0
1311

Да опаковаш вятъра

christo_and_jeanne-claude_pic
Февруари 2005 г., по време на реализирането на „Портите“ в Сентръл Парк, фотограф Волфганг Уолц, авторско право Кристо и Жан-Клод

„Да опаковаш вятъра“ (ИК „Изток-Запад“) на Ванцети Василев проследява стъпките на  Христо Явашев и неговата съпруга Жан-Клод: опаковането на Райхстага в Берлин и на най-стария мост в Париж, опъването на 38 км платнени завеси в Калифорния и разполагането на платнени портали в Сентръл Парк в Ню Йорк. Ето откъс от книгата.

Кристо е роден в Габрово през 1935 г. и следва в Националната художествена академия в София, но през 1957 г. емигрира и с това слага началото на вдъхновяваща кариера. Започва да използва опаковането като художествен похват, почерк и запазена марка, а изкуството му се категоризира като „изкуство на средата (environmental art). Проектите му съществуват временно, понякога съвсем кратко. Най-точното определение на тези идеи дава самият им автор. Кристо споделя: „Тези проекти са свободата. Съществуват не защото някой президент на република желае да ги има или някой корпоративен шеф, или кметът на някой град. Те са чиста демонстрация на съзидателност. Те са абсолютно безразсъдни. Светът може да живее безЧадърите“, безЗавеса над долината“, безОпакования Райхстаг“… Те са без каквото и да е оправдание, без морализиране! Съществуват, за да преведат тази тотална свобода. Никой не може да купи тези проекти. Никой не може да продава билети за тях. Дори ние с Жан-Клод не ги притежаваме. Тези проекти са свободни! Точно затова те не остават – защото свободата е враг на притежанието, а притежанието е именно постоянното!”

christo_coverВанцети Василев е роден в Радомир и завършва ВХТИ-София, където защитава дисертация. Преследван от органите за сигурност като син на репресиран и концлагерист от лагера на остров Белене, през 1988 г. емигрира в Италия. От края на следващата година живее и работи в Ню Йорк. Автор е на книгите „Семената на страха“, „Влаковете на Рим“ (преведена на немски и представена на Панаира на книгата във Франкфурт през 2009 г.) и „Разкази от нюйоркската библиотека“; член е на редакционната колегия на нюйоркското издателство Cross Cultural Communication  от 1991 г. „Да опаковаш вятъра излиза като специално издание и съдържа луксозни, разгъващи се илюстрации.

 

„Да опаковаш вятъра“, Ванцети Василев, ИК „Изток-Запад“, 2013 г., 22 лв.

 

Манхатън, Ню Йорк

 

Срещнах Кристо и Жан-Клод съвсем случайно. Ето как стана.

През 1991 г. в моя дом в Гринидж Вилидж в Ню Йорк гостуваше поетът Борис Христов. Една вечер Анани Явашев, по-възрастният брат на Кристо, се обади по телефона. Не го познавах лично. Бях го виждал на екрана и в някои от театралните му роли в България. Пожела да разговаря с Борис.

– Аз гостувам на мой приятел – чух го да казва накрая на разговора им, – имате ли нещо против, ако той ме придружава?

Кристо канеше Борис на вечеря, на която щях да присъствам и аз. Пристигнахме в ресторант „Ню Амстердам“ на Бродуей, само на стотина метра от дома им на „Хауърд Стрийт“ в Сохо. Бяха запазили маса. Дойдоха в уречения час точно на секундата. Бяха двамата, Анани и съпругата му Диди, синът им Владимир, негов приятел и жена, която наричаха Коко, за която по-късно разбрах, че е Ива Инкери, една от фотографките им. Жан-Клод влезе в ролята си на домакиня.

– Поетът ще седне до Кристо, аз до него, а господинът – сочейки ме – ще седне до мен!

Показа местата и на останалите, сякаш познаваше характерите на всеки поотделно и от схемата на подреждане на гостите зависеше настроението на всички. Бе шармантна и излъчваше магнетизъм с висока амплитуда. Гласът ѝ бе топъл и настоятелен, очите – блестящи. Ве­черята започна с наздравица от Кристо:

– За Америка и джаза!

