0
964

Да преобразим сърцата си

jean_vanier

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Публикуваме речта на носителя на наградата „Темпълтън“ за 2015 г., която се присъжда на „хора на духа“ за „принос в разширяването на представите ни за човешкото съществуване“.

Бих искал специално да благодаря на онези, които представлявам тук днес – на личностите с интелектуални затруднения от „Ковчег” и „Вяра и светлина”. Те много ми дадоха през последните петдесет години и от тях научих повече, отколкото от моите преподаватели в училище или в университета. От тях научих какво означава да бъдеш човечен, какъв е начинът, по който нашите общества могат да бъдат преобразени, за да се превърнат в места на мир и единение. Нашият свят бързо се променя и днес сме изправени пред критична ситуация. И ние или ще постигнем по-дълбоко единство между народите в дух на откритост, братство и взаимно зачитане, или съществуващите различия ще се превърнат в ужасяващи сили на страха и ненавистта, насърчаващи войните и тероризма, за да се стигне дотам, че би могло да се използват атомни оръжия, което ще е форма на самоубийство за човечеството.

Една мирна промяна обаче се извърши. Отвратителната епоха на робството, по време на която човешки същества бяха жестоко изтръгвани от семействата си и своите родни места в Африка, за да бъдат насила откарвани в американските плантации, е вече минало, макар все още да се забелязват нейните злощастни последици в апартейда и други форми на расизъм, които продължават да съществуват и днес, както и някои нови форми на робство. Да благодарим на Бога, че народите на Африка и местното население в Канада и другаде вече не са третирани или гледани като „диваци”, а като достойни личности със свои сакрални традиции, които обогатяват цялото човечество.

Има промяна и в начина, по който се възприемат личностите с интелектуални затруднения. Дълги години на тези личности се е гледало като на „грешки” или като плод на грешки, извършени от техните родители и предци. Откриваме отзвук от всичко това в Евангелието на св. Йоан, когато учениците на Иисус Го питат по повод на един слепец по рождение: „Рави, кой е съгрешил, тоя или родителите му, за да се роди сляп?” (Иоан. 9:2). Идеята, че личностите с интелектуални затруднения са плод на грешки, извършени от техните родители или предци, присъства до днес в някои части на света. Децата, родени със затруднения, традиционно са били скривани в институции, а когато не е съществувала институция, са били затваряни в шкаф в къщата или пращани да просят на улицата. Тези личности не са се възприемали като човешки същества и във всички случаи са били смятани за срам и безчестие за своите родители. Те са били ужасно унижавани и отхвърляни. Днес ние откриваме, че тези личности притежават богатство от човешки качества и са в състояние да променят сърцата на хората, впримчени в културата на успеха и силата.

Има промяна и в начина, по който се разкриват качествата на една личност, скрити под нейните познавателни способности. Качества като сила, компетентност, ефикасност и познание открояват ценността на човешкото същество. Понякога тези качества са обвързани с ценностите на почтеността и интегритета. През повечето време страните, групите и личностите се сражават, за да спечелят и да станат най-добрите, за да имат повече и направят повече, както генералите и политиците биват аплодирани, в тяхна чест се издигат статуи, а улици носят техните имена. В този случай властта и компетентността са онова, което дефинира идентичността на една личност.

Промяната идва прогресивно, както покълва семето в плодородна земя. За да настъпи тази промяна, цялото поле на психологията ни помага да разберем, че можем да бъдем манипулирани от нашето несъзнавано, което има нужда от печалба, както и от нагоните, вкоренени в страха ни да не изгубим и да бъдем зле. Затова хората се впускат в идеологии, които ги отрязват от реалността и конкретния опит.

Всеобщият мир може да настъпи единствено ако се пробудим и разгърнем тези човешки качества, които са дълбоко скрити в нашите повърхности потребности за успех и власт, подтикващи ни да приемам реалността. Тези качества са свързани със сърцето – със способността да обичаш, да зачиташ, да живееш в автентична връзка с другите, да жадуваш истината и справедливостта в голямото човешко семейство; с качествата на смирение, прошка и съчувствие към онези, които са в неравностойно положение и в нужда. Накратко, те предполагат мъдростта на сърцето.

