0
606

Да пишеш

„От писането се подивява. Човек се връща към едно дивачество отпреди живота.” Прочетете откъс от изданието на „Прозорец”, което отново ни връща в интелектуалния свят на Маргьорит Дюрас.

da_pishesh1Маргьорит Дюрас проблематизира писането и самотата, писането, което винаги носи със себе си. Да пишеш, означава да не говориш според нея. Означава да мълчиш. Защото е невъзможно да говориш с някого за книга, която си написал, още повече за книга, която тъкмо пишеш. Това е най-трудното. Най-лошото. Защото една книга – това е непознатото, това е нощта…

Ето какво твърди тя в „Да пишеш”: „От писането се подивява. Човек се връща към едно дивачество отпреди живота. И го разпознава неизменно, то е онова от горите, онова отдавнашно като времето. Онова на страха от всичко, отчетлив и неотделим от самия живот. Ожесточава се. Човек не може да пише без силата на тялото. Трябва да е по-силен от себе си, за да се залови с писането, трябва да е по-силен от това, което пише. Потресаваща история, да. Не само писането, написаното, ами и звуците на нощните зверове, тези на всички, вашите и моите, тези на кучетата. Смазващата, отчайваща вулгарност на обществото. Болката, Христос и Мойсей, и фараоните, и всички евреи, и всички еврейски деца, и още най-силното усещане за щастие. Неизменно, така смятам.”

Маргьорит Дюрас (1914-1996) е сред легендарните френски интелектуалки на XX век. Смятана е за представителка на течението на френския нов роман , изявява се като драматург, режисьор и сценарист. Родена е в Индокитай, осемнайсетгодишна напуска Сайгон и се завръща в Париж, следва право, математика и политически науки. Участва в Съпротивата. Първият й роман „Безсрамните” излиза през 1943 г. За „Любовникът” получава Гонкур през 1984 г. Авторка на „Английската любовница”, „Модерато кантабиле”, „Хирошима, моя любов”, „Бент срещу Пасифика”, „Морякът от Гибралтар”, „Цели дни по дърветата”, „Вицеконсулът” и др.

 

„Да пишеш”, Маргьорит Дюрас, изд. „Прозорец”, 2013 г., превод от френски Мария Георгиева, 9 лв.

 

Да пишеш

 

Тъкмо в една къща човек е сам. И не извън нея, а вътре в нея. В градината има птици, котки. Но също от време на време някоя катеричка, някой пор. Човек не е сам в един парк. Но в къщата е толкова сам, че понякога е напълно объркан. Едва сега знам, че престоях там десет години. Сама. И то за да пиша книги, които ме накараха да разбера, мен и останалите, че съм този писател, който съм. Как точно се случи това? Че как може да се изрази? Едно мога да кажа и то е, че този род самота в Н. бе създадена от мен. За мен. И че само в тази къща аз съм сама. За да пиша. За да пиша не както съм го правила досега. А да пиша книги още непознати за мен и още никога незамисляни от мен и непредугаждани никога от никого. Там написах Похищението на Лол В. Щайн и Вицеконсулът. После други след тях. Разбрах, че съм личност сама с моето писане, сама много далеч от всичко. Това продължи десет години може би, вече не знам, рядко съм пресмятала времето, прекарано в писане, пък и времето въобще. Пресмятах времето, прекарано в очакване на Робер Антелм и Мари-Луиз, неговата малка сестра. После нищо повече не съм пресмятала.

Похищението на Лол В. Щайн и Вицеконсулът ги написах там, горе, в моята стая, тази със сините шкафове, уви, понастоящем унищожени от млади зидари. По някой път пишех и тук, на ето тази маса в салона.

Тази самота от първите книги аз я съхраних. Отнесох я със себе си. Моето писане винаги съм го носила със себе си, където и да отида. В Париж. В Трувил. Или в Ню Йорк. Именно в Трувил закотвих в лудостта бъдещето на Лола Валери Щайн. Пак в Трувил името на Ян Андреа Щайнер изникна пред мен с незабравима очевидност. Преди година.

Самотата на писането е самота, без която написаното не се случва или се раздробява, омаломощено от търсенето какво да се напише още. Обезкръвено, то вече не е припознато от автора. И преди всичко то никога не трябва да бъде диктувано на някоя секретарка, колкото и сръчна да е тя, и никога на този етап да не бъде давано за четене на някой издател.

