0
6616

Да съградиш мяра

На 28 октомври в театър „Българска армия“ бе представена книгата „Милен Миланов: Градината с кринове“ (изд. „Изток-Запад“)

Почти тридесетгодишната работа на Милен Миланов по разгръщането на модел, целящ преструктурирането на българската култура, може да се резюмира кратко: тя стимулира действено генериране на смисъл.

Милен Миланов е актьор с петдесетгодишна кариера и изключителна стабилност. Професионалният му път, тръгнал от Враца – преди ВИТИЗ – и продължен в Пловдив и София, знае достатъчно много върхове: от „Антихрист“ на Емилиян Станев/Иван Добчев до „Емигранти“ на Славомир Мрожек/Диана Добрева, например. Почеркът на Миланов е разпознаваем.

На едно място казва: изграждането на човека е бавна работа. Решаващи са типът и качеството на това изграждане, следва да се добави. Той настоява, че трябва да имаш учител, когото да следваш, и силно подчертава значимостта на своите ученичества. Най-напред при Кръстьо Мирски, когото определя като единствения висок ерудит сред тогавашните водещи класове във ВИТИЗ. После – двете години в Пловдивския театър, където работи в общо девет пиеси с Любен Гройс, Иван Добчев и Юлия Огнянова. А в София: с Леон Даниел, Крикор Азарян, Асен Шопов…

Водеща е акцентираната още от Мирски изключителна значимост на интелигентността. Интелектуалното начало става основата както на актьорската работа на Миланов, така и на цялостното му присъствие. Той категорично отхвърля клишето, внушаващо, че актьорите трябвало да са ниско интелигентни, трябвало да са първични, за да разгръщат спонтанно и без колебания интуицията си.

Според него, напротив, актьорската професия мощно създава навици за дълбок прочит – на текстовете, на действителността, на човека. Елица Матеева забелязва „строгостта на контролираната му ироничност“. Правилно. Миланов обработва интелектуално ролите си, дисциплинира ги и съблича действието от труфила и идеологии, дори да са допуснати от автора или режисьора. Предизвиква в публиката съпреживяване, но провокира и активно мислене, умозаключаване, саморефлексия.

Милен Миланов има своята добре видима бразда в историята и настоящето на българския театър. Неговата значимост за цялата българска култура се надгражда главно от почти тридесетгодишното ръководене на фондация „А`Аскеер“, от организирането и структурирането на дейността ѝ и ефектите от нея.

Той не е едноличен основател на театралните награди. Всъщност нещата започват не много сериозно. На 23-ти май 1991 година се организира общософийски празник на театрите. Няколко актьори от Военния – Мариана Димитрова, Мимоза Базова, Георги Новаков, Йосиф Сърчаджиев, Ивайло Христов, Мирослав Косев, Атанас Атанасов, Милен Миланов – решават да раздадат награди „като „Оскар“-ите“. Шаржирането е откровено и очевидно. Шеговитото име „Аскеер“ е предложено от Новаков.

„Аскеер“-ите тръгват като галантен колегиален жест в изключително тежък период: време на желан и необходим разпад, но на колеблив, по-скоро никакъв градеж. В ход е спешен срив на компрометираната оценъчна система, но евентуалните нови норми са в зародиш. Срутват се критериите на публиката.

Театърът губи функциите си през предходния политически режим, който инвестира в него, изисквайки легитимиране на идеологическите си програми. Такова се предлага щедро. Но срещу него застава другата съществена функция на театъра от онова време – опозиционната. Той е една от много малкото публични територии, в които става възможно – въпреки натиска на цензурата – открито да прозвучи истината, напук на общата обществена лъжа. Същински театралните мотиви – когато са налице – остават рамка за реализиране на някоя от двете функции (бидейки присъща обикновено на втората). В началото на 90-те театърът е опразнен и от двете. Усилията му да бъде театър par excellence се сблъскват с неглижиране от страна на държавата и безразличие от страна на обществото, завихрено в политическия карнавал.

Първоначалният аскеерски импулс е да бъдат подкрепени достойнството и професионалната чест на театралните артисти. Той не остава еднократен акт поради външен напор – от страна на колегията. През 1992 г. е първата галавечер. В същата година Милен Миланов учредява първото НПО в областта на културата у нас – Фондация „А`Аскеер“ („Академия Аскеер“), и създава нейния устав. До средата на 90-те наградите „Аскеер“ се превръщат в културна институция, активно заявяваща и налагаща иманентни театрални ценности.

Тогава „Аскеер“ е единствената национална структура, създаваща едновременно висока социална видимост на театралното и нова сфера на неговата значимост. Става модел за оценяване и на други творчески общности. Успява да генерира дебати и да произвежда мащаби за качеството в театъра и културата изобщо. Неимоверно нараства отговорността.

Това е времето, когато начело на организацията е Милен Миланов. Може да се твърди, че той полага стратегическата перспектива на действие и влияние. При това пред фона на практически пълна липса на условия и структури, в които да се впише.

Висшата цел на заложената стратегия е структурирането на самостоятелна социална йерархия, успоредна на другите легитимни социални редове, но несъвпадаща с тях и необслужваща ги. Социалната йерархия на креативността, израстваща от собствените ценности на изкуството, знанието, духовността – йерархията на същинския елит.

Пита ли се за тактиката, тя следва да се опише чрез привиден парадокс: рационално, прагматично, движено по бизнес правила култивиране и налагане на просветена културна чувствителност.

