0
879

Двама души на огромна сцена

4

Тя обича да мисли за изпълнителите като за хора, които танцуват, не като за танцьори. Шведската хореографка обяснява в интервю пред Мира ТОДОРОВА, че отправните точки в работата й са литературата, филмите, фотографията и Дейвид Линч задължително. Постановката й „Това не е любовна история” ще гостува на Sofia Dance Week на 14 октомври в Младежкия театър.

gunillaГунила Хейлборн е хореографка и филмова режисьорка от Швеция, изградила кариера в национален и международен контекст. Учила е танц в Сан Франциско и хореография в Университета за танц в Стокхолм. Нейният подход към сценичните творби съчетава текст, движение, видео и образ, винаги поднесени с хумор и ирония. Обича да се занимава с живота на обикновените хора, потопен в ритуалната безсъбитийност на ежедневието. Вълнува се от това, което се случва, когато нищо не се случва, през което винаги успява да каже много.Това я прави една от най-интересните шведски артисти.
На Sofia Dance Week тя представя „Това не е любовна история”, фино, неуловимо и абстрактно пътуване на двамата неясни и леко дистанцирани герои Ковалски и Вера към севера, към себе си, към другия. Представлението е резултат от дълъг работен процес пътуване, в който се натрупва разнообразен материал. Пътешествието с влак на тримата автори хореографката и артистите Йохан Теландер и Кристина Виала преминава през Норвегия, Португалия, Великобритания, Швеция. Едно от големите вдъхновения на артистите е филмовият жанр road movie, откъдето са взети и персонажите Вера и Ковалски. Гунила

Учили сте при Ана Халприн[1]. Как се случи това? По какъв начин нейният стил и философия повлияха вашата работа?

За един уъркшоп в Швеция беше дошъл преподавател от Ню Йорк. Той беше учил при Ана Халприн и беше много впечатлен, така че аз си помислих, че трябва да опитам. Преди това не знаех нищо за нея. Предполагам, исках просто да напусна Швеция и Сан Франциско ми изглеждаше добър вариант. Мисля, че тя ми повлия със своята дълбока вяра, че всяка човешка история си струва да бъде разказана. Докато бях там тя водеше и уъркшопи за работа в жанра пърформанс и методът, който използваше – разработване партитура на движението – ми помогна да започна да работя и да създавам представления.

Дали интересът ви към обикновените неща в живота и естествения им, нестилизиран израз на сцената идва от работата ви с Халприн?

Не знам…Мисля, че винаги съм имала тази нагласа. Никога не съм харесвала елитисткия тип танц. Обичам да мисля за изпълнителите по-скоро като за хора, които танцуват, отколкото за танцьори, които танцуват. И така се получава, че те се движат по начин, който не е стилизиран. Въпреки че това също е стил, предполагам…

Какви други изкуства, жанрове, артисти имат влияние върху работата ви?

Основно литературата. Чета през цялото време и много често отправната точка на представлението е някое изречение, което съм прочела. И филмите, разбира се. И фотографията. Дейвид Линч задължително.

Вие правите и филми. В работата си смесвате различни изразни средства. Какви са основните принципи на артистичните ви търсения?

Хм, никога не мисля в принципи… Предполагам, винаги търся някаква атмосфера или начин на присъствие на сцената, който да е истинен, автентичен. И да комбинирам това с интересен драматургичен план. И докато правя това, се опитвам да мисля за тази максима: просто защото го можеш, няма нужда да го правиш. Става дума за умението да махаш неща, да изхвърляш част от материала, който не ти е нужен, за да разкажеш историята или за да създадеш образа, който искаш.

Какво най-вече ви вдъхновява от света наоколо?

Всички, които копнеят и се борят да живеят живота си по един добър начин. Хубавите разговори с приятели. Разходките из природата. Просто да наблюдавам хората. Глупавите вицове.

Мислите ли, че съвременният танц и изкуството въобще имат своите локални специфики или са по-скоро продукт на глобализацията?

Все пак мисля, че имат местен характер. Непрекъснато чувам за своите представления, че са много северни! Не че мисля по този начин, но мога да го разбера. Понякога мисля, че правя социалдемократични неща. Това е много шведско.

Кои са най-отличителните характеристики на шведския съвременен танц?

Една част от него е ориентирана към движението по един по-традиционен начин, но има и нова голяма група танцьори и хореографи, които работят по-концептуално и правят много интересни неща. Мисля, че аз се намирам някъде по средата с лек уклон към едното. Започвам да правя почти театър…или поне използвам доста текст.

Кои тенденции в съвременния танц са ви най-интересни?

Интересува ме по-концептуалната работа, но понякога идеите са достатъчни сами по себе си. Няма нужда да гледаш представлението. Сега ми се струва, че хората се движат в посока към по-сценични творби. Това ми харесва. Бих искала да гледам представление на Филип Кесн. Само съм чела за него. Също така много харесвам Nature Theater of Oklahoma заради начина, по който работят с текстовете.

В представлението „Това не е любовна история” използвате персонажи от жанра road movie. Какво ви привлича в метафората на пътя?

Аз обичам да пътувам. Да седна във влака и да гледам местата, през които минавам, и да си мисля какво би било, ако живеех там. Аз съм много неспокоен човек и се чувствам добре, когато съм на път. Но също така това е глупава метафора, например американските road movies, които са едновременно много романтични, но в същото време хората са някак изгубени. Забавно е да играем и с нашия поглед върху това.

Какво представляваше репетиционният процес? Как работихте с танцьорите?

Имахме много дълъг репетиционен период, повече от година. Работихме на различни места, в различни резиденции по света и наистина направихме всичко заедно. Йохан и Кристина измислиха движенията. Всичко останало беше обща работа. Така че беше много отворен процес, в който всеки съучаства с идеи, текстове, движения. Моята роля е по-скоро редакторска.

Каква е функцията на паузите, на нищослучването? Какви смисли внасят те?

Те забавят ритъма. Има общо също така с темпото. За това представление исках много филмова, отворена атмосфера. Двама души, които правят много малко на огромна сцена. Премиерата в Стокхолм беше на огромна сцена. Все едно се разхождат в огромно поле и просто тихичко си говорят за нещо не толкова важно. Малък протест срещу представленията, от които ти пропищява главата. (Тях също понякога ги харесам!)

Какво взаимоотношение представление публика търсите?

Целта ми е да правя представления, които да са така отворени, че зрителите сами да сглобява частите. Това е тяхната работа. Също така искам публиката да се забавлява и да се чувства комфортно!

1

Каква е ролята на музиката във вашата работа? Медиа – партньор, вдъхновение, отправна точка?

Обикновено музиката се включва късно. Но в „Това не е любовна история” се появи на по-ранен етап и имахме възможност многократно да я изпробваме. Почти във всичките си представления работя с Ким Хиортой. Той просто прави музиката, която му се прави на този етап от живота му. Никога не поръчвам конкретна музика, по-скоро казвам: това ми харесва, можеш ли да го направиш по-дълго?

 „Това не е любовна история”, постановка: Гунила Хейлборн, хореография и текст: Гунила Хейлборн в сътрудничество с Йохан Теландер и Кристина Виала, изпълнители: Йохан Теландер, Кристина Виала, сценография и костюми: Катарина Виклунд, музика: Ким Хиортой.


[1] „Всеки е танцьор”, твърди Ана Халприн, една от най-значимите фигури на танцовата сцена. Американската хореографка и танцьорка (р. 1920 г.) променя представата за танца. Халприн следва при Марта Греъм и още в първите си работи се бори за освобождаване от стилизираните танцови форми, за да придаде на танца индивидуалност и автентичност. Работата й се определя от вярата във възможността на танца да лекува и учи. Бел. ред.