Неизменно се налага раздяла с другите хора около личността, която пише книги. Това е самота. Това е самотата на автора, тази на написаното. В началото на това нещо човек се пита каква е тази тишина около него. И практически на всяка крачка, която прави в една къща и през всички часове на деня, при всички светлини, били те отвън или от запалените лампи денем. Тази реална самота на тялото става такава, ненарушима и неприкосновена, на написаното. Не говорех за това на никого. В онзи именно период на моята първа самота бях вече открила, че да пиша бе това, което трябваше да правя. Бях вече получила потвърждение за него от Реймон Кьоно. Единствената оценка от Реймон Кьоно в следващата фраза: „Не правете нищо друго освен това, пишете“.

Да пиша, това бе единственото нещо, което населяваше моя живот и което го изпълваше с чародейство. Направих го. Писането никога не ме е напускало.

Моята стая не е едно легло, ни тук, ни в Париж, ни в Трувил. Това е един определен прозорец, една определена маса, привични предпочитания към черно мастило, към неоткриваеми следи от черно мастило, това е определен стол. И известни навици, които си връщам неотменно, където и да отида, където и да съм, даже в местата, където не пиша, като хотелските стаи, например навикът винаги да имам подръка уиски в куфара си в случай на безсъние или на внезапно връхлетяло отчаяние. През онзи период имах любовници. Рядко съм оставала изобщо без любовници. Те привикваха със самотата в Н. И при неговото очарование тя им позволяваше от време на време на свой ред да пишат книги. Рядко на тези любовници давах да четат моите книги. Жените не бива да дават на любовниците си да четат книгите, които правят. Когато приключвах някоя глава, аз я скривах от тях. Това нещо е такава истина, що се отнася до мен, та се питам как ли се постъпва другаде или другояче, когато си жена и имаш мъж или любовник. Трябва също, в подобен случай, да криеш от любовниците любовта към съпруга си. Моята никога не бе заменена. Всеки ден от живота си съм наясно с това.

Тази къща е местожителството на самотата, при все че гледа към една улица, към един площад, към едно много старо блато, към училищния комплекс на селото. Когато блатото замръзне и се покрие с лед, има деца, които идват да се пързалят и които ми пречат да работя. Оставям ги на спокойствие тези деца. Наблюдавам ги, бдя над тях. Всички жени, които са имали деца, бдят над тези деца там, непокорни, луди като всички деца. Но какъв страх, всеки път, до смърт. И каква любов.

Самотата не се намира, тя се създава. Самотата сама се създава. Аз я създадох. Защото реших, че тъкмо тук трябва да бъда сама, че ще бъда сама, за да пиша книги. Всичко стана така. Бях сама в тази къща. Затворих се в нея – и се страхувах, разбира се. А после я обикнах. Тази къща, тя стана къщата на писането. Моите книги произлизат от тази къща. От тази светлина също, от парка. От тази светлина, отразявана от блатото. Трябваха ми двайсет години, за да напиша това, което току-що казах.

В тази къща може да се върви по цялата й дължина. Да. Там може също да отиваш и да се връщаш. И после съществува паркът. В него има дървета хилядолетни и още млади дървета. И има лиственици, ябълки, един орех, сливи, една череша. Кайсията е мъртва. Пред моята стая се намира онзи прословут розов храст от Атлантическият човек. Една върба. Там са и японските череши, ирисите. А под един прозорец на музикалния салон има една камелия, посадена за мен от Дионис Масколо.

Първо обзаведох тази къща, а после я пребоядисах. И после две години по-късно може би съжителството ми с нея започна. Завърших Лол В. Щайн тук, написах края тук и в Трувил пред изгледа на морето. Сама, не, не бях сама, имаше един мъж с мен по онова време. Но не си говорехме. Тъй като пишех, трябваше да се избягва говоренето за книги. Мъжете това не го понасят: жена, която пише. За мъжа това е жестоко. Трудно е за всички. Освен за Робер А.

В Трувил все пак ги имаше плажът, морето, безкрайността на небесата, на пясъците. И тъкмо това бе тук, самотата. Тъкмо в Трувил гледах морето, докато не видя нищото. Трувил е самотата на целия ми живот. Още чувствам тази самота там, неотделима, около мен. Понякога затварям вратите, изключвам телефона, изключвам гласа си, не искам повече нищо.

Мога да кажа какво искам, няма да открия никога защо се пише и как точно не се пише.