0
1893

Да понасяш всекидневието като индианец

„Как се пътува със сьомга“, Умберто Еко, ИК „Колибри“, 2018 г., превод Вера Петрова, художник на корицата Боряна Красимирова

©Умберто Еко, repubblica.it

В първия от текстовете, поместени в излезлия съвсем наскоро сборник „Как се пътува със сьомга“, Умберто Еко дава насоки за всеки уважаващ себе си индианец как да се държи в уестърн филм. Препоръките покриват широк диапазон от действия – от предварително известяване с димни сигнали и надаване на викове, до оставяне на следи и бавно прицелване. Съветите, разбира се, са иронични, така че ако някой тръгне да ги следва, непременно ще бъде убит. Такъв е и духът на всички текстове, поместени в книгата – да ви подготвят за абсурдния финал на трагикомичното всекидневие.

Текстовете в „Как се пътува със сьомга“ са били част от рубриката „Бустина ди Минерва“, която Еко списва всяка седмица във вестник „Еспресо“ (март 1985–януари 2016), и се явяват нещо като продължение на пародийния сборник Diario Minimo от 1963 г. В тези художествени размишления върху банални и делнични преживелици италианският мислител се заиграва с границата есе/разказ, за да даде израз на някои тревоги и раздразнения, които са му направили впечатление. Жанрът е толкова специфичен, че мнозина специалисти откриват трудност да го характеризират. Текстовете са есеистични по форма, но на места измислицата прозира и създава една свръхреалност на иронията, в която героят се сблъсква с какви ли не абсурдни случки и в повечето случаи става част от тях.

Такъв е примерът със сьомгата. Както е озаглавен и самият сборник – текстът дава насоки за всички, които биха се изправили пред Херкулесовия подвиг да сменят няколко хотела със завита в хартия сьомга. На тези смелчаци ще им се наложи да извадят съдържанието на хладилниците, за да поберат рибата, а когато освобождават стаята, да върнат всичко обратно. На друго място Еко е далеч по-директен в разсъжденията си. В текста „Как да говорим за животните“ се дава пример с действителния случай, в който малко дете бива изядено от мечка в нюйоркски зоопарк. Според Еко това е нещастен случай, последица от гузната ни съвест. За да компенсира вековете на убийства, човечеството днес създава детски филми, в които мечетата са сладки и добродушни и си играят с анимационните герои. Колко по-добре би било, пише Еко, да им покажат какви са хората и какви са животните в реалния свят; създателите на тези предавания прожектират фантазия, която в посочения по-горе случай се превръща във фатална.

Текстовете са многоцветна мозайка, в която се коментират още наболели въпроси, като бюрокрацията, консуматорството, обществото на зрелището и карнавала, новите технологии, пороците на медиите, глобалните конспирации, тегобите на пътешественика и неволите на пишещия и четящия човек. Повечето есета са публикувани в края на 80-те години, малко преди да излезе вторият роман на Еко,„Махалото на Фуко“, в който се осмиват именно обществените нрави и увлечението на човечеството по езотерика и конспиративни теории. Книгата е плод на дългогодишно проучване и бележи върха в интереса на Еко към човешката слабост и глупост. По-късно темите ще се завърнат в „Пражкото гробище“, а в „Това не е краят на книгите“ Умберто Еко и Жан-Клод Кариер ще посветят цяла глава на глупостта, в която Еко синтезира твърдението: „Глупостта е начин да се изявяваш с тъпотията си надменно и с постоянство“.

Затова и „Как се пътува със сьомга“ става част от същата многостенна библиотека, посветена на безкрайната слабост на човека да греши, при това уверено и категорично. Еко е ироничен и на места болезнено саркастичен в изобличаването на безумията, които го заобикалят. С остро перо, въображение и ерудиция! Никой не може да се измъкне от ясната мисъл на философа. Забавно е как текстовете в сборника ни връщат към някои остарели техники, като факс машината например. Еко описва по забавен начин как, когато една технология стане масова, тя става безполезна и отново се връща на мода предишната разновидност. За това дава пример с писмата, които заливат пощенската му кутия с всевъзможни рекламни оферти, както и факсовете от фирми и симпозиуми, с които го канят да вземе участие в дейността им. Какво е решението, пита той. Много просто – ще включва факса си за десет минути сутрин, и който пратил-пратил.

От смъртта на Умберто Еко минаха вече две години, но присъствието му на интелектуален ум, който ни връща към по-бавното и истинско живеене, продължава да се усеща. Авторът на „Името на розата“ и „Махалото на Фуко“ е познат у нас с множество есеистични сборници: „Средновековното мислене“, „Шест разходки в горите на измислицата“, „За литературата“, „Изповедите на младия романист“, „Как се пише дипломна работа“, „Това не е краят на книгите“, „История на легендарните земи и места“, „Да сътворим врага“, „Връща ли се часовникът назад“, „Кант и птицечовката“ и „Пет морални есета“, но в „Как се пътува със сьомга“ е най-свободен, мисълта му се излива разговорно, историите са споделени като между приятели. Или по-скоро би трябвало да кажем като между двама приятели индианци – по-мъдрият дава съвети на другия как по-добре да падне умрял. Защото понякога да вдигнеш ръце е най-удачният план на действие.

Мартин Касабов е роден и живее в Пловдив. Работи като книжар, пише кратки разкази, публикувани в списание „Страница“, и рецензии за кино и литература за периодични издания и сайтове с културна насоченост.