Базисна опора е, че „Аскеер“ създава, а не руши самочувствие: посочва доброто, без да коментира неуспехи. „Принципът, който никога не е нарушаван, е, че от тази сцена се говори само за добрите неща в театъра“, казва Миланов. Друга негова опора е съзнателно поддържаната „множественост на оценяващите „погледи“.

Постоянни са критиките към неговото упорство да разширява състава на журитата, включвайки при това в тях хора, които иначе трудно могат да бъдат видени заедно, понякога даже напълно несъвместими личности. Резултатът: елиминиране на партийните пристрастия – не политически, а културни и светогледни.

Оттук се тръгва към изграждането на нещо почти непостижимо в българската социална и културна история – една традиция. Периодичната повторяемост е условие, но не и гарант за формирането на традиция. Необходими са поне още два компонента.

Няма традиция там, където се нарушават базисните формати, принципите и нормите, заложени в началото. Няма обаче и там, където липсва иновативност, чрез която потенциите на тези принципи и норми да се разгръщат в измеренията на действителните им мащаби.

Градежът на традиция става чрез създаването на „модел, който да диша с времето“, формулира Миланов. В този хоризонт става видим и мотивът за експанзията, осъществявана през годините от фондация „А`Аскеер“. Очевиден пример е учредяването на наградата за съвременна българска драматургия (от 2005 г.) и свързаните с нея действия.

Първият елемент е излизането от сферата на чисто сценичното и навлизането в териториите и на литературата. Непосредственият ефект е въвеждането на българската драматургия в нечувана дотогава видимост. Може да се проследи количественото умножаване на текстове за театър, поставени на професионална сцена през последните петнадесет години. Но това не е всичко.

Милен Миланов е основател и съставител на излизащата от 2005 г. „Библиотека за съвременна българска драматургия „Аскеер“. Иначе идеята за поредицата е моя. Когато през 2004 г. ме покани да се включа в новосъздаваното жури, първото, дошло ми на ума, бе един ред от книги. Бях сигурен, че структурата може да постигне смисъла си докрай, ако остави следа, предметно видима през десетилетията.

Архитектът на наградата и съответната ѝ комисия, Милен Миланов, си взе няколко дни за размисъл върху идеята. Видя, че така ще се създаде солиден фонд на съвременната българска драма, устремно се зае със съставителството и издаването. Въведе нормата всеки том да представя по няколко предговора от членове на журито – често пъти с характера на академични студии, – мислещи от различни гледни точки. Привлече за приложенията Никола Вандов, майстора на историческата театрална статистика, и превърна „Библиотеката“ в най-богатия архив за последните три десетилетия не само на драматургията, но и на театралното изкуство в България. Така се прави история.

Оттук се вижда ясно стремежът българската култура не само да взема, но и да дава: да генерира структури и резултати, обогатяващи и културите, от които нашата заимства. Това предполага игнорирането на несъзнавания или – напротив – умишлено отглеждан усет за малоценност и провинциализъм. Един казус го показа особено категорично.

Инициираното през 2007 г. от Милен Миланов включване сред оценяваните пиеси и на текстове от българи, реализиращи се извън България, предизвика дебат. Резултат от него са продуктивният отказ националната култура да се мисли като затворена в държавните граници и отговарянето на въпроса „що е то българска култура и има ли тя почва само у нас”. Видим пример за действието на стратегическия план, чертан от Миланов. През същата година той учреди специална награда „Аскеер“ – „За творческа чест и цялостен принос в развитието на театралното изкуство“. Първи нейни носители станаха легендарният Леон Даниел и Димитър Гочев, постигнал театралната си слава в Германия. В същата година отличен с „Аскеер“ бе и Димитър Динев, чиято пиеса, станала повод за дебата, беше поставена във виенския Бургтеатър.

Става дума за действия по събиране на разпиляното. За създаването на континуитет в постоянно разкъсваната чрез политически хиатуси българска култура. За практическо отстояване на положението, че пространствата на високата култура остават имагинерни, няма ли заедност на общностите. И то заедност не с оглед на една или друга конкретна ситуация, а като общокултурна и исторически трайна позиция.

Почти тридесетгодишната работа на Милен Миланов по разгръщането на модел, целящ преструктурирането на българската култура, може да се резюмира кратко: тя стимулира действено генериране на смисъл. На онова отвъд-ситуативно самоизразяване, в което свидетелства за себе си битието на изразяващото се. Нейният „продукт“ е конституирането на нов тип мяра, вече дало своите плодове. Каквото и да е бъдещето на наградите „Аскеер“, те вече издигнаха неотменим културно-исторически градеж. В който Милен Миланов вгради себе си.

Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите „История и метафизика” (1991), „Механика срещу символика” (1993), „Августин” (1996), „Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски” (2005), „Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система” (2010), „Византийска философия. Четири центъра на синтеза” (2011), „Византийски етюди” (2014), „Латински смутители в Константинопол: Анселм Хавелбергски и Уго Етериано” (2020), на множество студии и статии. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски. Съставител и съавтор на частта за Византия в тома „Византия. Йудаизъм“ на Юбервеговия очерк на историята на философията (Базел, 2019). Години наред театрален наблюдател на вестник „Култура“ и вестник „К“.
Предишна статияЗаразно свободомислие
Следваща статияИзлезе новият брой на сп. „Култура“