Да посееш сатира, да пожънеш агресия

Толкова смешно, чак да си умреш от смях. „Квадратът“ на Рубен Йостлунд бил комедия… Занимавайки се с темата за невъзможната толерантност, филмът доста често рискува да изчерпи толерантността на зрителя. Провокацията към зрителската търпимост била целенасочена казват, но ако на публиката ѝ писне и напусне киносалона, кой ще изтърпи докрай режисьорското наказание, пардон послание? Някои филми пледират за приемане на различността, други се надсмиват над политическата коректност и неумелата безсмислена съпричастност на западно общество. Ако да се държим цивилизовано е глупост, а нецивилизовано – престъпление, какво тогава е решението за човешкото съвместно съществуване? Не очаквайте отговор от „Квадратът“. Той иронизира както ценностите (може би остарели?!), така и тяхното незачитане, и предимно дразни зрителите, изваждайки ги от зоната на комфорт, с демонстрации на обществено приемливо поведение, противопоставено на природните инстинкти на човешкия индивид. Творбата на Йостлунд със сигурност има своите почитатели, и то не само в журито на фестивала в Кан, което му присъди Златна палма,  или в кръговете, отговорни за номинациите за Оскар и Златен глобус. Но като филмов трактат, който се интересува от концепцията за равенство, ще трябва да се съобрази и с плурализма.

След обещаващия „Форсмажор“ тук шведът Рубен Йостлунд изследва безразличието на съвременния свят чрез поредица от артинсталации и пърформанси, нанизани с претенциозна и ескалиращо задушаваща тавтология. Въпреки интелектуално стимулиращия замисъл, режисьорът постепенно затъва в обсесията около социално ангажираната симулация, поддържана от някои музеи за модерно изкуство, заличавайки интереса към интригата и съдбата на главния персонаж.

Първоначално всичко изглежда  концентрирано около Кристиан – известен куратор в Кралския музей за съвременно изкуство и човек, склонен да се ангажира със значими хуманитарни каузи. Той подготвя новата изложба на музея под надслов Квадратът, която е концентрирана около инсталация, приканваща посетителите към алтруизъм и напомняща им задълженията към техните близки. Но… понякога е трудно да живееш в съответствие с тези ценности: когато на Кристиан му открадват портфейла и телефона, реакцията не му прави чест… В същото време рекламната агенция, която представя музея, лансира изненадваща кампания за новия проект, чийто обществен прием е напълно неочакван и потапя Кристиан в екзистенциална криза…

Всъщност всичко се върти около Квадратът – рамка 4 на 4 метра, която огражда съответното пространство, материална проекция на утопията за човешко сътрудничество и взаимопомощ. Оттук нататък всяка засечка или злополука във фабулата съответства на ситуация, моделирана съгласно идеята на Квадрата. Режисьорът се опира на твърде структурирана схема, която чрез повторенията се срива от само себе си, а началният постулат е практически идентичен с финалния. Схемата се състои в организирането на микросъбития с измерение на малко бедствие, което неизменно разкрива безчувствието и индивидуализма във всяка ситуация. Всеки един индивид, от дребната буржоазия до новата аристокрация, се развива в своята сфера, без да се интересува и грижи за останалите, освен ако нещо не го извади от зоната му на комфорт и не свали социалната му маска. Така Рубен Йослунд се опитва да деконструира механизма, за да го разбере по-добре, но въпреки свръхпремислената схема, нито за миг не успява да надхвърли семплата констатация за един болен свят. В подобен контекст далеч по-добре се представят Йоргос Лантимос и особено Ларс фон Трир („Догвил“ и „Мандарлей“ почиват на същия тип разсъждение, но се спасяват от зацикляне).

Разликата в гледните точки на Йостлунд и Ларс фон Трир можем да открием например в сцената с човека-маймуна на приема в „Квадратът“: след нагнетяването на отрицателната емоция, отприщването на реакцията на гостите не е логична последица от поведението на натрапника (както в „Догвил“), а просто нов повод за критика към цивилизованото общество, което само създава своите чудовища. Парадоксалното е, че това вероятно е единственият епизод в „Квадратът“, където раздразнението и потенциалната агресия, която се надига у зрителя по време на прожекцията на филма, намира някакъв отдушник (иначе човекът-маймуна е точно толкова вбесяващ в асоциалното си поведение, колкото и малкото момче, настояващо за „очистване“ на репутацията му). В този ред на мисли филмът с нищо не е по-добър от концептуалното изкуство, с чиято „хуманитарна“ мисия се подиграва – той си присвоява правото да изобличава обезчовечаването, без да сочи изход от ситуацията, претоварвайки рефлексията със сатирична претенция.

Трагикомичният фарс функционира само в началото и поражда определени очаквания, но твърде силното желание да се овладее в детайли теоретичната част постепенно изсушава филма, след което всичко преминава в досадни вариации на все същата констатация. Целенасочено или не, „Квадратът“ изнервя на всички нива: в прекия ход на действието (и бездействието); с разсъжденията на персонажите (едновременно директно, с начина, по който те биха могли да се възприемат в определен социален контекст, и с конотацията, която им придава режисьорското намерение); и с идейното си послание, според което излиза, че всеки ход от междуличностния шахмат е погрешен.

Светлозар Василев: ЗА ВАРВАРСТВОТО НА ЦИВИЛИЗОВАНИЯ ЧОВЕК