4
2340

Да си върнем страха от Бога
и срама от хората

С митрополита на САЩ, Канада и Австралия разговорят Димитър Спасов и Момчил Методиев

митрополит

Като духовник, израснал под крилото на покойния патриарх, предлагам да започнем разговоря с вашия спомен за него. С какво ще го запомните лично вие? С какво според вас трябва да го запомни църковният народ, а и цялото общество? Как бихте описали годините на неговото служение?

Четиридесет и шест години бях свързан духовно с приснопаметния Български патриарх Максим (миро да капе на гроба му!). Роден в годината на татко и мама – 1914 г., той бе духовникът, на когото дължа всичко в църковното ми израстване. Много са спомените за него, които ще помня до гроб. На пострижението ми в Троянския манастир, когато каза в словото си към мен: „Днес Иван умря”, майка ми изпищя всред множеството: „Не, той е жив!”. И когато дядо Максим продължи: „Днес духовно се роди Йосиф!”, тя не можа да разбере промяната, която и за нея, и за мен постави начало на нов живот в Христа, който водя с Божията помощ досега.
Друг важен спомен е неговото виждане, изказано още през 1971 г., когато като негов протосингел в Ловеч, той, вече като патриарх, сподели, че ще ме изпрати на служение зад граница, за да го представлявам.
Няма да забравя също думите му на изпроводяк през 1982 г., когато, като негов първи викарий в София с послушание и игумен в Троянския манастир след 10-годишно служение като негов протосингел, ми рече: „Благодаря ти за честното служение. Бях спокоен и сигурен с теб, като мой сътрудник на Господнята нива, че никога не ме подведе!”. Думи, които той повтори през август 2012 г., когато го посетих в Университетската болница в „Лозенец”.
Когато бях уволнен от директора на изповеданията Методи Спасов през 1993 г. по чл. 13 на комунистическия Закон за вероизповеданията, дядо Максим при нарочно посещение при министър-председателя Димитър Попов ме спаси от освобождаването ми от длъжност в Америка, въпреки че Св. синод на БПЦ е бил съгласен с разпореждането на М. Спасов.
Ще запомня дядо Максим и с това, че той лично, не като председател на Св. синод, а като Софийски митрополит, по моя настоятелна молба се застъпи и спаси от разруха църквата в родното ми село Славовица, Пазарджишко, църквата „Св. Иван Рилски” в Перник, църквата в село Бракьовци, Пернишко, и особено столичната църква „Св. София” от превръщането й в музей, както настояваше Националният институт за паметниците на културата и по нареждане на Политбюро на БКП, за което имаше и съгласието на Св. синод на БПЦ.
Българският православен народ и цялото ни общество ще запомни дядо Максим като „втори Евтимий”, водещ българския вярващ народ след службата си в „Покров Богородичен” в София към българския президент Желю Желев, за да го помоли за съдействие срещу безчестното превземане на патриаршеския дом на ул. „Калоян” № 7 от лумпените на Христо Събев.
Цялото ни общество ще запомни дядо Максим с разкъсаното му було в присъствието на Цариградския патриарх Димитрий пред патриаршеската катедрала „Св. Ал. Невски” в бурните години на разкола.
Българският православен народ няма да забрави и благословията на дядо Максим в Народното събрание на Симеон ІІ, на Георги Първанов, на Росен Плевнелиев, като ръководители на държавата.
Участието на българското общество в погребението му свидетелства, че народът ни го призна като човек Божи, търсещ Царството небесно и неговата правда, в резултат на което Господ ни придава всичко останало.
Що се отнася до годините на неговото служение, гледайки от Америка, аз бих ги описал като години и служение, отдадени на запазването и съхраняването на съществуващото преди него и при него правно положение на БПЦ.

