2
1405

Двама монаси

1. Най-последният първи

Спомних си го по-определено едва след няколко дни. Тогава му казвахме просто „Куцичкият”. Той беше тъй незабележителен, тъй тих и тъй нищожен, че по онова време не научих дори името му. Днес, докато разговаряхме, игуменът ми го каза, но сякаш така е било писано, пак не го дочух или не го запомних.

Тогава беше млад, почти на възрастта на другите млади монаси, които пееха силно и хубаво на клироса, ходеха из двора с интригуващите си, големи черни була, и носеха дълги броеници с кехлибарени кръстове. А него го виждахме само, когато удряха клепалото за служба. Идеше най-последен и бързаше-бързаше, куцукайки с късото си бастунче. В очите му имаше и притесненост, че не успява, и някаква съвсем безмълвно-извиняваща се виновност. Беше почти уродливо нисък, главата му беше малко голяма за жалкото телце, брадицата му бе белезникава и къса. Такава смирена нищета се излъчваше от него, такава обречена тихост, такава изоставеност… Мисля, че никой не го заговаряше по простата причина, че все го изпреварваха, задминаваха го и той просто не можеше да се срещне с никого по своя закъснял, бързащ, жалко-куцукащ път. В унижението си бе станал саможив и не се спираше с децата като другите. И децата не се спираха при него, защото ходеше с наведена глава и с много усилия внимаваше в стъпките си. Дори и да бе искал да спре и да се огледа, не би могъл, защото недъгът му го владееше и го водеше съсредоточен и унизен подир себе си.

Струва ми се, че той сам се чувстваше най-последен измежду всички. И най-последен по ръст и по тяло, и най-безгласен, и най-незабележителен на службите, защото си стоеше все в дъното на храма. Куцият му крак не му позволяваше нито да служи в олтара, нито да размахва кадилницата. Със самото това, че бяха и по-високи, и здравоноги, другите монаси просто не го забелязваха и той живееше хем сред тях, хем забравен от тях.

Спомням си, че веднъж го видях да излиза от килията си. Едва тогава разбрах къде изобщо беше тя – разбира се беше най в дъното на постройката. Можах да я видя, защото и аз този път бях закъснял. Всички бяха вече отишли на вечерня и мисля, че братята съвършено бяха забравили за него. Всъщност той живееше в килията си не просто сам, но и двойно сам. Сякаш не живееше в манастира.

Когато рядко все пак му обръщахме внимание, то беше, когато го виждахме с много мъка и усилие да прекосява каменистия двор, да внимава да не падне, с лице, угрижено и обзето от изнурителния труд по онова, което за другите беше съвсем естествено – ходенето. Този монах познаваше истински мъката да ходиш по тази земя, познаваше истински унизеността да бъдеш в грешното тяло. Нему катадневно се напомняше Адамовата виновност – недъгът му го правеше постоянно виновен. Защото закъсняваше, защото не можеше да служи истински в църква, защото не можеше да бъде полезен за братята, защото бе изолиран от техните стопански трудове и ядеше по милост техния общ хляб. А при цялата си виновност той и не можеше да се извини. Не просто да се отплати, но дори да се извини – защото го подминаваха, защото не говореха с него, защото той нямаше време и възможност да вдигне очите си.

Бе забравен и извинението му бе застинало дълбоко в съвършено тихата, затворена и самотна кротост на очите му, бе се вдълбало в съсредоточения и угрижен израз на лицето му.

В него имаше нещо от манталитета на изоставеното, сиротно дете – само че съвсем безропотно. Защото бе и крехкотелссен, и непретенциозен, а бе изработил и едно дълбоко примирение с нещастието си, което носеше без протест, без вопъл, но и без перспектива. Просто бе свикнал естествено и с труд, със съсредоточеност да страда, да живее със страданието.

Та в редките случаи, когато спирахме погледа си върху куцукащата му фигурка, забързано и внимаващо прекосяваща двора, ние само казвахме: „Куцичкият” – с жалост, каквато се изпитва към нещастно и забравено дете. Но и тази жалост бе мимолетна, забравяше се тутакси, както бе мимолетна и фигурката му, изцяло съсредоточена в себе си, неприсъстваща, неотпечатваща се в ничия памет, скрита само в самата себе си и ведома единствено на Бога в тайната усамотеност на килията му.

Да, ето този, последния измежду монасите, аз срещнах днес отново тук. След двадесет и пет години.

