0
2049

Дванайсетият „Пиеро“

Бегли бележки на един журиращ от Международния куклено-театрален фестивал за възрастни, Стара Загора 24–29.IX.2021 г.

Тези бележки можеше да ги няма. В края на септември тъкмо се надигаше четвъртата вълна от КОВИД и фестивалът беше под въпрос. Някои се отдръпнаха – Ямбол например, където отложиха конкурса „Михаил Лъкатник“ за пролетта. Дарин Петков обаче, директорът на Държавен куклен театър – Стара Загора, прие риска. Прочее, той и нямаше как да не го приеме: „Пиеро“ му е такава свидна рожба, че не може да я остави безпризорна. Стига му на човек да види само как откри фестивала – със сълзи в очите и треперещ глас; истинска драматична сцена. Свръхдраматична. Рискът обаче се оказа оправдан както за самите участници, така и за гостите: всеки нещо видя, откри, обсъди. Най-големият дял от тези дейности – като при всеки фестивал, се падна на журито: Анна Иванова от Русия, сред водещите майстори и теоретици на куклено-драматичното изкуство, Веселка Кунчева (председател), Мариета Голомехова, Петър Цанков и аз, Митко Новков.

В конкурсната програма участваха 11 постановки, от които само две чужди – КОВИД-ът и тук се произнесе рестриктивно (знам, че е имало отказали се). Чуждите: Ignis fatuus на Театър „Одиво“ – Банска Бистрица, Словакия, и „Оперета Алцхаймер” на MalaStrana Compagnie – Париж, Франция. От само два спектакъла не може да се заключи каквото и да е за развитието на кукленото изкуство в чужбина, но от деветте български – може. Преди да го сторим обаче, няколко думи за различните спектакли по реда на явяването им на сцена.

„Ученикът на смъртта“ на Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ – Плевен, реж. Денис Симеонов (награда за музика на Милен Апостолов): традиционно куклено представление (по полска народна приказка), което е донякъде амбивалентно – става и за възрастни, и за деца. Решено е в ключа на „Дон Кихот“ – протагонист, който е патетичен (сиреч страдащ и съмняващ се), и придружителя му, играещ ролята на Санчо-шута – снизяващ и разведряващ. В случая Санчо беше мишле. То е и разказвачът. Нямаше изненади в това представление, случва се то в познатите параметри на кукленото изкуство с неизбежното желание за поука: не бъди прекалено амбициозен, защото това носи нещастие.

„Дневникът на един луд“ на Театър „Кредо“ – София, реж. Нина Димитрова (награда за сценография на Нина Димитрова): това произведение на Гогол е изключително популярно сред българските театрали; ако съм преброил правилно, в момента се играят четири постановки с режисьори Нина Димитрова, Лилия Абаджиева, Ованес Торосян, Людмил Стоин. Обясненията могат да бъдат различни, аз се сещам за две. Едно прозаично: силен текст, който се изпълнява от един актьор (в спектакъла на Стоин са трима), което го прави привлекателно за зрителите и лесно пътуващо; другото е културологично: в това полудяло време всички сме сякаш като героя на Гогол – луди-полудели, сиреч себе си гледаме, на себе си се смеем (пак думи на Николай Василиевич). Във варианта на Нина Димитрова няма много смях, но има много изобретателност – сценографско-предметните решения (ще се въздържа да ги нарека куклени) са наистина забележителни. Забележителен е и актьорът Стелиян Радев, макар че изпълнението му има съществен проблем: тръгва от горно до (наблюдение на Петър Цанков) и така си кара до края, фалцетно, все във високите регистри. Без затихвания, а все със засилвания, без забавяния, а все на пета скорост; неспирна кулминация. Но когато си все в кулминация, все на върха, на публиката ѝ липсва изкачването; пътят, изминат до върха. Тоест, не усеща преобразяването, катарзиса, няма как да ги почувства. И така – вместо да ѝ спрат дъха, не я оставят да си поеме дъх. За чест на Стелиян Радев трябва да кажем, че той успешно удържа това вихрено темпо, макар че на моменти – за да изпълни технически сложните манипулации, сякаш те обземаха повече вниманието му, отколкото самата игра. Но, така или иначе, това в момента е една от най-стойностните интерпретации, поне според мен, на така популярното и предпочитано Гоголево произведение.

