0
705

Да погледнеш миналото в очите

vitkova
Майя Виткова

Куфарите на режисьорката на филма „Виктория” ще останат неразопаковани може би през цялата година. След Сънданс я очакват нови фестивали. В България филмът ще излезе до месеци. С Майя Виткова разговаря Димитър РАДЕВ.

Когато си мислех за участта на режисьорите, особено на успешните, които пътуват с филмите си от фестивал на фестивал, се сетих за Холи Голайтли от култовия роман на Труман Капоти „Закуска в Тифани”. Спомняте ли си, на нейната визитна картичка пише: Холи Голайтлипътник. Майя Виткова е сценарист и режисьор на филма „Виктория”, селектиран на няколко от най-престижните филмови фестивали по света, наскоро направил впечатление на един от най-сериозните независими фестивали за кино Sundance Film Festival. Куфарите на режисьорката на „Виктория” ще останат неразопаковани може би през цялата година, защото я очакват нови фестивали.

Как стана така, че избраха твоя дебютен филм „Виктория” за Сънданс?

Вече съм разказвала за това, не знам дали хората не са го чели/чули, да не ставаме досадни. В общи линии се случи по следния начин – монтирахме промо на филма, още докато течеше първият снимачен период (май – юни 2012 г.). Докато бяхме на снимки, монтажистът на „Виктория”, Александър Етимов, монтира 20-минутното промо от материала, заснет през първата  снимачна седмица. Изпратихме го за кандидатстване на фестивала в Сараево, в секция Work-in-progress на CineLink, и бяхме селекционирани. След това показахме ново 24-минутно промо на филма, вече по-прецизно монтирано. Някой, който е гледал промото в Сараево, го харесал и препоръчал „Виктория” на Сънданс. Фестивалът, от своя страна, ми прати покана за преселекция още същата година. Филмът тогава не беше готов, на нас ни предстоеше втори снимачен период. Направо ме заболя сърцето да им откажа, но не бяхме готови. Изпратихме филма тази година, и то в последния възможен момент. След това получихме покана за участие. Този филм сам стигна до Сънданс с помощта на неизвестен за нас човек…

Viktoria_Daria Vitkova
„Виктория”

Как е сниман филмът, с какви средства, кой застана зад теб?

Филмът е подкрепен от програма МЕДИА на Европейската комисия и от Виена Филм Фонд за развитие, както и от Националния филмов център. Филмът има румънски копродуцент, Мандрагора, компанията на Анка и Кристи Пую.

„Виктория” се случи по правилния начин. За мен правилният начин не включва художествени компромиси. Всякакви други компромиси можеш да си позволиш и постоянно ти се налага да правиш, но с това, което касае материала, филма ти, не можеш.

„Виктория” има много добър екип. Работя с оператора Крум Родригес. Познаваме се добре и нямаме нужда от много обяснения по време на снимки. Работим в пълен синхрон, твърдя го смело. „Виктория” има невероятен монтажист – Александър Етимов, с когото работих за първи път. Не бях срещала такъв перфекционист, с толкова ясна мисъл, с такъв усет и разбиране за това, което прави. За пръв път работих и със звуковия дизайнер Камен Атанасов, който е по-известен в чужбина, отколкото в България. Той създава звуковите библиотеки на Hollywood Edge и Sound Ideas. Всъщност всички филми по света използват негови звуци. Доволна съм от начина, по който работихме като екип, и от резултата (говоря именно за липсата на компромис). Има цяла група професионалисти, които не посочвам поименно, но много помогнаха за случването на „Виктория”. Eкипът е изключително важен. Това, че всички вървяхме в една и съща посока и всеки даде всичко от себе си, бе определящо за качествата на филмa.

Viktoria_Irmena Chichikova
„Виктория”

Разкажи, моля те, повече за сюжета на филма.

„Виктория” е история на нежелано дете, което въпреки че не е искано от майка си, се появява на бял свят. Но тъй като не е желано и обичано, няма пъпна връв (като символ на липсата на връзка с майката). Виктория е провъзгласена за бебе на десетилетието на социалистическа България и Тодор Живков й става кръстник. Живee безоблачно на върха до 10 ноември 1989, когато режимът се срутва и започват трудностите. Историята е по истински случай и нашата цел, докато правехме филма, бе той да е максимално реалистичен, въпреки магическите моменти в него. Мога да обобщя: „Виктория” е филм за най-съкровеното, за любовта…

Как публиката на Сънданс прие филма?