Преди няколко седмици в храмовете слушахме евангелското четиво за онзи благочестив началник, опазил от младини преданието на отците, който искал да наследи живот вечен (Лука 18:18-27). Едно само не му достигало, но то се оказало фатално. Ако народът Божи от диоцеза на Българската православна църква отправи подобен въпрос към нашия Господ, какъв отговор според вас ще чуем? Кое едно нещо не ни достига?

Благодаря ви за този въпрос. На сърце ми е това евангелско повествование от младини. Не само защото Господ Иисус Христос коригирал „благочестивия началник” заради обръщението към Него, наричайки Го: „Учителю благий”, но особено за любимия ми призив, отправен към него: „Па ела и върви след Мене”.
Ето това не достигнало на „благочестивия началник”, което се оказало фатално за него. Той не пожелал да стане „съвършен”, а си отишъл от Господа натъжен. Не се чудете на това! То не бе лека работа за богатия момък, то не е лека работа и за народа Божи от поместната ни БПЦ, който е в морална и материална криза понастоящем. Но въпросът тук е, ако като бедни православни българи запитаме благия Учител Господ Иисус какво още не ни достига като вярващи в Него люде, мисля, че Той, Благият, ще ни отговори по същия начин и със същите думи: „Народе мой български! Ела и върви след Мене!”. Не ни достига това, дето изповядваме в Символа на вярата, че вярваме в Него, ала не Го следваме.
Ако пък има измежду нас в диоцеза на БПЦ някои, които като св. апостол Петър да рекат на Господа Иисуса: „Ето, ние оставихме всичко и Те последвахме”, Той също ще им рече: „Истина ви казвам: няма никой, който да е оставил къща, или родители, или братя, или сестри, или жена, или деца, заради царството Божие, и да не е получил много повече в сегашно време, па и в идещия век, живот вечен” (Лука 18:28-30).
Кое е нещото, което не ни достига? Вярата в думите на Господа: „Върви след Мене”, които се отнасят и за всеки един от нас, православните българи. „Ела и върви след Мене! Вярвай в Мене и в Моите пътища и тогава ще имаш основание да отговориш на въпроса „преуспяла ли е православната ни вяра?” Да, тя е преуспяла и ще преуспее, благодарение на кръстната Ми смърт и защото ти, българино, вярваш в Моята победа, както и в това, че Аз действам. Да. Аз действам, но и ти, българино, действай. Вярата е преуспявала, преуспява и ще преуспее, защото и ти вярваш и действаш. Щом вярваш, ти ще победиш с Мене, та после и с Мене да царстваш в Царството Ми!“

Съгласно устава на БПЦ патриархът не притежава някакви изключителни правомощия и е само пръв след равни. Това означава, че неговата власт и влияние, доколкото изобщо можем да говорим за власт, произлизат най-вече от авторитета му сред църковния народ и обществото. Доколко тази особеност на патриаршеското служение ще ръководи вас и вашите събратя от Св. синод при избора на тримата митрополити, кандидати за патриаршеския престол?

Ясен за всички ни е Уставът на БПЦ – патриархът е при Св. синод, негов председател, негов говорител, пръв измежду равни. Той е нашият посредник пред управляващите, пред обществото, пред целия свят. Към него е отправена цялата кореспонденция, в неговия авторитет се състои неговата власт. Всичко това добре се знае от моите събратя, епархийските митрополити, членовете на Св. синод на БПЦ – Българска патриаршия и тази особеност на патриаршеското служение ръководи нашите лични и служебни взаимоотношения с него като наш предстоятел. Всички митрополити сме доволни от големите правомощия и власт, които ни дава Уставът на БПЦ – Българска патриаршия, утешавайки се, че Българският патриарх няма власт над нас, а всички ние сме като Св. синод, в който на първо място е патриархът като негов председател, и сме спокойни, че нито той без нас, нито ние без него можем да направим големи промени в църковния ни и административен живот. С една дума, не се боим, че при избора на тримата митрополити, кандидати за патриаршеския престол, може да има някой с характер на деспот.

