1
485

Да събудиш любопитството

Maja
Майя Праматарова, снимка Владимир Гусев

В разговор с Оля СТОЯНОВА – за алтернативните форми и нуждата от центрове за независими проекти, за бездомността и Емили Дикинсън.

Майя Праматарова е драматург, театровед, преводач и режисьор. Работила е като драматург в ТР „Сфумато” и в Народния театър „Иван Вазов”, по-късно в Българския културен институт в Москва. Поддържа театралния сайт post.scriptum.ru. В последните години живее в Ню Йорк. Автор е на пиесите „Не минавай по моста”, поставена в Театъра на Четвърта улица, сцена в авторитетния New York Theatre Workshop. „Убийте тази жена!” и „Револверът” са представяни в Белгия, България, Русия, Канада и САЩ. В началото на годината предстоят репетиции в Русенския драматичен театър „Сава Огнянов” на най-новата й пиеса „Бяло върху бяло”.

Майя Праматарова беше в София през ноември във връзка с тридневен мултимедиен семинар „Американски театър” в НБУ, част от програма, която с подкрепата на Арт Офис и фондация „Америка за България” ще продължи с преподаватели от Йелския и Нюйоркския университет. Паралелно тя осъществи лекционен курс със студенти сценографи в НАТФИЗ. Оля Стоянова се срещна с Майя Праматарова в София, а след това разговорът им продължи онлайн между Ню Йорк и София.

Майя, вече сте в Ню Йорк, успяхте ли да се справите с умората от пътуването?

Не ме изморява пътуването, бързо регулирам графика си и още с пристигането си, буквално на другия ден, отидох на театър. Бях в Classic Stage Company на 13-ата улица, където тече серия под надслов „Понеделници с Чехов”. В три поредни седмици трима режисьори, Брайън Кулик, Джон Кристофър Джоунс и Остин Пендълтън, репетират различни действия от „Чайка”. Вчера Пендълтън работи с двама актьори върху финалната сцена на пиесата и беше много заразително, защото той е човек с голям кино- и сценичен опит. В залата имаше всякакви хора, на различна възраст, включително едно момче на годините на децата ти.

И то слушаше ли внимателно?

Да, определено. По едно време само леко се смъкна от стола си, но моментално го изправиха. На мен обаче ми е любопитно как тази най-широка аудитория се придърпва към театралното знание и се учи как се постига плътност на художествения образ, как се изгражда сценичен текст. Това е процес от взаимен интерес – и за хората, които са на сцената, и за публиката.

Хората, които идват на тези лабораторни вечери, случайни ли са? Или това е предимно подготвена публика?

Винаги има хора, помамени от факта, че на открита репетиция на „Чайка”  ще видят някой известен актьор или режисьор, те знаят, да речем, че Пендълтън е работил с Елизабет Тейлър, но според мен повече бяха изкушените, защото когато попитаха „Кой вече е бил на открита репетиция?”, мнозина вдигнаха ръка. Това ме върна някъде в средата на 90-те години, когато Маргарита Младенова и Иван Добчев правеха открити репетиции на „Чайка” в Созопол. Разликата е, че те работеха с театрална публика, която е подготвена и се занимава по един или друг начин с театър, докато тук има най-широк профил зрители, които си купуват билети.

Алтернативните форми възпитават ли вкус у публиката?

Да, самият факт, че в три понеделника, трима режисьора показват три различни подхода към един и същи текст, вече отваря съзнанието на хората. И когато те дойдат да гледат „Чайка” или „Хамлет”, ще са готови за различен  от първоначалните си нагласи театър. Това е взаимен процес – какво ние искаме от публиката и какво тя чака от нас. Хората са много отворени към различни алтернативни формати, знам го от опит – с колеги от Народния театър правихме „Вечери на изкуствата”, където искахме да подскажем на публиката как да погледне по различен начин на нещо, което вече е гледала или ще види тепърва. Бяхме много навита група и какви ли не експерименти правихме – започнахме на петдесетото представление на „Дон Кихот” на Сашо Морфов и оттам насетне всеки месец, седем сезона, като се включиха Националната художествена галерия, Нов симфоничен оркестър, мнозина ни партнираха.

5_Revolverat_Ivan_Angelov_Gina_DiDonato_Poster_Vladimir_Gusev
Плакат на спектакъла „Револверът”

Как се поддържа любопитството у зрителя?

