Начало Идеи Гледна точка Двама през пустинята
Гледна точка

Двама през пустинята

2220

Дон Кихот, испанецът. Най-испанският испанец. Да му съперничи изглежда може единствено Санчо Панса. Но според Унамуно единствено първият е „душата на Испания”. Обръща се към него с „Господи мой, Дон Кихот”, а романа на Сервантес нарича Евангелие. Ненапразно друг велик испански мъдрец – Ортега-и-Гасет, избира първата си книга да бъде именно „Размишления върху Дон Кихот”. Започва я с ключов въпрос: „Хайде да се запитаме какво е „Дон Кихот”?”. Проблематизира тоест, макар Дон Кихот да е нещо всеизвестно, за което всеки все по нещичко е чувал и прочел. Защото, когато до слуха на някой чужденец достигне нещо за Испания, със сигурност освен за бикоборството се сеща и за костеливата снага на Рицаря от Ла Манча, предпочел за себе си името Рицар на печалния образ. Всеки четвърти европеец свързва едното с другото, а Айнщайн – пророкът на относителността, признава, че две неща у него извикват усещане за вечност – звездите и Дон Кихот. Образи от такъв порядък наистина са отвъд времето, във вечността – Слънцето ще избухне, ще изпепели Земята, но със сигурност нейде сред звездите нашите потомци ще продължат да се смеят, удивляват, възхищават на мършавия испански идалго. Кръстосвайки като него просторите на вселенската Кастилия. Дон Кихот никога няма да умре и може би точно той е едно от основанията да вярваме в безсмъртието. В човешкото безсмъртие. И въпреки че Сервантес все пак го полага на смъртното ложе, той се изправя, яхва верния кльощав Росинант и тръгва да воюва с вятърните мелници.

Които в известната рисунка на Пабло Пикасо – може би най-гениалната илюстрация на приключенията на Рицаря на печалния образ, са мънички, дребнички, едва-едва забележими. Загатнати само за да знаем все пак с борба срещу какво се е прочул знаменитият ламанчец. Съвсем обратни са на наблюдението на Ортега-и-Гасет: „Мелниците имат смисъл: техният „смисъл” е в това, че те са гиганти”. В рисунката на Пикасо мелниците не са гиганти, но пък крилата им са реплика на лъчите на слънцето – изглежда, че се въртят в една посока с него. Но това е заблуда – мелниците са фронтално срещу слънцето, следователно посоките са различни, чак противобойни. То на една страна, те на съвсем друга…

Значи ли това, че да воюваш срещу вятърни мелници е същото като да помагаш на слънцето да свети? Да знаеш, че светлината му от теб зависи, че ти с всяко свое действие си отговорен за нея, пред нея, към нея? Независимо дали е мрачно и дъждовно, независимо дали е беззвездна тъмна нощ, независимо дали е кално и студено ти винаги, всякога, навсякъде да воюваш за светлината на слънцето? Безнадеждно сякаш начинание, превърнало се заради тази си безнадеждност в пословичен израз – „да се бориш с вятърни мелници”, тоест да пилееш усилия за предприятия, предварително обречени на неуспех. Но точно като че ли това безразличие към успеха прави за всички нас толкова симпатичен този обречен Дон Кихот – всички други са се посветили на бляна да успеят, да се възмогнат, да се уредят, докато той е абсолютно над тези техни въжделения, скучни му са и безинтересни. Стои прав и отговорен пред друга задача – да помага на слънцето…

Пикасо сякаш е искал и това да покаже с миниатюрните си мелнички: Дон Кихот се е възвисил над тях, гледа ги отвисоко и забелязва може би само най-малката сред четирите, докато останалите ги е загърбил, а най-голямата дори е надхвърлил надменно с поглед. Над нея се е надвесило само магарето на Санчо; дали пък художникът индиректно не се старае  да ни просвети, че всеки, който забива глава в дреболиите, нищожностите, благоразумностите, е всъщност магаре? Че само магаре може да бъде този, който от взиране в кафеникавостта на земята не вижда синевата на небето? Вгледано е магарето в детайлите, в подробностите, в раздробеностите и малкостите; с наострени уши, с любопитно извита шия – единствено малозначителностите го възбуждат, нищо повече от тях, нищо извън тях. Магарето си е магаре, дай му да скубе тревица, всичко друго за него е от лукаваго. Впрочем дали е случайно, че в романа Сервантес не дава име на магарето, оставя го анонимно? Както е анонимен всеки, отдал се на дребнавостта и никаквостта.