В едно ваше интервю казахте, че новият български патриарх трябва да е анализатор, да умее да се вглежда и вслушва в хората и процесите около нас. Кои според вас са темите и проблемите, с които трябва да се започне, и защо?

Много са проблемите. Трудно е да се каже кои от тях имат приоритет. Защото всички са важни и чакат разрешение колкото е възможно по-скоро. Вътрешното ни устройство като че ли е най-важното. Абсолютно необходимо е Св. синод да бъде единен и ако не в пълно единодушие, то поне 2/3 от членовете му трябва да са единни в избора на най-потребното, т.е. Св. синод трябва да пази съборността, централизацията и авторитета ни като върховна църковна управа.
Всеизвестно е, че финансовото ни състояние е в криза. Заедно със Св. синод новоизбраният Български патриарх е задължен да направи точен и пълен анализ на имотното ни състояние, което да обезпечи нашата материална издръжка, особено заплатите и осигуровките на българския клир. Защото имаме богати църкви, богати епархии, а беден Св. синод и омаломощена материално БПЦ.
Дисциплината от горе до долу също се нуждае от корекция. Трябва да се знаят правата на всеки един от БПЦ, но да не се оставят настрана и задълженията, както и отговорностите ни пред Бога, Св. Църква и обществото. Необходимо е да си възстановим страха от Господа и срама от хората.
Думите на Господа Иисуса Христа: „Идете, научете всички народи като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Св. Духа” (Мат. 28:19) също така трябва да залегнат в незабавната ни програма за действие, т.е. проблемите на Духовната семинария, на Богословските ни факултети, на прицърковните ни училища и общото образование на нашите миряни, очакват нашата грижа и любов. Наш дълг е да тръгнем на мисия, да усилим просветната дейност и да въцърковим народа на България. Добре ще бъде, ако Св. синод предложи програма за актуализиране на разпространението на Св. Евангелие според духовните и материални нужди на народа ни. Както досегашният, така и новият Български патриарх трябва да има на сърце усърдното църковно служение, така че православните българи в Родината и в диаспора да пазят бащината си православна вяра, за да не станат слуги и роби на чужди народи (св. Методий Славянобългарски) и да имат Господа Иисуса Христа за крепост и щит, Нему да се уповават, да Го слушат и в Него да спасяват душите си.

През 2007 г. изпратихте открито писмо до Синода по повод несъгласието си с архонтската титла на Слави Бинев. Преди няколко месеца в отсъствието на Негово Светейшество и на трима митрополити (вие също отсъствахте) Синодът гласува решение за даване на архонтска титла, което срещна силната съпротива на църковния народ и на част от митрополитите. Промени ли се нещо във вашето отношение към тази практика в българския й вариант? Какво мислите за опасенията на някои хора, че архонтите или сходни бизнес структури могат да окажат влияние върху предстоящия патриаршески избор?

Радвам се, че повдигате отново този въпрос, защото един път завинаги той трябва да получи отговор в църковните ни среди. Вярно е, че аз съм бил от ония, които изразиха отдалеч несъгласието си с архонтската титла по принцип. Истина е, че не съм гласувал и че сега стоя твърдо на позицията си против даването на тази титла. Няма да има промяна и в бъдеще на моето разбиране, че не бива да се въвежда произвеждането на архонти в българския им вариант. Нещо повече, поддържам силната съпротива на църковния ни народ и на част от митрополитите да се направи всичко възможно за възстановяването на Синодалното решение от 2008 г., че даването на такава титла не е в традицията на БПЦ. За сведение искам да кажа на читателите на списанието, че съм представил на Св. синод за разглеждане резолюцията на 37-ия годишен събор на Българската източноправославна епархия в САЩ, Канада и Австралия от юли 2012 г., в която изразяваме становището на българския клир и миряни от цялата ни епархия по този казус и молим Св. синод да анулира решението на Пловдивския епархийски съвет, станало без консенсусно решение и на Св. синод на БПЦ, с което ние зад граница не сме съгласни и затова настояваме да се върне силата и правотата на решенията на Св. синод от 2008 г.

