0
1244

Да танцуваш в епохата на без-бъдеще

Dance baby, dance, фотография Мартин Атанасов.

Извънредно приятно е да разглеждаш опитите в танца на млади и изключително перспективни танцьори и хореографи, каквито са тримата рицари на танца от STEAM ROOM.[1] Наричам ги „рицари“, защото още преди две години, когато гледах тяхната продукция dragON aka PONY (номинация за награда Икар 2020 в категория „Съвременен танц и пърформанс“), разбрах, че триото STEAM ROOM е поело категорично по пътя на оригиналните артистични авантюри и открития. Тяхното присъствие в танца е смел набег на отърсени от задръжки експерименти, с които откриват нови хоризонти за себе си и за зрителите на своето изкуство.

„Работата ни e детска площадка, където стабилните конвенции се разклащат“ – казват за себе си STEAM ROOM. Александър Георгиев (Македония/ България), Жана Пенчева (България) и Дарио Барето Дамас (Испания) са трима млади хореографи, които работят активно на местно и международно ниво и се представят като „творчески екип, сформиран, за да работи за подобряване на условията и средата в областта на хореографията, танца и пърформанса. Екипът на STEAM ROOM има за цел да отвори нови пространства за размисъл и знания, чрез артистични предложения и културни инициативи.“

Познавам отдавна Жана Пенчева и Александър Георгиев, техните изяви в областта на съвременния танц неизменно са ме впечатлявали със своята естествена предизвикателност и свежи идеи. Колаборацията им с Дарио Барето ги отвежда на още по-самобитно ниво на търсене. Стилът им е подплатен със солидни  технически умения, с професионална ерудиция и познаване на съвременния танцов ландшафт. Смелостта, с която не само избягват установените стереотипи, а като че ли изобщо не ги забелязват, оставя трайни и ярки впечатления.

Dance baby, dance на Жана Пенчева се появи на 14 октомври 2021, в пространството ДНК. В значително затъмнената зала ни посреща изобилно количество пушек и дискретна, почти дискотечна музика. Постепенно в полумрака започват да изплуват телата на танцьорите, струпани в един ритмично дишащ организъм, който постепенно активизира поведението си, започва да се мести, да се разпръсва и пак да се събира, да се разпада на отделни индивидуалности, които остават свързани с цялото, поддържайки безспирно една обща, обединяваща ги пулсация, която е колкото органична, толкова и еротично изкусителна…

С огромен заряд от дълбоко стаена жажда за живот и себеутвърждаване през и чрез тялото танцьорите овладяха както пространството на ДНК така и вниманието и въображението на зрителите.

Родена във втората година на пандемията, тази творба на Жана Пенчева сякаш изразяваше неистовото желание да се чувстваш жив, да те има и да бъдеш, танцувайки. Една обща маса от човешки тела, един общ организъм, задвижен от единна жизнеутвърждаваща енергия, оргаистично тържествува над условностите и ограниченията.

Езикът на тялото в тази творба е толкова „постформален“, че като че ли се завръща в ерата на примитива, когато нашите необременени от цивилизационни похвати предци са намирали връзката си с Космоса през своите голи и боси тела. Точно тази атавистично оголена органика е най-ценното постижение на Dance baby, dance, което едновременно потриса и зарежда с искреността и виталността си. Всичко казано за творбата се отнася и за присъствието на танцьорите в нея, тъй като те я изнасят през себе си като своя дълбока същност.

Seguir moviendo, фотография Мартин Атанасов

Seguir moviendo (Продължавай да се движиш)[2], танцова работа на Дарио Барето, беше представена в артистичното пространство THE STEPS на 6 април 2022 г. („Да продължим да се движим“ е концепция, предложена от Сара Рейес в нейния текст La danza como forma de conocimiento, базирана на интермодалните отношения, предложени от философа Джорди Кларамонте.)

Представянето на танца в нетрадиционни пространства, извън сценичните условности не е нова тенденция. Американските постпостмодернисти извършват тази идейна революция в стремежа си да приближат танца до реалния живот на хората. От 70-те години насам танцът се представя във всевъзможни пространства, в градска и природна среда. Да не говорим, че търсенето на връзка между танца и природата има още по-древни, есенциални корени.

Започвам с това малко отклонение, защото пространството е базисно важно за тази работа на Дарио Барето. Голямото хале, пресечено от няколко солидни бетонни колони и снабдено с осветление и озвучаване, е средата, в която Дарио Барето развива своето соло, посветено на идеята за неограничените възможности на тялото да произвежда движения. Както личи и от биографията му, Дарио Барето има беграунда на напълно изграден във високия професионален опит танцьор (работил e с Cullberg Baletten като гост-танцьор), който именно поради това е способен да си позволи излизане от границите на познанията и опита, и да потърси  неизследвани  територии за телесна изява.

Със своето елегантно и софистицирано соло Дарио Барето ни приканва да пътешестваме заедно с него, проследявайки едно постоянно променящо се телесно състояние, напълно абстрактно и освободено от всякаква разказвателност и емоции. Действието се развива като безконечен вътрешен импулс, който се експонира от тялото в конкретна среда и архитектура, без да взаимодейства пряко с нея, а само възползвайки се от възможните геометрично построени траектории. Дарио Барето е автор и на музиката, която подобно на танца е вид съвременен минимализъм, в който прозира влиянието на примитива. Костюмът, живописно изрисувано трико, също допринася за атавистичното звучене на солото – тялото, което изразява единствено способността си да се движи, обобщавайки елегантни отгласи от минал опит, телесна памет и движенчески багаж, стремейки се към безпределността на движенческите си възможности. Тази абстрактна танцова форма е до такава степен отърсена от конкретни послания, че се превръща в рефрен на древен ритуал, повдигнат на ново цивилизационно ниво – характеристика, твърде присъща на американския постмодернизъм, както и желанието, споделено от Дарио, „да отдели движението от собствената си персона“, да го деперсонализира. Така артистът постига наистина едно „тяло, което настоява за неизвестното“, но което е солидно формирано от опита и познанията.

The Power of S, фотография Мартин Атанасов

The Power of S е хореографска работа на Александър Георгиев, която тази година му донесе наградата Икар в категорията „Съвременен танц и пърформанс“. Тази година тя беше представена на 7 април, също в пространството на THE STEPS.

Предварително искам да споделя своя скептицизъм по отношение на представянето на голи тела на сцената, и то не поради някаква пуританска сдържаност, а защото намирам, че в много редки случаи естествената сакралност на голотата е защитена в идейно и естетическо отношение. В този смисъл, възприятието ми на The Power of S варираше между различни референции, които категорично изключваха всякакво емоционално въздействие. Появата на три голи тела на сцената не е нещо ново и непознато, дори когато се експонират постоянно със задните си части към публиката. Новото, за мен поне, в този опус е неотстъпното провеждане на една линия на поведение и превръщането на тялото в нещо различно от познатото, чрез радикално преразглеждане на разбиранията ни за допустимо и недопустимо, за прилично и неприлично, за прието и скандално. Постижение на творбата е, че тя разбива границите на натурализма и добива сюрреалистично измерение, чрез особен вид игнориране на конвенциите, преобразявайки тялото в различни обекти, разглеждайки го като материал, от който се оформят странни и неподозирани визии. Пиесата притежава потенциал за още по-богато разгръщане на образността, но това не я прави да изглежда незавършена, напротив, тя е самобитно цялостна от първия до последния момент.

Развитието на STEAM ROOM в последните им три изяви е обединено от негласното вкопчване в тялото като носител на живота в един период на рестрикции и апокалиптични събития. С интерес очакваме още смели и неординерни изненади от тяхната подплатена със сериозен интелект креативност, която ги заявява като едно от най-интересните и впечатляващи явления на съвременната ни танцова сцена.

[1] „Да танцуваш в епохата на без-бъдеще“ (To Dance in the Age of NoFuture) е книга на Пас Рохо, част от нейния изследователски проект „Упадъкът на хореографията и нейното движение: пътят на тялото“.
[2] Seguir moviendo е общо заглавие, използвано от артистите Сара Рейес, Карлота Мантекон и Дарио Бардам, в което подреждат поредица от общи афинитети, развити чрез няколко срещи и разговори през последните две години. Тази рамка предлага стратегия за посредничество, за ориентация по въпроса как танцът „мисли“ чрез тяло, което настоява за движение, сърфиране между потребности, непредвидени обстоятелства, възможности и невъзможности.

Мила Искренова е сред най-изявените български хореографи, работещи в сферата на съвременния танц. Специализирала съвременен танц в Палука шуле, Дрезден, в Танцовата академия в Кьолн и в Лабан център – Лондон. Преподавала е танцова техника и импровизация в НБУ, Националното училище за танцово изкуство и в НАТФИЗ, както и в Италия и Гърция. Работила е с водещите български танцови трупи: балет „Арабеск“, на който е хореограф от 2001 г., Амарант данс студио, Хетероподи данс. Автор е на книгите „Радостта на тялото“, „Вкусът на Твоето тяло“, „Анна и Алената глутница“ и на пиесата „Меломимик“.
Предишна статияЕдна година без управлението
на ГЕРБ
Следваща статияЗа шегата с ядрения апокалипсис