Начало Книги Да разнищим Якоб
Книги

Да разнищим Якоб

Владимир Сабоурин
11.02.2023
2320
Якоб Таубес (25 февруари 1923 – 21 март 1987)

Джери З. Мюлер, Професор по апокалипсис. Многото животи на Якоб Таубес, Белрин, 2022 г.

Women are God
Woody Allen, Deconstructing Harry (1997)

М. Бубер, Г. Лукач, К. Барт, Х. У. фон Балтазар, Е. Щайгер, Л. Голдман, Е. Юнгер, У. Х. Одън, П. Тилих, Е. Фьогелин, Х. Аренд, Ч. Тейлър, Х. Маркузе, Г. Шолем, С. Зонтаг, А. Кожев, М. Хоркхаймер, П. де Ман, Т. В. Адорно, Е. Чоран, Ю. Хабермас, П. Целан, П. Сонди, И. Бахман, Ж. Дерида, Х. Р. Яус, М. Фуко, З. Кракауер, П. Рикьор, Х. Блуменберг, П. Бурдийо, У. Майнхоф, Ж.-Ф. Лиотар, П. Слотердайк, Л. Алтюсер, К. Шмит – това са само най-известните имена в мрежата от лични познанства на героя на книгата на Джери З. Мюлер Професор по апокалипсис. Многото животи на Якоб Таубес (2022)[1]. Биографията на този неочакван ensemble от обществени отношения излиза в навечерието на 100-годишнината от рождението на един необичаен теоретик на религията, трансгресивен ортодоксален равин и крайноляв интелектуалец, настойчиво общуващ с крайнодесни мислители.

Роден на 25 февруари 1923 г., той неведнъж ще променя в документи и издания годината на раждането си (срв. РА 319-320), за да остане вундеркинд и след като е превалил четиридесетте. Задържаността в юношеството ще се проявява както в принципната „невъзможност да приключи бунта“ (вж. РА 621), така и в ситуативната хиперсоциабилност, включваща всички нюанси на спектъра от компулсивното разпространение на клюки, предполагащо плътна колективност, през най-перфидното интригантство, адресирано към приятели и съмишленици, и до сексуалния промискуитет, практикуван предимно в рамките на една халахически строга ортодоксално-консервативна среда.

Бубер ще гостува на родителите му и ще се впечатли от младежа (РА 88); Лукач ще прегледа в ръкопис докторската му дисертация и ще я сметне за значима (РА 72–73); Зонтаг ще участва в харвардския му семинар за ранните теологически съчинения на Хегел и по-късно ще преспи с него (след дълго упорстване от негова страна), отбелязвайки в дневника си: „неочаквано добър + сексуално емпатичен“ (РА 300, 362); Де Ман също ще вземе участие в негов семинар като постдокторант в Харвард, но с разочарование ще установи, че се реферира От Хегел до Ницше без позоваване на Льовит (РА 298); Тейлър ще участва (пак в Харвард) в инсценираната дискусия  върху фиктивния средновековен философ Бертрам фон Хилдесхайм, в която Таубес ще се включи с обичайната си интелектуална харизма и впечатляващо познаване на несъществуващия предмет на дискусия (РА 314–315). Субектът, конституиран от тези отношения, ще коментира със задоволство, че Дерида би завидял на заплатата му в Свободния университет в Западен Берлин (РА 433); ще гостува на Алтюсер и ще присъства на погребението на съпругата му (РА 638); ще парадира, вече превалил шейсетте, с връзката си с Ингеборг Бахман отпреди двайсет години (РА 658). Героят на Професор по апокалипсис познава лично Улрике Майнхоф, член на Фракция Червена Армия, и гостува с преспиване на Карл Шмит, някогашния кронюрист на Третия райх. Баща му, главен равин на Цюрих, ще бъде съсипан от решението на сина си да напусне Колумбийския университет и да се установи в Германия.