Любопитството е заразително, ако си го изпитвал по време на процеса, то се предава и на публиката. Феноменални хора като Питър Брук са креативни десетилетия, защото правят само това, към което ги тласка любопитството им. Последното му представление (в съавторство с Мари-Елен Етиен, Буф дю Нор) беше „Долината на учудването” – представиха го по време на Седмицата на Брук в Театъра за нови аудитории. Като тръгва от научни факти и проблеми като синестезията и способността на човека да свързва едни възприятия с други, Брук минава през документални истории за жена, която не може да освобождава паметта си, и мъж, който като слуша музика, вижда абстрактни картини, а оттам насетне фокусът се разширява и се стига до мюзикхолa и директния контакт с публиката. Живата музика на сцената – традиционна японска флейта и електрическо пиано, са като пулсации, които само задават ритъма. Това е по-скоро джаз, отколкото театър в традиционните му форми, своего рода пътешествие.

Къде се намираш ти в това пътешествие?

От четири години съм в Ню Йорк, град – предизвикателство за всеки. Човек открива смисъла на нещата там, където в момента живее, било в България, в Русия или в Америка, но всъщност географията няма значение. Когато през 90-те години издавахме у нас алманаха за изкуство Et cetera, представяхме непреходните личности на изкуството, като търсихме към тях различни подходи – да речем, Йосиф Бродски, но не само чрез негови стихове и есета, а и чрез рисунки, текстове на поети и преводачи като Георги Рупчев… По някакъв начин в тези мрежи, които се създаваха, ние преформулирахме, преоткривахме персони като Ема Томпсън, Вера Недкова, Джон Гилгуд, Йордан Радичков, Робърт Стуруа, и то с тяхното съ-участие.

В предишния разговор споменахте за идеята броевете на Et cetera да бъдат дигитализиран. Има ли шансове това да се случи?

Да, надявам се, дигитализирането ще направи материалите достъпни за широка публика. Технологиите се развиват бързо, много по-бързо от нас, хората, доколкото въобще сме склонни да променяме някакви същности – ако това ставаше, надали и досега щяха да са важни текстовете на Еврипид и Есхил…

Говорите за алтернативни форми, за идеализма, с който сте правили Et cetera. Тези дни, докато бяхте тук, какво впечатление ви направиха студентите от НАТФИЗ и НБУ? Те биха ли работили по този начин? Обичат ли това, което правят?

Най-важното е да имат идеи, да се обединяват около тях и да намират алтернативни възможности те да се случват. Разбира се, необходимо е да има и някакви насрещни движения – било от страна на държавни и общински структури, било на фондации. Всяка алтернативна сценична проява се нуждае не само от група за поддръжка, а от пространство, където да бъде представена. Най-дълго живеят в Ню Йорк тези сценични групи, които имат макар и малко, но свое място, като Wooster Group, създаден преди няколко десетилетия от Елизабет ЛеКомпт, Уилям Дефо и Кейт Валк.

Да го кажем така – представяте ли си тези млади хора, с които се срещнахте, някои от тях да се запалят, да създадат нови естетически кръгове или форми?

Да, разбира се. Трябва им само тласък. Достатъчно е да се открехне вратата, за да я отварят широко и да търсят нови неща или да преоткриват по друг начин старите. Информацията е навсякъде, тя е много и е важно те да имат някакви ориентири – работата на преподавателя е да им даде маркери, за да могат студентите сами да продължат по свой си начин. Мнозина от тях вече са се насочили към неформални сцени, но те са малко, а ако тръгнат да тропат по вратите на репертоарни театри, това ще са сложни, почти невъзможни процеси. Би било продуктивно да има не едно и две места за алтернативни сценични изкуства, и то в цялата страна.

3_Ne_minavay_po-mosta_Tony_Naumovski_JoJoHristova_Evgeniya_Radilova_ALbena_Kervanbashieva_New_York_Photo_Pavel_Antonov
„Не минавай по моста” с Тони Наумовски, Евгения Радилова, Жо Жо Христова, Албена Керванбашиева, снимка Павел Антонов

Как изглеждат процесите в българския театър отстрани? Алтернативните форми имат все повече почитатели, но в същото време някой все казва – публиката иска това или друго.

