройер, успял четиридесетгодишен лекар, съпруг и баща, ментор и приятел на младия и обещаващ учен Зигмунд Фройд, е предизвикан и изкушен от този случай. Самият той обаче също е в състояние на личностна криза. Самият той също е отчаян. И така двамата мъже се срещат. Гордият и асоциален Фридрих Ницше отказва да бъде лекуван и за да му помогне, д-р Йозеф Бройер трябва да измисли такъв начин, че това да се случи, без той да разбере. И измисля. Той става пациент на философа. И така започва взаимното им лечение чрез разговори.

Оттук насетне романът се опира най-вече на диалозите между двамата герои. Базирани на очевидно много доброто познаване на определени психотерапевтични методи, както и на съчиненията на големия философ – по-конкретно „Човешко, твърде човешко”, „Веселата наука”, „Несвоевременни размишления”. Разговорите между лекар и пациент, разменящи непрестанно ролите, са истинско предизвикателство за един любопитен и внимателен читател. Те са и своеобразен подтик – не само за героите, а и за него – към търсене на отговори. Отговори на въпроси като: възможно ли е да се изправим срещу собствените си граници; какво са наистина желанието и любовното увлечение – дали са свързани с обекта или по-скоро със самия им субект; има ли предел в „изтърпяването” на самотата; как да се отнасяме към съдбата си…

Разговорите между двамата герои се придвижват през скривания и разкривания, през отричания и признания, през отдалечавания и приближавания, за да достигнат до истинското споделяне, до приятелството, до пречистването, до плача. Ако в началото на тези разговори и двамата „упражняват” приемането, примирението със съдбата, то в края им тя е наистина приета. Като техен избор.

А романът на Ървин Д. Ялом се нарича „Когато Ницше плака”….

„Когато Ницше плака”, Ървин Д. Ялом,  изд. „Колибри”, превод Анелия Николова. 

Ървин Д. Ялом

Винаги ме е интересувала философията, насочена към смисъла на живота

Той е абсолютна звезда в САЩ. На 80 години Ървин Д. Ялом, психиатър, психотерапевт, есеист и романист, продължава да дава консултации и да пише в калифорнийския си дом в Пало Алто. Почетен професор в Станфордския университет, автор на високо ценени от критиката бестселъри, изключително търсен терапевт, Ялом младее за своите 80 години. Висок, с остър поглед и жив ум, с тих, но твърд глас, по време на разговора той ще стане само веднъж, за да ми покаже имейл на компютъра си – в писмо, изпратено от киберкафе, един бездомник му пише, че намерил в кофа за боклук негова книга и тя преобразила живота му. Не скрива своето задоволство – сякаш някогашното момче, син на имигранти, насочило се към психологията чрез литературата, днес държи доказателството, че е успял да примири двете си страсти – писането и терапията. Защото целта им е една и съща: да помогнат на хората по пътя към повече свобода и спокойствие.

Разкажете за детството си.

Роден съм във Вашингтон и всъщност нямах детство. Бяхме единствените евреи в квартал на чернокожи и не можех много да излизам, беше опасно. Вкъщи също не беше лесно – родителите ми бяха от друг свят, обърнат към миналото, не разбираха много американската култура, нямаха време да се занимават с мен и сестра ми, работеха по дванайсет часа шест дни от седмицата.

Чувствахте ли се на мястото си в тази среда?

Всичките ми приятели бяха чернокожи. И много бързо възникна въпросът за еврейството ми. Родителите ми бяха избягали от погромите в Русия, понякога казваха Полша. Всъщност от малко село на границата между двете. Разбрах точно откъде, когато веднъж ядох борш в Русия – имаше същия вкус като майчиния. В училищната ми среда цареше антисемитизъм и се чувствах наистина зле. Много бързо започнах да търся убежище в литературата. Толстой и Достоевски ме формираха психологически, философски и социологически. Благодарение на тях открих дълбините и страховете на човешката душа.

Присъствали сте на инфаркта на баща ви, когато сте били на 10 години. Това ли определи призванието ви?

Да, но има и друга причина. По онова време медицината беше „класическа” кариера и към нея се ориентираха най-добрите еврейски ученици. Всъщност или продължавате занаята на баща си, или ставате лекар. Ако знаех, че ще стана писател, може би нещата щяха да се развият другояче. Но не познавах нито един писател. Сигурното е, че решението ми да специализирам психиатрия идва от прочита на големите руски писатели. Аз съм литератор. Впрочем научната част на образованието ми никога не ме е интересувала особено и ми струваше много усилия. В началото на висшето си образование се чувствах интелектуално „недоразвит” в сравнение със състудентите ми. Но бях обсебен от мисълта да успея. Освен това трябваше да завърша за 4 вместо за 5 години. Бях влюбен в жена си Мерилин, исках да се оженя за нея и ме беше страх да не я изгубя.

Едно от есетата ви се нарича „Екзистенциална терапия”. Бихте ли обяснили какво значи това?

Сама по себе си екзистенциалната терапия не съществува. За да я практикува, терапевтът трябва да владее няколко техники и да бъде чувствителен към екзистенциалните въпроси, а именно: какво означава да се живее? Как да приемем смъртта? Как да намерим смисъла на живота си? Как да приемем идеята, че дори да сте в двойка с някого, винаги умирате сам, така както сам сте дошли на този свят? Екзистенциалната терапия се занимава точно с тези въпроси. Винаги ме е интересувала философията, тази, която е насочена към смисъла на живота. И не виждам защо трябва да се противопоставят философия и психотерапия. Двете се занимават с едни и същи проблеми.

Давате ли много съвети и препоръки по време на терапията?

Не искам да изглеждам всезнаещ. Мисля, че не такава е ролята на добрия терапевт. Говоря за това, което знам, и ми се случва да говоря и за себе си. С Джини, пациентката от „Тайната на огледалото”, терапията протече преди повече от 40 години. Моята по онова време революционна идея беше следната: какво ще стане, ако Джини знае какво мисля и чувствам по време на сесиите? Давах й да чете онова, което бях записал, и това беше невиждан експеримент. Оттогава насетне винаги, когато съм постъпвал по този начин, резултатите са били отлични.

Но какво става тогава с добронамерената неутралност, предписвана от Фройд?

Мисля, че този принцип е архаичен. Впрочем сигурен съм, че Фройд е се е намесвал в живота на пациентите си, че много им е говорел.

Как протичат сесиите?

Обикновено те траят от петдесет минути до един час два пъти седмично. Често започвам с някой сън. Това е чудесен начин за достъп до несъзнаваното. Ако пациентите не си спомнят сънищата си, ги моля да заспиват с лист и молив до главата си и да се опитат да запомнят какво са сънували. Понякога една дума е достатъчна, за да задвижи паметта. Вълнуващо е, защото сънищата са пълни с енергия.

Използвате ли дивана зад себе си?

Много малко. Предпочитам да работя лице в лице с пациента. Предлагам дивана на много стеснителните хора, които ги е срам да ме гледат в очите, или на уморените. А и диванът е прекалено свързан с класическата психоанализа, а аз практикувам психотерапия.