Колкото и да е неприятна, темата за „досиетата” не може да не присъства в дискусиите около избора на нов патриарх. След като те станаха публични, можем да кажем, че вашето досие и на митрополит Неофит са едни от малкото, в които няма нищо компрометиращо. Не забравяме и вашето писмо от 2008 г., озаглавено „Прощавай български народе?”[1]. Затова ни се иска, вместо да се замеряме с агентурни псевдоними, да поговорим по този въпрос от човешка гледна точка и отвъд черно-бялата поляризация. Ако може да разкажете малко повече за онази епоха, за намесата на държавата в църковните дела, доколко „безопасно” беше духовното служение в тези години, доколко сянката на Държавна сигурност присъстваше в годините след 1989 г.?

Наистина е неприятна темата за досиетата. Съгласен съм, че тя се дискутира около избора на новия ни патриарх. Нека да се знае всичко за нас, та белким си възстановим страха от Господа и срама от човеците. Защото агентурните ни псевдоними са факт, който не може и не бива да се отминава от човешка гледна точка. Защото съм служител и на Бога, поради което ще разкажа малко повече за духовното ми служение в онази епоха.
Изповядам, че неспокойни бяха годините от 1980 до 1988 за мен. Както е редът, питаха ме навремето в Св. синод дали искам да стана епископ. Отговорих, че нямам нищо против. Това добре, но се чу, че няма дълго да стоя пръв викарий на Софийския митрополит, по послушание и игумен на Троянския манастир, а ще ме повишават, за да ме пратят мимо съгласието ми на задгранично служение. Тази вест сложи началото на по-силното влияние на злите сили върху мен, чиито представители бяха моите вербовчици от секретните български служби. Увлякъл се в бездната на греха, за мое съжаление, и аз станах ангел на дявола (Мат.25:4) и като него клеветник, измамник на вселената (Откр. 12: 7-9).
При всяка среща уж „сключвахме договор” с вербовчика аз да не казвам никому нищо за срещите, а по мое настояване и той да си мълчи. Но какво се случи! Разбра се от оповестеното извинение на моя вербовчик, че той не само е докладвал по-нагоре, но е напълнил и две папки, като ги е нарекъл досие, и като мой таен кръстник ми е дал не едно, но две имена: „Николов” и „Зографов”, които освен Благоев Босаков, аз не съм знаел до частичното прочитане на папките.
Казвам частично, защото, когато ми позволиха да си прочета досието, красиво момиче стоеше неотклонно до мен и не ми разреши да видя добре прищипаните и отново засекретени страници от моето житие-битие.
Това още повече озадачи моята готовност да зная всичко написано от другите за мен. Защото освен официалния отговор на г-н Андреев навремето, че за мен не са събирани сведения, при четенето на досието си намерих в свободната за четене територия мои официални доклади до Негово Светейшество Българския патриарх Максим (Бог да го помилва!) в битността ми като администратор и управляващ епископ на бившата Акронска епархия от 1983 до 1988 г. А такива доклади, които съм бил длъжен да правя според Устава на БПЦ-БП до председателя на Св. синод, аз пиша и сега. Защото такива са изискванията на администрацията и управлението на институциите.
И сега, като разсъждавам логично, си казвам: щом моите официални доклади са в моето досие, то тогава съм бил наистина доносник и клеветник. Нещо повече, макар да съм освободен от наблюдение още през 1988 г., аз отново пиша доклади за делата на епархията, молейки Св. синод за различни благословения, което означава, че аз съм доносник и сега.
Загадъчното е, че както вербуването и покръстването ми с нови бащини и фамилни имена е станало межди 1983 и 1988 г., без официално да бъда уведомен, така и свалянето ми от отчет през 1988 г. е направено тайно, без да ме известят като „техен човек”.