Нямах представа за какво разговаряха останалите с изключение на прекъсванията за наздравици и някои случки от проектите им. Моята част от вечерята протече главно в разговор с Жан-Клод. Не познавах творчеството на Кристо или знаех малко, много малко. Бях виждал постери на стената от нефтени варели на улица „Висконти“ и опакования Понт Ньоф. Нищо друго. Бях ги видял едва в Италия, като емигрант, а там, в родината ни, бе спусната пълна завеса към изкуството му. По това време нищожен кръг от хора са били запознати с неговото творчество. Знаели онези, които пътували на Запад, но кои и какви са били? Бегълците невъзвращенци, промъкнали се под Желязната завеса, особено от ранга на Кристо, бяха за­бранена тема. По-късно, следвайки ги по пътя им, прочетох в единствената им пълна биография от Бърт Черноу, че през 1980 г. Диди успяла да гледа прожектирането на филмите „Завеса над долината“ и „Бягаща ограда“ при закрити врати в американското посолство в София. Присъствали са само партийни апаратчици от висшия ешелон. Добавям информация към този епизод, така както го чух директно от нея. Диди направила една постъпка, която поколенията, прекарали живота си по време на комунизма, биха я нарекли смела, безразсъдна и опасна. Влязла в американското посолство, представила се и в резултат от последвалия разговор със служителите се стигнало до предложението им тя да състави списък на приятелите, познатите и почитателите на Кристо, които желаят да видят филмите му. Диди направила такъв списък и посолството организирало специална прожекция за тях.

Жан-Клод пътувала за първи път до България през 1982 г., два месеца и половина след смъртта на майката на Кристо, Цвета. Мисля, че съвсем тактично тя ме извади от моята неловкост, повеждайки разговора в друга посока: кой съм, как съм дошъл, какво съм правил в България, в коя област е била дисертацията ми и с какво исках да се занимавам в Америка.

В края на вечерята Жан-Клод каза на Кристо, че ще ме покани у тях, за да ми покаже колекцията си от камъни. Искаше да знае кой камък как се нарича.

Предполагах, че ставаше дума за някой от следващите дни, а може би седмици. Поканата обаче бе да мина през дома им веднага след вечерята. Нямаше асансьор. Изкачихме стръмните стълби до четвъртия етаж, където се намираше спалнята им. Тя беше малка и леглото сякаш заемаше цялото пространство. Колекцията на Жан-Клод представляваше 50–60 камъчета с размера на малки яйца, лежащи на пода до леглото. Повечето от тях бяха овални. Белите бяха кварц, а за останалите не можех да твърдя нищо със сигурност, защото бяха полирани. Дори и много добър специалист не би ги разпознал. Черните бяха тежки и предположих, че са базалт. За да се определят точно, трябваше да се направят срезове, да се изследват минералите и съотношенията им.

После каза на Кристо, че ще ми даде номера им, ако някога имам нужда от нещо – да позвъня.

Така приключи срещата ми с Кристо и Жан-Клод и сложи началото на моето пътуване из тяхното изкуство. Номади в името на изкуството, както те наричаха себе си, аз ги следвах по стъпките, разлиствах книгите за тях, филмите, заснети непосредствено в процеса на създаване на проектите им, интервютата. Станах номад в собственото си въображение, за да създам един колаж, който, ако бе възможно, да бъде близо до това, което бяха те. И все още са.

Ванцети Василев

 

Мостът

 

До седемдесетте-осемдесетте години  на  ХХ  вeк  Париж  все още е световният център на изкуствата. Проект, който да е свързан с културата на парижани, техния живот, с града, който е станал негов дом и му е дал семейство, занимава артистичния мозък на твореца. Това е опаковането на мост. От предназначенията  му  на  средство,  по  което се придвижва човешкият поток, свързващ два бряга, комерсиалните му цели, до естетическото и архитектурното разположение – всичко това влиза в обмислянето и правенето на избор.