Дон Кихот не забелязва мелниците, но забелязва Санчо. Всъщност към него се е навел Рицарят на печалния образ, докато Санчо е вдигнал глава – гледа своя идалго Алонсо Кихано с интерес. А вероятно и с обич – знаем колко страда преданият оръженосец на смъртния одър на своя рицар. Всичко това е загатнато с щрихи, Санчо дори е само един черен силует в анфас, без очи, без нос, без уста, без коса. Маркиран единствено, но независимо от това – въздействащ. Не с друго, а с тази си отдаденост на своя господар – понадигнал се на седлото, вперил неусъмняващ се поглед – ще глътне всяка негова дума. За разлика от Дон Кихот той е по-монолитен, по-плътен, по-материален, ако щете: Санчо е объл, цикличен, кръгъл, завършен в себе си; сферичен. Древните твърдят, че сферата е най-съвършената фигура, според Парменид тя е формата на Едното, което единствено съществува; тоест, ако погледнем от такъв ъгъл, може да кажем, че Санчо е някак си по-съществуващ от Дон Кихот. Последният е в известен смисъл не чак толкова Рицарят на печалния образ, колкото Рицарят на невъзможния образ: дали пък Дон Кихот не ни е толкова симпатичен и така възхитителен тъкмо защото знаем, че такъв като него не може да съществува, че такъв като него е всъщност невъзможен? Което пък, ако следваме Маркузе, го превръща в най-реалистичния от всички човеци човек („Бъдете реалисти, искайте невъзможното!” – ламанчецът е първият последовател на този лозунг): Дон Кихот е реалността, без която не можем, но която не сме. А ако продължим с учените си спомени и интелектуалстващи аналогии, ще стигнем до средновековните реалисти, за които универсалиите са съществуващи преди отделните предмети, поради което ще излезе, че Дон Кихот е универсалия, човешкото общо понятие, което предхожда видимия свят. По същия начин както неговият Амадис Галски предхожда всяко рицарство, защото той е неговият образец, неговата personae prima, първо лице. Той е основанието на света, неговият фундамент; дали пък Мигел де Сервантес Сааведра не е закодирал в своя роман през двамата си най-известни герои именно спора между средновековните номиналисти и реалисти? Санчо е номиналистът, за когото: „По-добре да имаш врабче в ръката, отколкото жерав в небето” – съществува само единичното, абстрактното е, казано в негов стил, „гонене на Михаля” и „вятър работа”; Дон Кихот е реалистът, според когото: „Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето”. Има, тоест, на света ценности, които – колкото и да ни се струват абстрактни, неусетими, не можещи нито да се пипнат с гол пръст, нито да се видят с просто око, все пак са преди всичко друго и преди всеки друг. В една по-ранна прочута картина един също толкова прочут художник е изобразил това противоречие през фигурите на двамата най-велики древни философи – в „Атинската школа” на Рафаело Санти погледа привличат разположените в центъра и вървящи един до друг Платон и Аристотел: единият с вдигната вертикално нагоре ръка – към идеите и тяхната първозададеност по отношение на света, другият с протегната хоризонтално напред ръка – към нещата и техния стремеж телеологически да се осъществят. Вертикално и хоризонтално: едното се издига нависоко, другото се придържа към ниското. От първото може да ти се завие свят (вертикал етимологически идва от глагола verto, въртя се, откъдето произлиза и vertigo, вертиго – има такава болест, нарича се световъртеж), защото височината не понася на всекиго; второто обаче те ограничава, загражда те и те сковава (етимологически идва от гръцкия глагол ὁρίζειν, хориксеин, което ще рече точно „ограничавам, поставям граници”). В полет към небето, стъпил здраво на земята – Дон Кихот и Санчо Панса освен всичко друго са олицетворение и на двата толкова противоречиви един на друг, но и толкова човешки житейски избори.   

Пикасо е усетил тази въздушност, че и небесност, ако щете, на Дон Кихот – за разлика от Санчо той не е толкова монолитен и компактен, през него могат да се видят и бяло-синьото небе, и мелниците, и въобще каквото си поискаш. Е, може би не точно през него, а през Росинант, но те двамата са неразделно цяло, в някаква степен Дон Кихот е човекокон или, казано с езика на старогръцката митология, кентавър, но не див и необуздан – див и необуздан той е само, когато воюва срещу злото и несправедливостта в света, срещу мелниците демек, а кентавър мъдър като Хирон, учителя на Херакъл и на кой ли още не от гръцките герои – и той издъхнал в мъки. Което за пореден път ни навежда на мисълта, че самият Санчо Панса също е донякъде точно такъв герой – от своя рицар той се е учил като предан оръженосец, попивал е от него знание и сила, докато са скитали двамата по сухата испанска земя: „Все нещо трябва да съм попил от мъдростта на ваша милост. Земите, които са природно сухи и безплодни, почват да дават добър плод, когато ги обработват и торят. Искам да кажа, че разговорите с ваша милост са били торът, който пада върху сухия ми ум, а откакто ви служа и общувам с вас е било обработката”.

