0
411

Да постигнеш Небраска

Nebraska2

За меланхолията, просветлението и грубоватия хумор в новия филм на Александър Пейн („Отбивки”).

Кинофестивалите са чудесно нещо, защото ти позволяват да отидеш на места, които не очакваш и даже не предполагаш, че искаш да посетиш. Дори да става дума за Америка. Така фестивалът за американско независимо кино So Independent 2013 ни отведе в Небраска.

Не е необходимо да си престарял господин, който преследва последната си мечта, за да се насладиш на „Небраска”. Не е нужно и да си на мястото на неговия син, малко нещо загубеняк, но загрижен за възрастните си родители. Изобщо не се налага да си мъж или дори нечие пораснало дете, за да оцениш меланхолията, просветлението и грубоватия хумор на новия филм на Александър Пейн („Отбивки”). Това му е хубавото на киното – когато става дума за изкуство, съпричастността е гарантирана, а идентификацията е на едно въображение разстояние.

Семейни неразбирателства, интриги от скука, спорове за пари, на фона на едно финансово изнемогващо общество… Ако „Небраска” беше британски филм, сигурно щеше да ни потопи в дълбините на социалния реализъм (със или без хумор, в зависимост от уменията на режисьора). Имаме късмет, че американецът Пейн съзерцава живота „отвътре навън” и елементите от битовия автентизъм са просто подробности от пейзажа, които не предпоставят поведението на персонажите, а по-скоро го оправдават, при това саркастично.

Свикнали сме кинематографично с безвремието и нищослучването в дълбоката  американска провинция. Спомените и разбитите илюзии ни пресрещат на всяка крачка. Но Александър Пейн всъщност не разказва за това, защото филмът му напомня на главния си персонаж Уди Грант – няма категоричен отговор на въпроса дали е темерут и чудак или жертва на старческа деменция. И за да сме наясно – липсата на яснота съвсем не е недостатък в случая.

Възрастен мъж е убеден, че е спечелил 1 милион долара в някаква странна издателска „лотария”,  и иска да отиде до Линкълн, Небраска, за да си получи наградата. Може и пеша. Семейството му, обезпокоено от това, което възприема като начало на старческа деменция, несговорчиво се противопоставя (съпругата е бабка трепач), но по-малкият му  син се смилява и решава да го откара с кола, за да получи въображаемия чек. По пътя бащата се наранява и двамата са принудени да останат за няколко дни в родното му градче в Небраска. И миналото ги застига…

Девет години след „Отбивки” Александър Пейн ни повежда отново на „по пътя”, при това с история, решена в черно-бяло. И както в „Потомците” (2011) с Джордж Клуни, отново става дума за семейство, което се опознава и се научава да общува помежду си, прекарвайки повече време заедно, преди да е станало (твърде) късно. Необикновеният усет на Пейн за скритата страна на човешките взаимоотношения – онова, което винаги е там, но по една или друга причина само се подразбира – формира погледа му, едновременно тъжнонежен и хапливозабавен, към битието на средния американец. Засегнат от финансовите катаклизми в началото на XXI век, той се бори за оцеляване и мечтае за по-добро бъдеще – съвсем като в американски филм. Но… тук се появява Уди Грант (в невероятното изпълнение на Брус Дърн, удостоен с Наградата за най-добър актьор в Кан 2013) – човек „от луната”, ключов фактор в историята, която си мислите, че гледате, и поставя под съмнение едновременно битовизма, меланхолията и иронията на сюжета и неговите потърпевши.

Дали „Небраска” (думата и щатът) е символ на връзката с миналото? Дали филмът разказва за закъснялата среща баща-син? Може, но това е едва първият пласт на новата творба на Александър Пейн и не непременно най-важният за зрителя. Не защото е неумело изграден, а понеже такива филми се срещат относително често. Но ето, че идва вторият, който превръща географското наименование чисто и просто в… Аркадия. Не онази, непостижимата, а едно място в съзнанието (или може би в сърцето ни), където всичко е такова, каквото имаме нужда да бъде. Едновременно „дом, роден дом” и „домът е там, където е сърцето”. И именно в това е очарованието на „Небраска” – всеки може да го почувства, отвъд жанра, географията и чепатия хумор.

Добре написан, с искрящи от тъга комични диалози и ненатрапчиво трогателни сцени на семейно съучастие, „Небраска” е леко протяжен на моменти, но вие ще му простите заради сладко-горчивия ретро вкус и носталгичната съпричастност към филмите от 60-те и 70-те години (когато изгряваха звездите на Копола, Боб Рафълсън и Джери Шацбърг).

Меланхоличното търсене на идентичност е уловено в капана на модерната икономическа криза. Друг режисьор би бил обвинен в опростенчество, но същият подход при Александър Пейн поражда наситеност на момента, усет за ирония и интелектуална рафинираност. „Небраска” играе игра на привличане и отблъскване, на саркастично подстрекателство и емоционално ангажиране, която може и да отблъсне някои зрители. Но за онези, които му позволят да ги отведе в… Небраска, удоволствието (или пък просветлението) е гарантирано.