Филмът „Кристо в Париж“ на братята Мейзълс, с малки изключения, е посветен главно на „Опакования Понт Ньоф“. Започва с разходка на двамата покрай река Сена. Приятели от най-близкия им кръг наричат влизането им в брак „женитбата на социализма с капитализма“. Сцената е озвучена с песен на Едит Пиаф. Ето имената на два моста от вероятно по-дългия списък, върху които е насочено вниманието: Сант’Анджело, свързващ Рим и Ватикана, и моста Александър III в Париж, близо до Гран Пале. Но разположението им сред пейзажа не може да се сравни с това на Понт Ньоф. Той е първият каменен мост на града. Започнат е от Анри III и завършен през 1606 г. от Анри IV. Рисуван е от хиляди художници, в това число Реноар, Търнър, Писаро, Синяк, Дерен, Пикасо, Марке. Видимостта му сред градския пейзаж и някои други съображения натежават в негова полза и Кристо започва първите рисунки. В началните сцени виждаме двойката, хванати ръка за ръка, да се разхожда щастливо около моста и да обмисля цвета на материята. Жан-Клод задвижва другата част на проекта: дипломация, обществено мнение, преса.

Kristo-2-4Проектът възниква през 1975 г. Франция е от този тип демокрации, където общественото мнение от всички нива и прослойки има решителната дума при засягащи го дейности. Ето какво казва директорът по  културните въпроси  на  Париж, Мишел Бутинар-Руел в „Кристо в Париж“: „Публичният дебат е също част от изкуството! Равен е на изкуството!“ Той става техен почитател, приятел и важен поддръжник на проекта „Понт Ньоф“. Задкулисните маневри и пътят да се стигне до Жак Ширак, тогава кмет на Париж, от когото зависи съдбата на проекта, са намекнати от Бутинар-Руел. В дипл0мацията е включен и бащата на Жан-Клод. Има няколко великолепни сцени за неговата помощ. Той издейства среща с ключова фигура от голистката партия и влиятелен политик на Франция – Мишел Дебре, бивш министър-председател. Ето  какво  казва генерал де  Гийебон: „Вие сте човек с влияние, чието мнение се зачита, особено когато се касае до въпроси от културно естество! И ако вие покажете някакъв интерес към тоя проект и мислите, че си струва… Той е шокиращ, наистина е… но ние сме от тая порода, която не бие отбой, когато трябва да шокира другите. Вие разбирате какво значи да имаш кураж!… Кристо е напуснал България по време на Унгарското въстание… само с един молив в джоба!“ Прави кратки паузи между отделни думи, сякаш търси най-подходящата, но лицето му показва друго: генералът по-скоро придава тежест на казаното.

„Избягах!“ – пояснява Кристо.

Блестящо! Мишел Дебре е спечелен като поддръжник, а подобен епизод заслужава да се включи като емблематичен в книга „Дипломацията като изкуство“, ако съществува такава. Окуражаващата сцена от разговора с Мишел Дебре е последвана от друга, в която Кристо, облечен в кафяво зимно палто, ни води към Понт Ньоф, а от екрана се носи българска песен – „Калиманко Денко“ в изпълнение на „Мистерията на българските гласове“. Дипломацията продължава на всички нива. Двойката знае това много добре и задвижва мощна кампания, за да получи одобрението на всички слоеве на парижаните и разрешение за проекта, включвайки в нея приятели и познати, съмишленици, критици, ценители и любители на изкуството. Защо? Нима не е достатъчно само кимването на кмета на Париж Жак Ширак? Вероятно не, защото преизбирането му за кмет зависи от мнението на всеки един избирател, а това е една голяма част от шансовете на всеки обигран политик. Общественото мнение преобладаващо трябва да е „за“ реализирането на проекта.

В една от сцените в същия филм виждаме Кристо да приближава до група французи. Играят петанка (petanque) в правоъгълна  горичка между  две  улици  на  Париж. „Казвам се Кристо. Аз съм българин! Аз съм скулптор!“ – представя се той на един от тях, мъж на средна възраст, с дълги бакенбарди в синя униформа, както са облечени повечето от групата. Изглежда, че са колеги и това е обедната им почивка. Кристо отваря един от колажите си на „Понт Ньоф“ и започва да обяснява проекта си.

„Чули ли сте за моя проект?“ – пита друга група в някакво бистро, която е само женска. Отговорът е скептичен: „Малко! И не искаме да чуем повече!“

В една друга сцена Кристо разговаря с трима работници в сини униформи. И тримата са членове на френската  компартия.  „Картините са свидетели на еволюцията на определена епоха!“ – казва един от тях.