Никой друг от предишните не бе останал и аз знаех, че някои – и то от най-личните – бяха напуснали манастира по свое желание, не бяха издържали на иночеството. Всичко бе изтекло, бе станало друго. Предишният манастир бе потънал във времето, този бе друг… А манастир без старост и вековечност се руши.

И само той бе живата връзка с основата. Сега само той бе оня манастир, той бе най-възрастният в манастира. Ето как той, незабележителният, неприсъстващият, бе станал „най-”, бе започнал да присъства, защото той бе присъствието на постоянството в манастира, той олицетворяваше сега постоянството на монашеството. Понеже всичко друго бе отлетяло, починало в Господа или изветрено от житейския вятър, той бе станал видим. Понеже всичко старо бе изчезнало, неговата тихост бе станала плътна, а неговата малкост бе станала присъстваща. Не затова ли Бог му бе дал такова дълголетие? Не в това ли бе смисълът на неговото толкова случайно и дори безцелно дълголетие? Бе останал тъкмо той и само той.

Неговата вечно закъсняваща фигура сега бе първа – първа по години, първа по постоянство; тя бе начело на годините и пак ги водеше, куцукайки, към храма.

Бе остарял и идваше още по-късно. Едва към средата на службата се появяваше внезапно, без да го видят кога влиза, но сега аз го виждах ярко, защото в него виждах онова време, виждах живия, спасения остатък от ония години, виждах в него, че двадесет и пет години, четвърт век – не са изчезнали, а са тук и присъстват, и тежат, и шептят.

Бе станал още по-затворен, макар че вече излъчваше и някаква строгост. Около него имаше плътен облак от натрупало се мълчание и това мълчание звучеше, в него звучеше и бе спасен манастирът. Неговото жалко куцукане сега беше и царствено. Във фигурката му бе душата на манастира. Нима някой беше подозирал какъв съсъд си бе приготвила тази душа отпреди четвърт век още! Така Бог го бе дарил с глас по-дълбок от гласовете, с присъствие и значителност. Именно него – „куцичкият”. Бе възнаградил търпението му и примирението му със значителност. Бе направил убогостта му – пример. И ако тази незрима награда никой дори не забелязваше, днес я забелязвах поне аз. Бог бе направил от най-забравения и от най-непомнения – жива и зрима памет. А паметта е силна, и присъства, и може би е самото присъствие.

Ето как „има последни, които ще бъдат първи, и има първи, които ще бъдат последни” (Лука 13:30).

Следва

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: "Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията"; "Религиозно-философски размишления"; "Философски опити върху самотата и надеждата"; "Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие"; "Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието"; "Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението"; "Светът на Средновековието"; "Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива"; "Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки" (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев - "Christianitas, Historia, Metaphysica". Най-новата му книга е "Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания" ("Комунитас", 2017).
Предишна статияПодковаване на скакалец
Следваща статияМечтаем за читателя, когото не познаваме

2 КОМЕНТАРИ

  1. Все едно чета Елин Пелин, ама присъстващия философски елемент осезаемо намалява импресията върху читателя. При всичкото ми дълбоко уважение и респект от професора – отношенията човек – Господ са прости и неизискващи академизъм(не че е лошо нещо, ама ние, които го нямаме все трябва да имаме възможност за спасение) и това е чудесно обяснено от св. ап. Павел в Първо послание до Коринтяни – първа глава. Съвсем друг е въпроса за премъдростта, която е Божествена и която не е от този свят, но тя не се постига с академизъм, а с аскетизъм, вяра и опит, ама къде ги тези неща сега при нас …