Страхотно го приеха, никога не съм очаквала, че американската публика е такава. Това беше моето първо посещение в САЩ, първата ми среща с фестивала, и се изненадах, че публиката там е толкова емоционална и любопитна. Много, много се интересуват и питат за неща, пряко свързани с емоцията на филма, сверяват си часовника за историята, дали нещо не са разбрали, дали е такова, каквото е било планирано да бъде. Много са комуникативни, без комплекси – супер публика! Това е най-доброто място, на което този филм можеше да бъде показан за първи път.

Освен на Сънданс на кои други фестивали показа филма и къде планираш да пътуваш с „Виктория”?

Европейската премиера на „Виктория” се състоя в Ротердам. За пръв път български филм участва в Hivos Tiger Award Competition от съществуването на фестивала до днес. След това имахме скандинавска премиера в рамките на друго голямо състезание – в Гьотеборг, „Виктория” бе сред осемте филма, селектирани за международната награда „Ингмар Бергман”, която се дава на дебютен филм. Филмът продължава фестивалния си живот. Не мога да разкрия други фестивали, освен най-значимия международен фестивал в Унгария – Титаник, в Будапеща и Международния кинофестивал във Вашингтон. Към днешна дата съм потвърдила участие на 10 международни фестивали само до средата на лятото и съм отказала почти същия брой, които не съвпадат с интересите на филма.

Ти как и кога реши, че искаш да станеш режисьор?

Заради един филм, който гледах. Бях на 12 години, филмът беше „Диво сърце” на Дейвид Линч. Много силно ми въздейства – много ме впечатли и развълнува, сякаш пред мен се отвориха врати към непознат свят. Даде ми друга гледна точка и ме накара да взема решение да правя филми. Започнах да се подготвям за това, да чета специализирана литература. На 10 години бях започнала да чета класическа литература. Така че постепенно влезе и литературата, която е свързана с правенето на кино. Една от първите книги на режисьори, които прочетох, помня, че беше „До последен дъх” на Луис Бунюел, който ми е любим режисьор. Много скоро след решението си започнах да посещавам прожекциите и лекциите на покойния Тодор Андрейков, които се случваха в кино „Одеон”. Наричаха се киноуниверситет. Беше велико – гледахме класически филми, но не само това, имахме възможността да слушаме един голям ум и човек, който много обичаше киното, да говори за тези филми, за авторите, за живота им. Беше уникално преживяване.

Години наред посещавах този киноуниверситет, смятам го за много по-важен в моя живот от академията. Като казах, че постепенно се подготвях, аз все пак имах основа. Като млада, майка ми е искала да бъде актриса, но не се е осмелила. Баща ми и майка ми много обичат киното и всъщност ние семейно всяка седмица ходeхме на кино: в събота и неделя, по два филма. Тогава филмите не бяха толкова много, но всичко се гледаше. Бяхме много запалени. И това със сигурност остава в теб, защото формира вкус, поражда интерес и те кара да мечтаеш.

След това за мен беше много важно при кого ще уча режисура, бях гледала „Мера според мера”, когато бях на 14-15 години, и си бях пожелала Георги Дюлгеров да е човекът, който да ме учи. Луд късмет или нещо друго, но се случи това, което си пожелах. От Дюлгеров се научих да анализирам филми, да търся архетипи в литературата и другите изкуства, което е изключително важно при правенето на филми, но сърцето ми остана при Мастера, както наричам Анджей Вайда. При него бях само три месеца с прoекта „Виктория”, именно той ми даде свобода. При него няма страх, там има чувство за хумор, самоирония и смелост, обичам Вайда.

Viktoria_Kalina Vitkova
„Виктория”

Към кого е насочен твоят филм, каква е публиката, която си пожелаваш?

Филмът е много женски, именно защото става дума за раждане, за създаване на живот, за желание, липса на желание и за трудния път да се научиш да обичаш. Смятам, че първата публика на филма е женска – тези жени, настоящи или бъдещи майки, ще доведат мъжете си да гледат „Виктория”. Все пак, докато правехме филма, не съм си казвала, че е само за жени и точка. Напротив, отворен е, може да говори на разнородна публика. Според наблюденията, които имам от реакциите до момента, много жени първо се трогват от филма и след това мъжете им биват увлечени. Филмът може да говори свободно на две поколения – на моето и поколението на нашите родители, които за съжаление не ходят много на кино. Така че трябва да се помисли как „Виктория” да стигне до тях най-адекватно. Филмът е много смешен в първата си половина, не е тежка драма. Разказана е история от времето на комунизма, с чувство за хумор и парадокс. Мисля, че това работи, защото хората се умориха от непрестанни трагедии. В същото време не остава там, историята се усложнява, става по-лична, по-емоционална до развръзката, до светлината.