„След двете седмици от вашия проект няма да остане нищо!“ Диалогът е прекрасен и прилича на фехтовка. Всяка епоха си има своите средства да запаметява! – отвръща той. – Сега е векът на електрониката. В момента нас  ни  снима  камера.  Представяте ли си камера по времето на Людовик XIV ?“ В същото време Жан-Клод е в друг район на Париж, вършейки същото. После ги виждаме заедно във фоайето на луксозна сграда да представят проекта си на мъж на средна възраст, изрядно облечен, с вид на човек от класата с бели якички. Завършвам тая част от дейността на двойката с една сцена в бистро. То е пълно с посетители, а дискусията е гореща. Кристо изкусно влиза под кожата на парижаните: „Аз съм само достатъчно интелигентен да ви кажа, че ние трябва да опаковаме Понт Ньоф! Ако аз не успея и пропадна с моя проект, това ще означава, че не познавам как е устроен Париж!“ – отговаря Кристо с лъчезарна детска усмивка.

Жак Ширак е хлъзгав като риба и може да обещава, но невинаги да изпълнява. Той е поклонник на класическото изкуство, на операта, интересува се от гоблени. Авангардното изкуство му е чуждо. „Колко ще струва това на френския данъкоплатец?“ – пита той на срещата с двойката. „Нито стотинка!“ – отговаря Кристо.

Той не вярва на двойката, че сами финансират проектите си, а какво остава до обикновения парижанин? Те вече са янки, а отвъд океана хората не се шегуват с парите. Откъде толкова пари? Кой купува творбите на тоя художник и какво предлага. Кои са тия луди дилъри, спонсори и купувачи? Наистина е лудост да хвърляш такива суми за проекти, които освен за наслада не служат с нищо на човека. Особено в света на капитала. „Получавам хиляди писма от парижани, които отхвърлят проекта. Те питат: „Защо не построите родилни домове с тези пари?“ – заявява на същата среща кметът. Усмихвайки се, добавя, че преди това би желал да види опакован Райхстагът. След срещата на Жак Ширак с тях, на която намеква, че след изборите съдбата на проекта няма да е вече политическа, а само гледана от културна гледна точка и вероятно проектът ще бъде реализиран. По-късно той се отмята. В една от последвалите сцени на „Кристо в Париж“ камерата бавно се движи по продължение на витрината на универсалния магазин „Самартен“, където е поставен елегантен макет на опакования мост в проект. Виждаме Кристо, изпълнен с негодувание, да казва: „Защо всичко трябва да е политическо?“

Kristo-2-11

Бърт Черноу умира и не успява да довърши биографията на двойката. Довършва я техният фотограф Волфганг Волц и той описва сътворяването на проекта „Понт Ньоф“. Словесността му е по-икономична и пестелива и има малка разлика между последната глава „Епилог“, написана от него, и предхождащата я част, автор на която е Черноу. Волц е магьосник с фотоапарата и камерата. Политическите лавирания са описа- ни добре, но допълнителна информация идва пак от филма „Кристо в Париж“. В него Жан-Клод намеква за поднасяне на десетина на брой писма за подпис от Мишел Бутинар-Руел  и  недоглеждане  от  страна  на Жак-Ширак при подписването им. Автоматично той е подписал и разрешението за опаковането на Понт Ньоф, без да разбере. От кметството заявяват, че кметът иска преразглеждане на решението и анулирането му. Много слаб ход или политическо лавиране по-скоро за успокоение на избирателите и скептиците. От отсрещната страна Кристо и Жан- Клод казват, че ще предоставят на пресата разрешението за опаковането на моста „Понт Ньоф“, подписано от кмета Жак Ширак. „Нима ще го направите?“ – питат ги. Отговорът е: „Без да ни мигне окото.“ Замирисва на политически скандал.