Добре би било да се знае официално каква е причината за моето „уволнение като агент”. Тъй като в моята памет изникват факти, че не само съм „забравил паролата” за евентуални инструкции и задачи, но не е постъпил нито един „нарочен доклад” за двойната ми дейност цели пет години.
Затова се удивявам, по каква причина тайните служби ме уволниха в 1988 г., а на следващата 1989 г. Св. синод отново мимо моето желание пак ме повиши и ме избра за митрополит на току-що обединените Акронска и Нюйоркска епархии в една с име Българска източноправославна епархия в Америка и Австралия и съм първият митрополит, избран след политическите промени в България.
Като оставям учудването си настрана, връщам се на факта, че аз съм работил заедно с поднебесните духове на злобата (Еф. 6:12). И то свободно паднал и упорито останал за няколко години в състоянието на злата си деятелност. Хубавото обаче при мене е, че докато злите духове не могат да се покаят, то, по милостта на Господа, аз продължавам да се кая и прибягвам до Неговото милосърдие, по съвета на св. Теофан Затворник.
Милостив Господ, падналите духове бяха изгонени от първоначалното им жилище (Иуда ст. 6) и свалени от небето (Лука 10:18), а аз все още съм на мястото си. Съжалявам и се кая, че наистина съм бил на особени места, където се създаваха планове, получаваха се разпореждания, приемаха се отчети с одобряване или укоряване на изпълнителите. Такива са „така наричаните дълбини сатанински” (Откр. 2:24), както се изразява св. Йоан Богослов.
Нищо обаче не става случайно. Според думите на св. Теофан Затворник дяволът се представя за господар, та хората чрез призрака на неговата измама да се втурнат в самоугодие и чрез последното да му служат.
Поради това вярвам, че Бог също допусна изкушенията ми с цел. Защото чрез тях ми се предоставиха случаи да упражнявам и да се укрепвам в добродетелите, а чрез това и да получавам награди от Господа, обещани от Него на ония, които Го обичат (Иак.1:12).
Благодаря на Господа, че чрез изкушенията аз разкрих съкровените свойства и качества на душата си, а също опознах своите недостатъци и грешни предразположения, които дано да ме предпазват от духовна гордост (1 Кор. 12:7), от нерадение и безгрижност, като ме заставят да бъда внимателен и бдителен над себе си занапред.
Слава на Господа, че ограничи и спря злата деятелност на вербовчиците. Без такова ограничение посятото от тях в Църквата ни човешко зло постепенно щеше да се умножи и щеше да достигне ужасяващи размери.
Велик е Бог, че допусна вербовчиците да ми въздействат заради свободата, която Той ми дарува. Вярно, не се отвориха духовните ми очи овреме и затова се клатушках ту на едната, ту на другата страна, в зависимост от това доколко душата ми общуваше с Господа чрез вярата, покаянието и ревността по добрите дела или отклоненията ми от Него, поради нерадението, безгрижността и охлаждането към доброто.
Благодаря на Бога, че не ме отхвърли като Негов служител и по молитвите на клира и православното изпълнение на епархията ми се освободих от робството на вербовчика и от вербован агент в миналото, сега вярвам, че ще успея да възвърна достойнството си да бъда отново чедо Божие.
Благодаря на Господа, че ме избави от капаните и засадите по всичките ми пътища, и бе с мен в мислите, чувствата, срещите, в житейските дела и в общуванията ми с хората.
Горещо моля особено досточтимите православни християни, читатели на сп. Християнство и култура да ми простят агентурното минало, да се помолят на Господа да приеме покаянието ми, да изкорени от сърцето ми греховните страсти и да не ме връща по пътя на предишния ми живот. Защото с Него, с Господа, съм по-силен!