  2. Двамата се гледаха вече десетина минути. Беше усетил присъствие докато се молеше. Всъщност не се молеше. Засипваше Бога с въпроси. Защо съм куц? Защо съм невзрачен? Защо торсът ми е малък. А главата? Защо за бога е толкова огромна? Изглеждаше не на мястото си… Където и да я поставиш… Сгрешил ли бях? С такова тяло дори и да сгреши човек не можеше… Защо Боже ме изпитваш… Защо нямаше съчуствие от другите? Божем на най християнското място съм…
    На Онзи горе му беше писнало от подобни въпроси. Идваха от всякъде. Как да му обясни за процента грешки които излизаха от тази пролкета ДНК. Май не бе я премислил много добре преди време… И МЪЛЧЕШЕ….
    Плъхът се промъкваше по здрач към долапа в гъгъла ката дей. Куция носеше разни неща от магерницата. Хей така. Да има. Не ги ядеше. Та плъха хапваше доволно.
    – Ха плъх, изненада се куция.
    – Чак сега ли ме видя? Идвам от месеци… чу репликата…
    – За бога каво е това? Подскочи куция. Боже, вече се и побърках?
    – Не е Бога. Върна се отговорът… Той не отговаря от години…
    – Знам, каза куцият. Ти плъха ли си? , попита плахо
    – друг да виждаш?
    – не. тук дори и дяволът не влиза.
    – нито котаракът Спас…
    – да той седи при дякон Йоан най често, каза куцият.
    Йоан беше висок, буен и хубавец. Вадеше страховит глас. Не го свърташе в Манастира. Нощем вилнееше из кръчми, дискотеки. Гонеше моми, момчета, женени, рзведени… Денем изтрезняваше до късно. А слетобедите ловеше плъхове с капан и ги даваше на котарака. Гладаше с огромно удооволствие как Спас си игре с тях и после как ги убива… Монасите шушкаха че Йоан се е скрил в манастира защото някъде сгазил лука…. Говедо беше Йоан. Подиграваше се най шумно с куция. Шегите му бяха най солени а и не се спираше пред золуми като да се изходи пред врата на куция. Друг път му хвърли праната одежда в помията… По някога нощем когато се пробираше от поразиите си, тропаше по вратата на куция и викаше – отваряй че дявола идва….
    – не го харесваш, каза плъха
    – не. страх ме е от него. Но си мисля че Бог сти зад гърба му. винаги му се разминава. и на вън. и тук…. КАК СТАВА ТОВА?
    – Знам ли при вас как е. Ние живеем в друг свят.
    – Че какъв друг свят има, почуди се куция
    – Дарвинов, върна плъха.
    – Дарвинов? Фалцира куция, какъв е този свят?
    – Ами не се молим на никого, следваше плъха, където можем нападаме, където не можем – бягаме. Тичаме, ядем, ебем, серем и пак, и пак. Който се умори получава Дарвинова награда…
    – това като Оскарите ли е? Зачуди се куция
    – не като гушване на букет е….
    – аха….
    – човече, каза плъха, искаш ли да се раберем за нещо?
    – да се разберем, отвърна куция машинално
    – искаш ли да те отървя от Йоан?
    – да ме отървеш от това говедо? Как?
    – Как? Остави на мен? Каза плъха
    – ха. добре. Какво ще искаш?
    – нещата в долапа. Да ми казваш когато слагат отрова. И никога да не пускаш Спас тук.
    – имаш го, каза изненадан от себе си куция. Да видим.
    – хайе, каза плуха
    – хайе каза куция.
    Минаха няколко дни. В срядата след педесетница беше май когато взрив някакъв се чу от към килиите на старите дякони от втория етаж. Вратата на стаята на Йоан изхвъча, след нея самия обезумял Йоан а сетне котарака Спас. Тичайки и олюлявайки се Йоан се спъна на стъпалата, политна, търкулна се няколко пъти и се просна неподвижен на плочника пред стълбището. Братята се скупчика над туловището на Йоан, кръстиха се, вайкаха се и на края се раззтърчааха на всички посоки за да търсят помощ. Докоцука куция до Йоана. Ух… смърдеше на алкохо и цигари. Лицето му беше червено, отекло, охлузено. Всякаш носът му беше прегризан от към едната ноздра. Държеше се за другата. Нямаше парчета от бузите, челото, брадичката…. Куция мигом разбра какво е станало. В следващия миг монасите се върнаха с безумна врява. Кръстиха се, викаха бутаха Йоана…. Той май изпъшка. Всички млъкнаха в очакване….
    – ПАВАЖНА ЕКЗЕМА каза куция
    – да, да това изглежда че е, кимаха братята….
    Дойде спешна помощ, вдигнахна Йоана и казаха ще му мине….
    Оправи се Йоана но изчезна от манастиря. Минаваха години и присмехулниците, надменните, самовъзгордялите се, многознайквците, напористите и всякаква друга паплач изчеваха от манастира при странни обстоятелства. Разбира се официялно се казваше че не са издържали на … как беше…. иночеството. Куция стана архимадрит, с подобаващото му се уважение. Недъзите му го правиха суров и никой не смееше да го погледне дори със присмех. Куция беше все така затворен, не дружеше с братята. Някои казваха че чували разговори от към стаята му по сред нощ. Но го отдаваха на молитвите. СЛЕД ВРЕМЕ КАТО СЕ СПОМИНА братята откриха една куддия до Библията му. Отвориха я и вътре откриха препариран плъх…. Горкият, казаха братята. Самотата го правеше чудат….