Аз не знам кой си присвоява знанието „какво иска публиката”. Има всякаква публика. Трябва да има работещи механизми и зрителят да намира „своя театър”, както различните сценични прояви да откриват своята публика.

Както представлението на Марий Росен „Влиянието на гама лъчите върху лунните невени”. Споменахте, че сте го гледали.

Марий Росен и Ана Вълчанова, целият екип тръгват с друго доверие един към друг и към публиката. Представлението се играе в нетрадиционно сценично пространство, което хората не познават и въпреки това са отишли там, независимо дали им е удобно или не, ще рече, че те вече са готови да приемат друга конвенция. Въпросът е защо хората, които се интересуват от алтернативни форми, трябва да губят значителна част от креативната си енергия в търсене на пари и пространства. И при всеки нов проект да започват от нула. Ако има центрове за независими проекти, с добре описани и ясни условия за тяхното ползване, нещата ще се случват в друг режим на предвидимост и ритмичност.

Говорим за енергии, за идеи – как се зареждате, за да продължавате?

Ню Йорк е много труден град за постигане. Възможностите са много, конкуренцията – още повече. Колкото и да си активен и амбициозен, няма как да видиш всичко интересно. Какво усилие е да направиш спектакъл, да срещнеш своята публика, но всичко е възможно, когато личната енергия се задейства от енергията на другите хора, а ти на свой ред я предаваш на трети като зъбци на колело.

Това звучи сякаш е изобретен вечният двигател…

Докато репетирахме „Не минавай по моста”, имаше дни, когато стояхме в репетиционната по дванайсет часа, по една или друга причина. Беше трудно и в същото време зареждащо, все едно живеехме в друго време-пространство.

Очевидно това пространство дава достатъчно материал за писане, защото драматургичните ви текстове са свързани с Америка по един или друг начин.

Дотолкова, доколкото живея тук в момента тук започнах да пиша драматургични текстове. Беше силна реакция на самозащита… В началото живеех в Кънектикът, на брега на океана, но се чувствах така, все едно се намирам в нечий чужд живот. В един момент човек търси нещо, което да го приближи до самия себе си. При мен това се случи благодарение на театъра, когато получих първата акредитация от Йейлския репертоарен театър. Озовах се в театрално пространство, което добре познавах, и се почувствах вкъщи. Вкъщи може да означава в театъра, вкъщи означава да си в езика си и оттук насетне сам разширяваш това „вкъщи”. Писането на пиесите за мен е най-естественото продължение.

7_Ubijte_tazi_zhena_Irina_Avtuh_Moscow_Photo_Dima_Moroz
Ирина Автух в „Убийте тази жена”, снимка Дима Мороз

Предстои за първи път ваша пиеса да се постави на българска сцена. Как се стигна до „Бяло върху бяло”, до текста, вдъхновен от Емили Дикинсън?

Имах силно желание да посетя дома на Емили Дикинсън в Амхърст, който е отворен за публика, но не съм допускала, че това може да доведе до пиеса. Емили почти не е напускала своя дом и битува мнение, че дори не е съзнавала колко голяма поезия създава. Да, тя понякога е мятала стиховете си в чекмеджето между конците и губерките, но пък колко внимателно е подбирала думите, колко редакции е правила, докато е търсила най-точната. Докосването се случи, когато влязох в стаята й, още нереставрирана, остъргана до мазилка преди ремонта, но с останала тук-там боя по стените жълта охра от времето на Емили. Нещо щракна в мен и не можах да се освободя, докато не започнах пиесата. Свързах се с Антоанета Войникова, която дари великолепните преводи на Цветан Стоянов. Но в един момент спрях да пиша, защото осъзнах, че не мога да пиша за Емили. И оттам тръгна същинската пиеса, която се опира на документи – писма и стихове, но в много по-голяма степен на въображаемото, което ражда възбуденото съзнание на една Бездомна жена, която винаги чете. Бездомността тук е колкото конкретна, толкова и обща категория, характерна за мен самата и за глобалния ни свят. Режисьор на спектакъла е Венцислав Асенов, сценограф  Калина Терзиева, а актрисите са Мариана Крумова и Лидия Стефанова. Благодаря на Русенския театър, че ни дава шанса да предприемем това пътешествие, което предвкусваме с голямо любопитство.