Има огромен напредък, когато личности от различни религии започват да се срещат. Представителите на различни религии се събраха в Асизи през 1986 г. по покана на Йоан Павел II. От тази среща се родиха една нова визия, както и нови пътища в сътрудничеството за мир. Хора, които дълго време се бяха сражавали по религиозни въпроси, започнаха да се срещат и да се чуват едни други. Не става дума само за диалог между религиите, а за нещо много повече – за лична среща.

Благодарение на тази мъдрост се научихме да се срещаме като човешки същества. Ужасите на Аушвиц и на атомната бомба в Хирошима бяха силни шокове и те доведоха до отрезвяване. Викът е този: „Никога повече война!”. Никога повече личности да не бъдат третирани като плод на злото или пък елиминирани като хора без стойност. Започнахме да се срещаме, да се срещаме лично; всички ние сме човешки същества. Преди да бъдем християни, евреи или мюсюлмани, преди да бъдем американци, руснаци или африканци, преди да бъдем генерали или свещеници, равини или имами, преди да имаме или да нямаме видими недъзи, всички ние сме човешки същества със сърца, способни да обичат.

Бих искал сега да ви разкажа какво научих в „Ковчег” и „Вяра и светлина”. Както знаете, личностите с интелектуални затруднения не са способни да заемат важни функции в сферата на властта. Ала това са хора със сърце, които при среща с другите нямат скрити намерения, предопределени от властта или успеха. Техният вик, техният изначален вик е насочен към срещата, към истинските срещи сърце в сърце. Този вид среща пробужда тяхната личност да се открие към живот и ги призовава да обичат с голяма простота, свобода и откритост. И когато хора, вкоренени в културата на властта и на индивидуалния успех, ги срещнат и влязат в истинска връзка с тях, се случва нещо невероятно и изключително. Всеки се открива за любовта и дори за Бог. Хората се променят дълбоко на личностно ниво. Те се преобразяват и стават дълбоко човечни.

Нека да ви разкажа за Полин. Тя дойде в нашата общност през 1970 г.; беше наполовина парализирана, епилептичка, с парализирана ръка и крак, преизпълнена с насилие и гняв. Не бе лесно да заживеем с нея в една от къщите на „Ковчег”. Нашият психиатър ни даваше добри съвети и ни помогна по-добре да я разберем: насилието при нея бе вик за приятелство. Тя дълго време е била унижавана, третирана като същество без значение, не като човешко същество. Беше важно асистентите да й отделят време, да я изслушат, да й покажат колко я ценят. Малко по малко тя се промени, стана по-кротка и отговори на тяхната любов. Насилието най-сетне изчезна. Тя не обичаше особено да работи в ателиетата, но много обичаше да пее и танцува. Минаха години, аз ходех да я виждам и веднъж тя постави здравата си ръка върху главата ми с думите: „Клетият старец”. Отне много време, за да може тя да премине от насилие към нежност. Асистентите, които отначало я възприемаха като много труден случай, започнаха да откриват красотата на нейната личност въпреки насилието и нейните затруднения. В контакт с Полин асистентите започнаха да се променят. Те установиха, че развитието на личността не е само в това да се изкачиш по стълбата на властта и успеха, а трябва да се научиш да обичаш другите такива, каквито те са. Според св. Павел любовта изисква търпение, но ни прави услуга, тя предполага доверие и надежда.

Не е ли важно културата на конкуренцията, тъй отчетлива в нашите общества, да бъде напълно преобразена? Тази култура на конкуренцията предполага наличието на малко печеливши и много губещи. Тези, които не могат да печелят, са избутани встрани и това бързо предизвиква разделение в обществото. От едната страна са тези, които печелят, като правят пари и блага, а от другата – онези, които трябва да бъдат поети на издръжка. Ужасяваща пропаст изниква между печелещите и губещите, между така наречените нормални и така наречените анормални, между богатите и бедните.