Дали пък романът „Дон Кихот” освен всичко друго не е и bildungsroman? И повече да е разказ не толкова за странстванията на рицаря, колкото за обучението на оръженосеца? А посредством оръженосеца – и на нас самите? Да не забравяме, ключовата сцена от втората част е тъкмо губернаторстването на Санчо на остров Баратария, когато – вместо да стане за посмешище и подигравки, той се оказва съвсем на място с мъдрите си решения, на които дори херцогът се учудва. Сиреч, тръгвайки да забогатее и господарее, Санчо – общувайки дълго по време на пътешествието и приключенията с възвишените помисли и благородните дела на бедния идалго, ги възприема като лично свои и ги превръща в същностни маркери на властовите си постановления. Виждаме как Дон Кихот е възседнал Росинант, вдигнал е копието нагоре към небето (също както Платон е вдигнал ръката си на картината на Рафаело, докато Санчо – напомняйки ни Аристотел, придържа с лявата си ръка торбата със земните неща), щитът на рицаря е отзад, тоест нищо не стои между него и Санчо, та безпрепятствено да му предава своята мъдрост. Нито да пречи на Санчо да попива тази мъдрост, ала и в обратен ред да предава и той своята. В графиката на Пикасо почти осезаемо се усеща тази размяна на знания и умения, това взаимодействие и в двете посоки – усещаме теченията като в някаква вълшебна река, която има два потока, от които единият тече надолу, а другият – нагоре. Сведена глава, вдигната глава, фронтално една срещу друга – Дон Кихот и Санчо Панса не са просто рицар и неговият оръженосец, господар и неговият слуга, ментор и неговият последовател; Дон Кихот и Санчо Панса са учител и ученик, ученик и учител, които се учат взаимно, и тези протичащи помежду им педагогически токове учат и нас самите. Четейки за тях, гледайки тях, слушайки за тях, чувайки тях… Двама испанци, които надскачат своята испанскост и се превръщат в човеци, във всеобщ пример за човечеството… Но и тук са повече от това, защото, както казва Унамуно: „Човек е истински пълноценен, когато се стреми да стане нещо повече от човек”.

Предполагам, че Пикасо е предпочел да ги изобрази в такъв процес на комуникация, вероятно за да ни подскаже, че нито Дон Кихот е Дон Кихот без Санчо Панса, нито Санчо Панса би могъл да бъде Санчо Панса без Дон Кихот. И в пълно съгласие с утвърждението на Ортега-и-Гасет, че „Аз съм аз и моето обкръжение”, и със съществено допълнение към откритието на Унамуно, че в лицето на Санчо той, Дон Кихот, обиква цялото човечество, защото става и обратното – в лицето на Дон Кихот Санчо също обиква цялото човечество, художникът рисува двамата в диалог, в интензивно общуване, в напрегнато съ-битие, което е възможно, смислено и същностно именно когато е общуване, именно когато е диалог. Без Другият Единият е нищо, никой, прах във вятъра, вятър в пустинята, пустиня в душата. За-Да-Си, трябва Да-Си-Със – един урок, който днешното човечество все по-трагично забравя…             

Дон Кихот и Санчо Панса са не просто двама литературни герои, те са заедно с това и целостта, изпълнеността, съвършеността на човешкото. На истинско човешкото…

P. S. Това есе, писано отдавна, е част от книгата ми „От Медуза до Магрит” („Агата-А”, 2012). Но ми се стори, че днес, между две печални дати в българската история – 7 септември, когато бе убит Георги Марков, и 9 септември, когато са убити толкова много достойни българи, си струва да го припомня: човечеството е редно да се поучи от Дон Кихот и Санчо Панса, не от главорезите на Путин и бездарието на привържениците му. Защото – ако следваме тях, вървим в действителност против човешкото, което ще рече – против себе си. Иска ми се да вярвам, че то – макар и с малко, все ще ни помогне да се отдръпнем от този самоубийствен ръб…   

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора