Начало Книги Изборът Да разсмееш куче и седем нови разказа
Изборът

Да разсмееш куче и седем нови разказа

Оля Савичевич
10.11.2023
2421
Оля Савичевич

Откъс от сборника с разкази на хърватската писателка, която е сред най-четените и превеждани автори от по-младото поколение

Оля Савичевич е вече позната на българските читатели със своя емблематичен роман „Адио, каубой“ („Ерго“, 2015), с който успя да направи истински жанров и тематичен пробив в хърватската литература и да се наложи категорично сред най-четените и превеждани автори от по-младото поколение. Родена в Сплит, завършила хърватски език и литература в Задарския университет, тя дебютира с поезия и досега е издала 7 стихосбирки. Редом с лириката пише проза и драматургия. Превеждана и публикувана е в тринайсет държави, а преводи на отделни нейни стихотворения и разкази са включени в представителни сборници и антологии на над тридесет езика.

Още първият ѝ сборник „Да разсмееш куче“ (2006) ѝ носи признанието на критиката, наградата за най-добър ръкопис от млад автор и приза Ранко Маринкович за най-добър разказ. Впоследствие два от разказите са екранизирани, а по единия от тях е създаден и комикс. Това ясно говори за драматичния им потенциал, а поредното доказателство за нестихващия интерес към тях е фактът, че 14 години по-късно сборникът е публикуван в ново, допълнено издание под заглавие „Да разсмееш куче и седем нови разказа“. В този очарователен сбор от забавни и причудливи истории за различни форми на бягство се редуват характерните за средиземноморието хумор и меланхолия, съвременни чудеса, любовни терзания, убийствени страсти или горчив опит, съпътстващ порастването, а добавените по-зрели творби внасят нови теми и доказват безспорното майсторство на Оля Савичевич.

Издаването на този сборник е подкрепено от литературната мрежа ТРАДУКИ. 

„Да разсмееш куче и седем нови разказа“, Оля Савичевич, превод Русанка Ляпова, изд. „Ерго“, 2023 г.

ГЕРОЙ 

– Ама, котенце, пиленце, чакай, само още две думи! Не ми затваряй, моля те, не съм го заслужил. Пиленце! Притискаш ми крака с тая врата. Дай да си поговорим само пет минути, знам, че си сама вкъщи!
Какъв съм нещастник! За трети път тая седмица, нищо чудно, че ѝ се гади от мене. Ето, в очите ѝ виждам, че вече взе да я хваща страх. Не се плаши, моля те, туй съм аз, твоят Дама… Не мога да я оставя. Не мога да живея без нея. Винаги съм бил слаб пред жените. Ама такова, влюбя ли се, няма шест-пет, ставам адски романтичен. Хич не се свеня. Втурвам се да купувам рози, да правя вечери: туй свещи ли не щеш, вино ли, всичко в комплект. Пиша стихове. Такъв съм си. Не че нещо ѝ се докарвам.
– Нивесче, разбирам, нà, тръгвам си, ама чуй: не ми е дерт, че си изстинала към мен, ама да знаеш, че те обичам и ще те чакам винаги.
– Не ме чакай, плийз, разкарай се веднъж завинаги! – Ето я, крещи отвътре. – Ще повикам полиция, Дама, мамка му.
– Любов моя!
– Пукни, маниак такъв, като не разбираш от добро. Гръм да те порази, ако не ме оставиш на мира!
– Добре де, добре… Нà, тръгвам си, виждаш ме за последен път.
– Не те виждам, слава богу.
– Нивес, ще се самоубия. Знам, че хич не ти пука, ама ей сега отивам, и край… Нивес?
Не отвръща. Нивес не ме обича. Присвива ме стомахът. От болка – Нивес ме мрази.
Съседката отвори вратата, надникна в коридора и пак се скри.
Злорадствате всички, злорадствайте и ми се присмивайте отвътре. Станал съм за посмешище, че имам кураж да обичам, че се боря за любовта си! До последен дъх. Любовта е всичко за мен, ако трябва, ще умра за нея!
Какво съм аз без Нивес?
Познавам я, откак се помня. Още от средното. Като ходех при аверчето Зуя, всеки път в коридора виждах чифт малки женски обувчици. И с всяка година те ставаха по-големи.
Двамата със Зуя минавахме проверката на техните, и бързахме да се сврем в стаята му: комикси, плочи, Еротика, цигари, козче.
И обратно навън: мятаме едно довиждане пред кухнята на госпожа майка му и лайф! Билярд, флипер, дискотека.
И внезапно безименната притежателка на обувчиците, които вече не бяха чак толкова малки, се превърна в Нивес.
Обаче малко по-рано, в краткия преходен период, беше съществото от банята.
Техните едва издържаха:
– Човек не може да се изпикае от нея, по дяволите, какво прави по цял ден в тоалетната?
Обаче аз знаех какво. Дивеше се на себе си. На своето чисто ново тяло. Къпеше се, мацотеше се с разни кремове, гримираше се, ама не много, че да не побеснее старият. Решеше косите си. Кичеше се с ония ми ти гребенчета. Пробваше парфюми, червила, лакове. Да си красиво момиче е тежък труд. Работното ти място е целият новооткрит свят, а седалището – банята.
И тъй, един най-обикновен ден, след неуспешен опит да отворя вратата на оспорваното помещение, накрая попаднах на съществото от банята, на притежателката на обувчиците, които порастваха в коридора. Тя се изкикоти и както си беше, увита с кърпа около тялото, се шмугна в стаята си.
– Луда в пубертет! – погледна Зуя начумерено сестра си.
А аз като в оная песен[1] „останах като вкопан, защото не можех да я последвам“. Само подхвърлих някакъв глупав коментар, подходящ за случая.
Миналата зима през повечето време учихме за изпитите у Зуя.
Отначало превзех кухнята и госпожа майката. Знаех, че Нивес рано или късно ще огладнее, ожаднее. Лека-полека тя се поотпусна, сядаше на масата и почваше да нагъва филия хляб с мармалад, като ме гледаше със зелените си очи… ръбаше хляба с мармалада, пък гърдите ѝ ставаха все по-големи и по-големи. Та като се запътеше към вратата, идеше ми да кажа на госпожа майка ѝ: ама как пускате дъщеря си навън с тия цици, имате ли акъл?! Та тъй, с помътен разум и пелена на очите, сърцето ми ахà да изскочи. Чак слабините ме боляха. И умирах от срам. Ама със срама се борех доста успешно.

От онзи слънчев следобед миналата пролет, когато най-сетне успях да проникна през родителската и братската засада в стаичката на Нивес, за мен не съществуваше нищо друго освен нея. Дишах Нивес. Живеех чрез Нивес и я целувах по цели дни. Тайно, заради техните. Все се надявах, че с времето и туй ще се промени. Нямах нищо против да остана с нея до края на живота си. Ако ще да не погледна друга жена. Щях да го понеса, без проблем. Такъв съм си. Обичам я.
И не мога да повярвам, че тя вече не споделя чувствата ми.
Моята агония започна преди месец. Оттогава не знам на кой свят съм, не ям, не спя, нощем обикалям край блока им като обезумял, а денем лежа в постелята и плача. Лузър, най-обикновен смотаняк, слабак, ето туй съм аз.
До днес вярвах, че ще си я върна: като по филмите или в романите. Ще разбере, че любовта ми е безгранична и ще ме обикне отново, даже повече отпреди.
И ето ме сега, стоя за пореден път като посран пред захлопнатата врата, и от нея тъжно ме гледа свети Анте, лепнат там да благославя жилището.
Изведнъж ми се стори, не знам как, че светецът от стикера повдига вежди и мършавия си показалец и ми говори:
– Ей, младежо, остави момичето на мира, търси си щастието другаде! Истина ти казвам: писна ми да гледам жалката ти физиономия пред вратата, изчезвай най-сетне!
Разтърках очи. Свети Анте милваше някакво агне и вече не ми обръщаше никакво внимание.
Цялото ми отчаяние се сбра на топка в гърлото ми, още малко и ще ме задуши. Де да беше ме задушило.
Да ме беше сграбчила някоя ръка, да ме смаже, че да сложи край на мъките ми.
Слизам по стълбите и ми си струва, че се умножават, че са много повече отпреди и никога няма да стигна навън.
На улицата няма джан-джун. Всичко някак злокобно тихо. Обикалям из квартала, дето го познавам като петте си пръста, и не разбирам къде съм. Ето, край тая сграда минавам вече за трети път. И бутиците затворени. Нямах спомен, че днес е неделя. Неделя ли е наистина?
Бях изтрещял напълно. Луд за връзване. Изгубих представа за време и пространство.
И хал хабер си нямам как се озовах на онова кръстовище!
Ни кьорава кола наоколо. А насред кръстовището някакви чували.
Изведнъж, от нищото, от небето ли, или изпод земята – затрещяха изстрели! Мамка му, туй пък какво е?! Съвсем съм се смахнал, или някой стреля по мен?!
Иззад чувалите едни момчета в униформи се разкрещяха:
– Бягай бе, ненормалник! Разкарай се оттука, да те убият ли искаш?
– Ха, ха – не мога да повярвам какво е туй. – Искам!
Обърнах се натам, откъдето се чуха гърмежите, и се провикнах:
– Убийтеее меее! Не ща да живея, няма за какво да живея! Стреляйтеее!
Разперих ръце като паметник на народен герой.
– Стреляйтеее, ваш’та мамица! Що ми е живот без любов? Какво да правя на тоя свят без любов?!
И бога ми, заплющяха.
Едно от момчетата зад чувалите се подаде за миг:
– Ама аз го познавам тоя! Дамир Перишин, от моето училище. Дама, ебасимайката, да не си откачил?! Ще загинеш. Туй не ти е игра, почна войната!
Тотално се сринах. Войната почнала. Коленичих на пътя и се провикнах с нова сила:
– Нека ме убият! Или вие ме убийте! Не ща да живея. Не мога да живея без нея…
И тука, ебаси, се разревах. Две момчета в униформи допълзяха до мен, сграбчиха ме под мишниците и ме завлякоха зад чувалите. Не се противих. Лежах зад прикритието, вперил очи в синьото, синьо небе.

[1] Цитат из популярната песен на Оливер Драгоевич „Луд съм по теб“ – Бел. прев.

Оля Савичевич
10.11.2023

Свързани статии