Битката е спечелена. С това приключва така нареченият от двойката „софтуер“ и започва последният, наречен „хардуер“. Договорът е ясен и педантичен. „Не трябва да падне и косъм от моста!“, т.е. никакви повреди, без нито един пирон в камъка. Не трябва да има нарушения, които да доведат до каквато и да било промяна в „личностните белези“ на „стария нов мост“! Специално скеле е изработено, за да се избегнат гвоздеите. С него Кристо е постигнал едно скосяване на парапета, което увеличава това на каменния парапет и придава на моста още по-голяма елегантност. За цвета на материята двойката спори дълго. Виждаме част от дискусията им по време на разходка в подножието на моста – той ѝ обяснява за светлината на Париж. Накрая изборът им кристализира в искрящия цвят на пясъчника. По-късно той е наречен „цветът на шампанското“. От зараждането на идеята, скиците, рисунките, колажите, макетите, детайлните инженерни проекти цялата кампания за спечелване на общественото мнение и издействане на всички разрешителни от съответните инстанции, ако се селекционират изказванията, описанията и интерпретациите на Кристо на почти 400-годишната история на моста Понт Ньоф от построяването до опаковането му, включвайки всички художници, които са го рисували, би излязъл един трактат, допълващ биографията му на творец, прекроил историята на модерното изкуство на ХХ век.

На 22 септември 1985 г. екипът от 300 работници завършва проекта. В инженерния състав, който реализира проекта, влиза и Митко Загоров. Мостът е опакован с 40 876 квадратни  метра синтетична полиамидна тъкан, наподобяваща коприна с цвят на златистите пясъчници, обхваната от 13 076 метра въже и 12,1 тона желязна верига за подсилване основите на кулите. По време на опаковането дузина човешки силуети летят или подскачат по стената на моста синхронизирано като акробати под купола на цирк. Това е отборът алпинисти от Шамони, включен в проекта с помощта на мадам Шарние – дългогодишна колекционерка на рисунките на Кристо. В изпълнителите е включена и друга група специалисти по катерене – това са овощарите, които зашиват отделните парчета плат. Почивките за кафе, закуски, обеди, вечери работниците ползват в околните заведения. Много често се „губят“, интервалите са протяжни, дисциплината е нарушена. За да се справи с този проблем, Кристо отваря свой собствен ресторант. На една  сцена го виждаме там заедно с Жан-Клод и Митко Загоров в очакване на тъщата. Става да посрещне Пресилда и галантно ѝ предлага стол. Враждата между двамата се е стопила отдавна. Следват нощни кадри. За фенерите по тротоарите от двете страни на моста са приготвени специални клетки, които да държат плата на безопасно разстояние от лампата. Опаковането им се извършва лично от Кристо. На фона на загадъчната светлина от фенерите, в тъмнината на нощта, силуетът му, стъпил на подвижно метално скеле, извършва сръчни движения с въжето и плата. Първите слънчеви лъчи огряват лицето му, очите му се затварят, сякаш всеки момент може да заспи. Откъде толкова много енергия?! Откъде тази несломима воля?! В съзнанието ми изплува случка от живота  му, разказана ми от Анани Явашев, която вероятно е от многото, оформили характера на брат му. Там, в онова малко селце до Габрово, наречено Качори, с което са свързани едни от най-хубавите детски спомени на братята, Кристо наблюдавал селянка инвалид, без ръце, която се научила да плете с краката си.

Kristo-2-12

Утрото на 22 септември, деня на откриването, по протежение на опакования мост разгорещените спорове продължават. Сред групичка от една дузина парижани две фигури центрират разговора. Единият – мъж, може би между 60- и 70-годишна възраст, облечен в бледосиньо спортно сако и вратовръзка, е скептикът и не харесва опакования мост, а другият – само по бяла риза, може би едно поколение по-млад, ревностно защитава опакования мост: „Вие сигурно сте били против Бобур, сега сте против „Опакованият Понт Ньоф“, вероятно бихте били против Айфеловата кула или против Лувъра! А най-вероятно и против построяването  на  този  мост  преди започването му! Къде живеете? Защо не се възползвате от това, че живеете в близост! Аз бях тук тази сутрин, когато зората се пукваше! Великолепно! Бих желал мостът да остане така завинаги! Ако проектът беше направен от Карден или Диор, вероятно щяхте да го обожавате, нали?“ Разликата в социалното положение на двамата противници е очевидна. Типичният френски буржоа срещу работника. Двойка  младежи  коментират: „Това е чисто изкуство!“ – заявява младежът. „Не, това е свободно изкуство!“ – парира девойката. „Не, чисто, защото изразява чувствата!“– настоява младежът.