За всеки отдаден читател на Западната есхатология, Ad Карл Шмит и Политическата теология на Павел потапянето в биографията на Таубес ще бъде не толкова разомагьосване, както би могло на пръв поглед да се предположи, колкото вълнуващо преживяване, съчетаващо в себе си детайлното запознаване с „устното учение“ на философа-равин и горчивосладкото завръщане към любими филми на Уди Алън, гледани във времена, когато нихилизмът охраняваше пълнотата на щастието. Джери Мюлер улавя в биографията си кайроса на последната възможност да проведе с последните живи съвременници на Таубес повече от сто интервюта[2], способни да свидетелстват за устното му учение, многократно надхвърлящо по обем оскъдните текстове. Съотношението между трите тънки книжки, от една страна, и близо 900-те страници на биографията[3], от друга, адекватно отразява пропорцията между писаното и устното у Таубес. От съществена полза за представянето на устното учение на Таубес са двете основни компетенции на биографа му: той е на първо място историк и – на второ – историк на идеите, специализирал се в областта на консервативната политическа мисъл. От гледна точка на плътността на историческия наратив Професор по апокалипсис напомня на магнум опуса на Шолем Сабатай Цви. Мистическият месия, с който споделя и антиномичното естество на предмета на разглеждане. Един от шиболетите, с който Таубес конфронтира при запознанство събеседниците си, е именно този: „Какво мислите за Сабатай Цви?“ (РА 460) Въпросът не е напълно академичен и ще бъде задаван не на последно място на докторанти и студенти от поколението на 68-а, включително и в апогея на събитията от май на въпросната година.

Експертизата на Мюлер в полето на политическия консерватизъм щастливо възпроизвежда в огледално обърнат вид (и в условията на доскорошната[4] „дерадикализация“ на дясното) привлечеността на левия радикал Таубес към крайнодесните мислители. Книгата Ad Якоб Таубес трябва да бъде написана – и брилянтно иронично е написана в Професор по апокалипсис – от (консервативен) историк на (крайно)десните политически идеи, при което както консервативното, така и дясното се пречупват през призмата на юдаизма с богатия му политикорелигиозен спектър на дясноконсервативното, простиращ се от ултра-ортодоксалното през модерно-ортодоксалното до „модернистично“ консервативното. Израсъл в модерно-ортодоксално семейство с дълбоки хасидски корени, Таубес безспир ще търси политикотеологическата квадратура на кръга, който да впише в себе си ляворадикалното в политически план, ултраортодоксалното в теологически и радикалноантиномичното в екзистенциален при постоянно превъртане на местата на плановете, превключващо ляворадикалното в теологическо, ултраортодоксалното в екзистенциално и радикалноантиномичното в политическо.

Устното учение на Таубес, реконструирано в Професор по апокалипсис, е положено в квазиромановия наратив на едно антиномично възпитание на чувствата, изведено в работното заглавие на биографията – Трансгресивният равин[5] – маркиращо антиномичната трансгресия като основна линия на биографичното повествование. Сюжетната линия на антиномичното сантиментално възпитание, пронизваща цялата биография[6], започва с първата голяма любов на 22-годишния герой – 52-годишната вдовица Мири Блох. Макар че непосредствено му предстои ръкополагане за равин, Якоб не само че не крие връзката си с жена, която е шест години по-възрастна от майката му, но и „гордо я излага на показ“ (РА 120). Две години по-късно, втората голяма любов, вече като стипендиант в Jewish Theological Seminary в Ню Йорк, ще повтори – в „дерадикализиран“ в условията на Новия свят вариант – модела на първата: 38-годишната вдовица Герда Селингсън. В писмата си до Герда, които тя ще пази до смъртта си, Якоб я нарича hierodule (храмова робиня/проститутка) и ischti (моя съпруго) (РА 190). Герда ще бъде кума при бракосъчетанието на Якоб с първата му съпруга Сюзън Фелдман (преди брака той ще има връзка едновременно с двете). Както Мири, така и Герда са ортодоксални еврейки (Герда освен това е вдовица на равин) и връзките с тях недвусмислено накърняват халахическото благоприличие. „Това беше неговата пределно лична версия на избавлението чрез грях.“ (РА 192) Формулировката „избавление чрез грях“ (Erlösung durch Sünde) е на Гершом Шолем и чрез нея в едноименната студия[7] се описва историята на Сабатай Цви и сабатианството като модел на месианския антиномизъм.

Парадигматична емблема на антиномичната концепция за избавлението чрез грях, която Таубес ще привежда в семинарни и интимни контексти, е творчеството на Йеронимус Бош и преди всичко триптихът Градината на земните удоволствия. Следвайки спорната интерпретация на германския изкуствовед Вилхелм Френгер, свързваща Бош с ранномодерния хилиазъм[8], Таубес ще използва Градината на удоволствията като компендиум на „обсценни пози“ (РА 516), които ще практикува със съпругата си[9] и любовниците. Използването на сексуалността като средство за антиномична трансгресия предполага наличието на определена нормативна рамка, която може да се набавя единствено от някаква традиция, била тя религиозна, или естетическа. Таубес систематично ще злоупотребява с ортодоксалната (или консервативна) социализация на сексуалните си партньорки, като преднамерено ги кара „драстично да нарушават закона“ (РА 425), правейки например с тях секс на Йом Кипур.

Антиномичният промискуитет, черпещ енергия от субверсията на религиозни норми и привиждащ в Градината на Бош flower power на хилиастична сексуална революция avant lettre, е само една от превърнатите форми на апокалиптично-гностическото устно учение, описващо махаловидно движение между „революционния патос“ на апокалиптичното вдъхновение и подземното тегаво течение на гностическата депресия. Друга негова форма, която макар и писмена, следва прагматиката на устната комуникация с целия ѝ клюкарско-интригантски потенциал, е внушителният епистоларен корпус[10], свръхкомпенсиращ повече от скромния обем на писаното учение. Добър пример за употребата на епистоларния жанр като превърната форма на устното учение, обединяваща в себе си постмодерно ерудитска травестия на субекта на говорене и брутална интригантска динамика на жени на ръба на нервна криза, предоставя писмото на Таубес до Хабермас от 3.3.1977 г. В момента на написването му Таубес от две години се намира в състояние на тежка психоза, бива нееднократно интерниран в психиатрични клиники в Берлин и Ню Йорк и подложен на електрошокова терапия. Рязкото влошаване на психическото му състояние съвпада с окончателната марксистко-ленинска догматизация и вулгаризация на т.нар. Нова левица (Neue Linke), финансирана от ГДР (в крайна сметка от Щази), и съпътстващата изолация на Таубес в Свободния университет като недогматичен софистициран ляв интелектуалец. Това не му попречва обаче да припомни на Хабермас през 1977-а – под формата на заплетено многопосочна инсинуация с оглед новото пренареждане на политикоакадемическия калейдоскоп – някогашната му „консервативна“ критика на Новата левица по време на най-добрите ѝ (за апокалиптика Таубес) години през 60-те и да претопли едновременно с това тяхното съмишленичество като франкфуртци, от една страна, и нарцистичния конфликт на малките разлики между себе си като „незаконороден син“ на школата и Хабермас като нейно „законородено дете“, от друга.

Комплицирано усуканото па-дьо-дьо около споделяното ляво е само антре към същинската интрига на пратката: Таубес прилага копие на писмо на Хоркхаймер до Адорно от далечната 1958 г., в което главата на Института за социални изследвания, по-познат като Франкфуртска школа, мотивира на десет страници отказа си да подкрепи хабилитацията на Хабермас във Франкфуртския университет. Някогашният млад Хабермас е прекалено ляворадикален за старите франкфуртци от първото поколение, сключили междувременно криптогностическо примирие със западната демокрация. И Таубес иска да припомни тази по-радикално лява младост на вече зрелия Хабермас, обявил се на свой ред – десет години след като Хоркхаймер го обвинява в детско левичарство – срещу марксистко-ленинската (и в крайна сметка гедерьонско-съветска) Нова левица. „Таубес целеше с това да прокара паралел между критиката на Хоркхаймер от 50-те срещу според него прекалено радикалния млад Хабермас и Хабермасовото отхвърляне на радикализма на Дучке и Крал [лидери на Новата левица, б.м., В.С.] от края на 60-те и 70-те“ (РА 599). Върху първата страница на взривоопасното копие на писмото на Хоркхаймер[11] – портокала с часовников механизъм, който току-що се е взривил като писмо бомба в лицето на Хабермас – ще стои триумфално-истеричния собственоръчен параф на интриганта: „Да се върне на Таубес за сейфа!“

Ако месианските очаквания неизбежно се провалят и месията по необходимост се превръща в съблазън (за евреите) и безумие (за гърците), то месианските движения, породени от провала, могат да оцеляват векове и дори хилядолетия наред. Според Таубес това оцеляване се дължи не толкова на вътрешноприсъщото на месията като такъв и на живота му сам по себе си, колкото на тълкуванието на събитията – и на тълкувателя им, бил той Павел от Тарсус (в случая на Исус), или Натан от Газа (в случая на Сабатай Цви). Тълкувателят на съблазънта, безумието и скандала е този, който осигурява оцеляването на месианските движения след необходимия провал на месията. „Животът на Исус и Сабатай Цви приключва и в двата случая със „скандал“: разпъването на кръст при първия и преминаването към исляма при втория. И при двамата всичко опира до изтълкуването на този скандал.“ (РА 629, курсив в оригинала) Това запазва валидността си и в конкретния човешки, твърде човешки случай на ляворадикалния професор-равин и неговия консервативен историк, експерт в областта на дясната политическа мисъл. С биографията Професор по апокалипсис вече знаем почти всичко, което сме искали да знаем (но може би сме се страхували да попитаме) за един от месиите на лявата политическа теология. И то много прилича на филм на Уди Алън отпреди войната, майка на всички неща, когато нихилизмът все още охраняваше пълнотата на щастието.

Jerry Z. Muller, Professor der Apokalypse. Die vielen Leben des Jacob Taubes, Berlin: Jüdischer Verlag, 2022.

Проф. Владимир Сабоурин (Сантяго де Куба, 1967) е завършил българска филология в Софийския университет, специализирал е във Ваймар, Хайделберг и Инсбрук. Пише поезия и литературна критика. Преподава антична литература и история на испанската литература във Велико Търново.

––––––––––––––––

[1] Muller, J. Z. Professor der Apokalypse. Die vielen Leben des Jacob Taubes, Berlin: Jüdischer Verlag, 2022. Цитирам по това издание по-нататък в текста със сиглата РА и съответните страници.
[2] Някои от тях у дома на интервюираните – напр. у сем. Юрген и Уте Хабермас (РА 768) – други по телефона.
[3] Немският превод на книгата е „малко по-кратка и леко подобрена версия“ на английския оригинал (срв. РА 771).
[4] Биографията е писана близо 20 години (срв. РА 766) и към 24 февруари 2022-ра вече е под печат. Констатацията ѝ за „дерадикализацията“ на лявото (и дясното) се нуждае от релативация с оглед на надигащата се в Русия крайнодясно-нацболска вълна.
[5] Срв. CV-то на Джери З. Мюлер като стипендиант на American Academy in Berlin през 2006 г.: „В момента той работи върху книга със заглавие Трансгресивният равин: животът и времената на Якоб Таубес“. В окончателния вариант на заглавието и книгата петнайсет години по-късно равинът ще се превърне в професор, трансгресията в апокалипсис, а множественото число на времената – в множественото число на животите. – „Fellows & Distinguished Visitors. Jerry Muller“ <https://www.americanacademy.de/person/jerry-muller/> (Посетено на 12.1.2023).
[6] Мюлер изрично прави дисклеймъра, че „заниманието с еротическите му връзки не е нито сбъркан път, нито обходен маршрут по пътя на голямата история на идеите, нито пък похотлива отбивка“ (срв. РА 415). Таубес от млад има тенденцията да „формулира лични и еротически копнежи в религиозна понятийност“ и е „фасциниран от еротиката на Кабалата и неоплатоническите ѝ образи на мъжките и женските елементи на божественото“ (РА 122).
[7] Вж. Scholem, G. Erlösung durch Sünde [1937], Judaica V, Berlin: Suhrkamp Verlag, 2016.
[8] Срв. Fraenger, W. Hieronymus Bosch. Das tausendjährige Reich. Grundzüge einer Auslegung, Coburg: Winkler-Verlag, 1947.
[9] Свидетелството е от автобиографичния роман на Сюзън Таубес Divorcing (1969), тематизиращ развода им. Съпругът на автобиографичната повествователка е изведен в романа под името Езра Блайнд (Блинд – Blind – е моминската фамилия на майката на Таубес).
[10] До този момент са издадени писмата на Таубес до Шолем (2006), кореспонденцията между него и първата му съпруга Сюзън Таубес (2011, 2014), кореспонденцията Таубес-Шмит (2012) и Блуменберг-Таубес (2013). Подобно съотношение между авторски и епистоларен корпус, многократно надхвърлящ авторския, ще открием напр. при Лойола.
[11] Притежанието и интригантското отиграване на писмото на Хоркхаймер напомня на най-отблъскващите примери на употреба на архивите на Държавна сигурност.

Владимир Сабоурин
11.02.2023

Свързани статии

Още от автора