Социалните затруднения стават неимоверни. Печелившите трябва да поемат издръжката на губещите, най-вече във финансов аспект. С напредъка на медицината надеждата за живот нараства, но все повече и повече личности се чувстват в неравностойно положение и броят на губещите главоломно нараства. Множество млади хора, разочаровани от нашите общества, облагодетелстващи печелившите, започват да употребяват наркотици и алкохол, защото имат усещането, че и те са губещи. Стига се дотам, че от едната страна се озовават множество личности от всички възрасти, със или без интелектуални затруднения, които се нуждаят от помощ, а от другата – малцина печеливши, които трябва да поемат издръжката им. Така нараства рискът, че някои биха могли да решат да елиминират най-слабите, „за да се решат проблемите”. Има сериозен риск да изпаднем в идеология на расовото съвършенство, вместо да приемем най-бедните и най-слабите сред нас, които ни преобразяват. За да има мир, хората трябва да се срещнат отвъд различията. Настоявам на това, когато казвам „да се срещнат”, защото нямам предвид само изпращането на пари или на професионалисти. Богатите са призвани да променят и да откриват сърцата си за бедните. Тези, които са бедни, също се нуждаят от промяна, за да преминат от гнева, тревогата, депресията и чувството, че са жертви на обществото, към това да станат творци на надеждата и любовта. Всички се нуждаят от това да бъдат спечелени за любовта.

Само доколкото се срещаме и си споделяме като личности, очи в очи, сърце в сърце, ние осъзнаваме какво означава да бъдем напълно човечни, изпълнени с радостта от това, че сме заедно, че работим заедно, за да изпълним нашата обща мисия на мир и единение. Едва когато преминем от културата на индивидуализма и успеха към сътрудничеството, едва когато загърбим агресивността, така че враговете да ни станат приятели, ние откриваме истинското значение на мира.

„Ковчег” и „Вяра и светлина” са нещо като огромна лаборатория. Това са места за среща отвъд пропастите, които ни разделят, места за лечение на нашите сърца, където всеки може да стане по-човечен. Днес съществуват множество общности като нашите, където личности в нужда живеят заедно с личности, които в обществото наричат „нормални”. Някои общности приемат хора от улицата, които заживяват в домове заедно с доброволци, готови да се грижат за тях. Подобни общности приемат и личности с умствени заболявания, възрастни хора, поразени от болестта на Алцхаймер, или мъже и жени, които излизат от затвора и търсят места за реинтеграция.

Важно за всички тези общности е не само наличието на добри професионалисти или това, че се прави нещо за хора в нужда. Подкрепата за личностите не се изчерпва единствено с материалната подкрепа или с помощта на новите технологии. Личностите се лекуват и стават по-човечни, щом влязат във взаимоотношения с другите. Тогава те откриват отвъд чувството за стрес, отхвърляне и унижение, че те са някои. Така хората, нуждаещи се от подкрепа, както и онези, които им помагат, биват лекувани и всички заедно стават по-човечни. Нашите общества ще станат по-хуманни, когато проумеем, че силният се нуждае от слабия, както и слабият се нуждае от силния. Тогава всички ние ще заработим за общото благо.

Моята мечта, благодарение на великолепната награда, която ми връчвате – а чрез мен и на „Ковчег” и „Вяра и светлина” – е да можем да създадем места за такива срещи, за срещи, които преобразяват сърцата ни. Места, в които както хората, принадлежащи на обществата на успеха и нормалността, така и онези, които са в нужда, но са наши учители по любов и простота, да бъдат събрани заедно. Места на взаимно споделяне, където хората се хранят заедно, смеят се заедно и празнуват заедно, където плачат и се молят заедно. Места, където властимащите в нашите общества да могат да намерят покой и отдих, места, които всички ние да превърнем в знак на мира.

Превод от френски: Тони Николов

Текстът на Темпълтъновата реч е публикуван в 101 брой на сп. „Християнство и култура“.

 

Жан Вание (род. 1928 г.) е известен канадски педагог, католически философ и обществен деятел, основател на международните хуманитарни организации „Ковчег” (по името на Ноевия ковчег, 1964) и „Вяра и светлина” (1968), които подпомагат личности с интелектуални затруднения. Баща му, Жорж Вание, е първият франкофон, назначен за генерал-губернатор на Канада (1959–1967 г.). През 1950 г. Жан Вание защитава докторат по философия в Католическия институт в Париж. Създадените от него хуманитарни организации имат интерконфесионален характер и тяхната дейност се осъществява в десетки страни по света, включително и в Русия. На 11 март 2015 г. в Лондон Жан Вание получи наградата Темпълтън