По-нататък друга групичка, която постепенно се разраства, спори оживено. Парижаните са облечени като за празник. Така ли е, или това е всекидневното им облекло? „Той претвори моста!“ – казва един младеж. „Но по свой начин!“ – отговаря му опонентът, който би могъл да му бъде  баща. „Анри  IV сътвори  моста!“ „Но Кристо го претвори! Той му придаде нов образ!“ – не отстъпва  младежът. „И това е изкуство? Наричаш това изкуство? Тогава ние говорим различни езици!“ – обажда се трети. „Ние разговаряме за едни и същи неща, но на различни езици. Това е довело до падането на Вавилонската кула!“ – продължава първият опонент. „А  какво  е  изкуство?  Бихте  ли обяснили на всички ни какво е изкуство?“ – пита 30-годишен мустакат мъж с очила, приличащ на гимназиален учител, облечен в светлобежово сако с шарка „рибена кост“ и бледосиня блуза. Стои пред групата, която се е разраснала зад гърба му, сякаш е избран за говорител на поддръжниците на проекта. „Кажете ни какво е изкуството!“ – продължава да задава той упорито същия въпрос още няколко пъти. Опонентът е стъписан, сякаш заварен неподготвен. „То е много комплицирано. Не може да се обясни само с две думи. Изкуството е създание на ума! То трансформира реалността!“ Двете групи несъзнателно са заели позицията едни срещу други, готови за битка, но тя е словесна и макар ожесточена, е добронамерена. „Искате да кажете, че това е една идея на ума!“ – повдигат вежди поддръжниците. „Не, това е създание на ума, което трансформира реалността на останалите по най- чувствителен начин!“

Kristo-2-15 copy
Опакованият Понт Ньоф, Париж (1975-85), фотограф Волфганг Уолц, авторско право Кристо, 1985

Юноша, който прилича на Жан- Пиер Льеод от филмите на Франсоа Трюфо, стои до говорителя на защитниците и чака нетърпеливо да вземе думата: „Защо, когато гледах моста, аз се разплаках? Нима съм супер чувствителен?“

А говорителят добавя: „Слушайте! Аз не ви познавам! Вие също! Ако не беше това събитие, щяхме ли да се заговорим? Никога! Jamais!“

Чувствах, че въпросът от екрана бе зададен и на мен. Сякаш бях част от групата, спореща на моста. И първата ми мисъл бе, че аз не бях си научил урока и не знаех дефиницията на думата „изкуство“. Мънках наум, но  нищо  определено  не  се  получаваше. „Въоръжих“ се с бележник, молив и гума и се запътих към Нюйоркската библиотека с надеждата, че някъде, както в точните науки, например както в геометрията се намира Питагоровата теорема, ще намеря точната дефиниция за изкуство.

В раздела „Изкуство“ пред мен стояха рафтовете, включващи няколко хиляди тома, подредени по автори в азбучен  ред. Но можеше да се започне и хронологично, посягайки към десетките монографии, посветени на скалните рисунки от палеолита открити в някои пещери на планетата. Хаосът бе невъобразим. В някои от изданията се четяха няколко различни дефиниции и тълкувания на много автори.
Изкуството не е формулирано и не се поддава на дефиниция. По-лесно е да наредиш богаташите в Америка според парите им, отколкото да подредиш по някакъв смислен начин различните определения, които дават за изкуството творци, критици, изкуствоведи, философи. Дори препратката към първата по-сериозна трактовка и дефиниция на Джорджо Вазари ми се струва невярна. Не е възможно древните народи да са нямали мнение по въпроса. А древните елини? Римляните? Ровейки се в отделните книги, забил глава в тях като къртица, ми дойде идеята, че може да се говори за: писатели за изкуството, музиканти за изкуството, художници за изкуството, критици за изкуството и много други. Задачата е непосилна.