Кога „Виктория” ще тръгне по кината в България и имаш ли притеснения как ще го приеме публиката?

Не бих го нарекла притеснение, по-скоро имам голям интерес, любопитство и очакване това да се случи. Питаш ме дали ще оплюят филма? Естествено, че ще го оплюят. Българинът иска първо да отрече всичко, трябва да реагира остро, за да може след това да погледне с чисти очи. На мен ми е ясно, че много хора ще го oплюят, просто защото плюят всичко. Ще чета няколко дни гадни коментари, ще искам словесен реванш, а след това ще се смея с глас, спомняйки си други, позитивни коментари. Доброто винаги побеждава, злото е много по-видимо, по-модерно, но доброто движи човека и света напред. Не може всички да те харесват, но зная, че ще има хора, които ще усетят филма, ще разберат, че е искрен и разказаната история идва от сърцето.

Питах по-скоро дали у теб има някаква сценична треска, трепет?

Има трепет, разбира се. Не смe направили този филм, за да го гледам сама или в кръг от 15 души. Напротив този филм е и история за нас, българите. Не е само моя лична история. „Виктория” е част и от общата ни емоционална памет. Не можеш да изтриеш миналото, трябва свободно да го погледнеш в очите, за да продължиш напред. Не смятам, че трябва да се драматизира ерата на комунизма, то си беше трагедия, честно казано, но нали си забелязал, че когато разказваш някакви драматични събития от собствения си живот, гледаш да ги прекараш през нещо смешно, защото иначе става прекалено драматично. Трябва да успееш да погледнеш на драматичните събития в живота си с чувство за хумор, иначе си свършен. Аз съм срещала и срещам много автори, които разказват без чувство за хумор, и историите са по-трудно смилаеми, еднопластови, някак сиви, засядат в гърлото като сух хляб. „Виктория” се дъвче дълго, но се преглъща леко, през смях и сълзи.

Ти все пак видя ли се с Робърт Редфорд?

Бях поканена и присъствах на традиционната му среща с всички режисьори, които имат филми в основните конкурси на фестивала. Тъкмо се шегувах с една чудесна режисьорка от Израел, че Редфорд сигурно ще се появи на ски, и той се появи иззад мен. Много смешно беше. А той – достоен, красив, стабилен мъж, невероятен актьор, интелигентен човек. Говори пред всички, толкова искрено и увлекателно, a след това обърна внимание на онези, които поискаха да се снимат с него като с маймуна, беше мил. Аз никога не го правя – за какво ми e снимка, спомените ми от този момент са живи и никога няма да го забравя. Не се прехласвам, усещането беше за нещо истинско, което не просто се случва, а ти си част от него. Говорих с хора, които са известни в цял свят, като Трейси Чапман например, която е същият тип като Редфорд – достъпна, мила, интелигентна. Истински талантливите хора са по презумпция скромни, не говоря за стеснителност, а за достойнство, което много измислени знаменитости заместват с горделивост и скрита вулгарност.

Какво си пожелаваш от тук нататък?

В личен план си пожелавам здраве, както на себе си, така и на семейство, близки и приятели. Пожелавам си търпение, ще ми е нужно, и любов. Професионално – по-малко посредственост, формиране на ново поколение – искрено, гласовито, достойно, група хора, които да мислят в една посока. Не да правят еднакви филми като румънците (имат страшни режисьори, другите копират), а които мислят в една посока – само напред.

 

Майя Виткова е сценарист, режисьор и продуцент. Родена е в София през 1978 г. До 2006 г. работи като първи асистент и кастинг режисьор. През 2009 г. e изпълнителен продуцент на „Източни пиеси” на Камен Калев. В началото на 2009 г. основава „Виктория Филмс”, компания, фокусирана върху производството на независими късометражни и пълнометражни филми. Дебютният й филм „Виктория” бе в състезателната програма на Sundance Film Festival.