Митрополитът на САЩ, Канада и Австралия Йосиф (със светско име Иван Благоев Босаков) е роден на 6 декември 1942 г. в с. Славовица, Пазарджишко. През 1961 г. завършва Софийската духовна семинария, а през 1970 г. Духовната академия „Св. Климент Охридски”. Постриган е в монашество с името Йосиф на 12 април 1970 г. от Ловчанския митрополит Максим. На 3 май 1970 г. е ръкоположен в йеродяконски чин, а на 27 декември 1970 г. за йеромонах. След избора на Ловчанския митрополит Максим за Български патриарх и Софийски митрополит е протосингел на Софийската митрополия. На 7 декември 1980 г. е хиротонисан в епископски сан с титлата Велички и е назначен за втори викарий на Софийския митрополит. След като на 18 декември 1989 г. Св. синод взима решение да възстанови съществувалата до 1969 г. единна българска Американска и Австралийска епархия, на 19 декември той е избран за Американски и Австралийски митрополит. По решение на Петия църковно-народен събор, проведен на 17 декември 2001 г. в София, той се титулува Американски, Канадски и Австралийски митрополит. На 27 ноември 2012 г. Св. синод определи митрополит Йосиф за говорител по подготовката на Патриаршеския избирателен църковен събор.

Пълният текст на интервюто може да прочетете в бр. 77 на сп. „Християнство и култура“, който предстои да излезе.

На главната страница: Митрополит Йосиф, фотограф Анелия Николова, в. „Дневник“

 


[1] Писмото на митр. Йосиф от 1 юли 2008 г. беше публикувано на сайта Православие.бг., а впоследствие препечатано от много други медии. Писмото може да бъде прочетено и в бр. 29 на Християнство и култура, включително и на адрес: http://www.hkultura.com/db_text/2008_29.pdf#page=13

4 КОМЕНТАРИ

  1. Да, ако се яви Бог и рече: „Па ела след мен“, тръгва всеки. Ама когато доносник рече: Па ела след мен“, как да му вярваш, защо се е съгласил, трябваше да стане мъченик, с достойно служене на Бога и щеше да е светец, вместо да приема изкушението на Сатаната. Е това е разликата между отец Попиелушко и нашия изповедник тук.

  2. Избор на патриарх?
    НЕ. Нямаме ИЗБОР. А “избирателите” като са НЕлегитимни -щом са противоканонично НАЗНАЧЕНИ от диктатурата на пролетариата на катедрите ни; подкрепени сега от техните платени “вцърковени“ угодници с членска значка под ревера- това означава че целият избор е невалиден за повечето българи. И без Патрика можахме да изкараме трийсетина години, случвало се е (след екзарх Йосиф до екзарх Стефан).
    Църквата Е БИЛА, Е И ЩЕ ПРЕБЪДЕ. Като схванат „духовниците“ какво им е призванието и че ПАСТВОТО не пасе трева; като отминат към Историята и Линколнът, и Ролексът, тогава епископите и Народът ще се съберат и посочат достоен водач, а не ментета.
    Нали МУТРОполитите са уж монаси, главни “отшелници”, над суетни светски агитки, архонти и техните баронеси; над готвачки, масажистки, шофьорчета и биячета = нека да идат добросъвестно и доброволно в опустелите чалгасали манастири на размисъл, покаяние и нестяжание, докато се вразумят. Църквата не е място за бизнес менаджери и за търговийки, според Спасителя.

  3. Парашутираният от агентурата за безблагодатен фюрер на пловдивската МУТРОполия Никола Методиев да иде да побългари, обновЛи и вразумЛи изостаналите македонци, които будали милеят за светините си и даже благоговеят, (а може би дори и ВЯРВАТ в православието) ето виж:
    http://www.youtube.com/watch?v=e-Jt_69-Slc
    За войнствуващата му простащина някои го възхваляват колко бил напредничав, колко деятелен = мерси, да пази господ от пакостни активисти.
    Малка Македонийка сложи в малкото си джобче Града (хем ДРЕВЕН, хем ВЕЧЕН) – ама в най-малкото джобче…