Затова тук, в това есе, споменавам само изказвания на творци и критици,  свързани  по  някакъв  път с Кристо и Жан-Клод. Започвам с това на Жан-Клод, с което тя отговори на въпрос в залата на МоМА след прожекцията на „Опакованият Райхстаг“: „Какво е арт? Ами, така наричат кратко Артур, един от тримата братя комици Маркс.“

Това  е  неизменно  съпътстващ спор при появата на всеки нов проект на двойката, който стига по разгорещеност до високи градуси и по звук до високи децибели на всички социални нива и обществени слоеве. Започва от Стената на улица „Висконти“ с „Какво е това, за какво е това улично задръстване?“; през „Опакования бряг“, когато министърът на земите на Австралия не назовава проекта „изкуство“, а казва: „Правете това, което сте си намислили.“ Служителките от супермаркетите спорят „Арт ли е „Завеса над долината“? Артистичният свят и критиците – също. Аз самият, сепнат от въпроса, когато гледах сцената на моста Понт Ньоф от филма „Кристо в Париж“, се върнах отново към двете спорещи групички на мо- ста, изненадани от спонтанно възник- налия въпрос: „Какво е изкуството?“ Виждах по лицата изписаното напрежение, с което търсеха да дадат формулировката на въпроса.

Кристо бе изпълнил една от целите си. Бе провокирал зрителя да попита себе си: „Що е изкуство?“, и задължително го бе затруднил с това. То бе излязло от тесните си рамки и бе приютило в себе си много човешки дейности, наречени творчество. След изобразителното изкуство се появят музиката, танцът, литературата, киното… Изкуството продължаваше да се рои… Изкуствоведите спорят: кой бе възникнал по-напред – танцът или музиката?… Изкуство ли е фотографията? Отговаряха: „Да!“…

Цитирам сумирано изказване на Марсел Дюшан (Marcel Dushamp), един от най-добрите приятели на двойката и видна фигура от авангардизма  на  ХХ  в.:  „Етимологията на думата „арт“ е да правиш, просто да правиш. Сега какво е правенето? Правенето е да избереш тубичката със син цвят, с червен цвят, да изстискаш малко от тях на палитрата, винаги да избираш качеството на синьото, на червеното, къде да ги положиш на платното, винаги трябва да избираш. В избора си можеш да използваш тубите с бои, четките, но можеш също да използваш готови неща,  направени механически или от друга човешка ръка, даже може да присвоиш някоя вещ, щом като ти си я избрал. Изборът е главното нещо, даже и в обикновеното рисуване.“

А за мнението на Кристо разбрах от писмото му до брат му Анани, от 24 декември 1956 г. „Изкуството повече от всичко останало в живота е красота!“ Това изказване не бе убягнало от професионалното око на биографа и аз го наричам „перлата“ на кореспонденцията между тях. Писмото споменават и критиците Дейвид Бурдон, Калвин Томкинс и Пол   Гоулдбъргър. Присъединявам и себе си към кръга от ценители на този бисер от кореспонденцията на двамата братя. Моят източник е биографията на Черноу.

На 3 октомври вестник „Уолстрийт Джърнъл“ отпечатва статията на Мануела Холтерхоф, озаглавена „Опаковането на Понт Ньоф: Кристовия мост на мечтите“. Тя цитира клошара Бернар, който спи под една от арките на моста, заобиколен от бутилки вино. Паничката, в която събира парите, е пълна с фасове.

„Чувствам се, сякаш живея в бална зала. Идея на въображението, много приятна“ – казва човекът, изхвърлен от обществото, във вестника на богатите и големите пари.

Полицейският префект на Париж заявява, че ще изгони клошарите от моста, но среща категоричната съпротива на Кристо и Жан-Клод и се отказва.

„С промяната на светлината се променя и мостът. През деня той има бронзовата монолитност на скулптура на Хенри Мур, а на залез се трансформира в сребърно сияние. Светлините на туристическите лодки през нощта правят арките да приличат на златни порти на палат за удоволствията на ориенталски властелин“ – описва в статията си авторката, а за Жан-Клод казва, че може да преподава на френските министри на финансите уроци как да правят бюджета на Франция.

„Не е изненада, че много парижани харесват моста си, както си беше, и не са имали нужда един български емигрант да дойде и да го опакова“ – продължава авторката. „Повечето обаче са очаровани от донкихотовския си посетител и приемат „нещото“ като ефимерно изкуство“. „Ние не разговаряме много с чужденци – казва мадам Зелер. – Но този магически мост, добре, той ме кара да си помечтая малко.“

Филмът завършва с песента „Притури се планината“ на „Мистерията на българските гласове“. Заедно с другото им изпълнение на „Калиманко Денко“, двете изявления на генерал дьо Гийебон за националността на неговия зет и двете изказвания на Кристо правят в този филм шест окачвания на етикета Made of an artist, born in Bulgaria.