„Въздух“ на Държавен куклен театър – Видин, реж. Магдалена Митева: интересен спектакъл, в който найлоновите торбички играят ролята на кукли. Двамата актьори с добра техническа сръчност представят историята на развитието на човека – от пещерата до магистралите. Убеден съм, че зрителите на постановката – били те деца, или възрастни, гледат с интерес тази планетарна история, разказана с материал, който е един от най-застрашаващите чистотата на Земята. Екологичното послание е ясно: играйте си с торбичките, вместо да цапате с тях!

„Бомбето“ на Държавен куклен театър – Пловдив, реж. Катя Петрова (Grand Prix за най-добър спектакъл и награда за режисура на Катя Петрова): „Бомбето“ е великолепна притча на неподражаемия Йордан Радичков, в която през историята на едно бомбе се разказва историята на българския XX век. Текстът е вдъхновяващ и това си личи както по играта на актьорите, така и по постановката – правена е с устрем, с въображение, с хъс. Бомбето преминава през най-различни перипетии, премята се от ръка на ръка, за да изрази чрез себе си всичките криволици, сполетели нашата мила родина, клетата майка България. Може би най-красивото в спектакъла е талантът да се покаже и изкаже със средствата на театъра Радичковата суматоха – инградиентът на българските случвания, тяхната най-същностна черта. Суматохата обаче не е на постановъчно ниво, а на събитийно-историческо: живели сме в суматоха, живеем я суматохата…

„Криворазбраната цивилизация“ на Държавен куклен театър – Русе, реж. Валентин Владимиров-Валяка: това е спектакъл риск – да се заемеш с постановка на пиесата на Добри Войников след реализацията ѝ от Хачо Бояджиев за БНТ, си е предизвикателство. Разбира се, ясно е, че от една страна, куклениците са се обърнали към нея тъкмо заради заряда, имиджа и славата ѝ, с които тя със сигурност ще привлече публика; от друга обаче, си е опасност – сравненията са неизбежни. Русенци са се справили, изтегляйки представлението към ръба на гротеската – толкова на ръба, че на моменти чак прескача в кича: сценография тип мешавица от поп-арт и „де стийл“ на Пийт Мондриан, движения, преувеличени, хипер-изкривени, а костюмите и перуките те правят разноглед. За жалост, актьорите не успяват да удържат докрай това изискване за пределна деформация, единствено Кремена Станева (в ролята на Марийка) се справя – според мен, перфектно. Но този спектакъл ни даде възможност да формулираме в хода на разискванията – обяснявайки на нашата гостенка Анна, огромният български проблем, пронизващ културното ни и всякакво развитие от Възраждането до днес: доколко ние, българите, сме част от Европа и доколко не сме? В Русия, където също си имат болежки, свързани с Европа, питането е друго: равни ли сме на Европата? В България питаме иначе – сме ли и ние Европата? Спектакълът на русенския куклен театър – вероятно не докрай осъзнато, поставя ребром тази питанка, без обаче да ѝ отговаря: неслучайно – за разлика от телевизионната адаптация, той не свършва с точка, а с въпросителна – Анка е отвлечена, съдбата ѝ е неясна. Сиреч, европейка ли е вече, или още нашенка? Вдигане на рамене, отговорът е оставен на публиката… Но пък тя се забавляваше, не си задаваше въпроси.

„Хартиени истории“ на Фондация „Театър Корсар“ – София, реж. Димитър Стефанов (награда на младата театрална критика и награда за музика на Милен Атанасов): тук също – както във „Въздух“, на преден план е техническата виртуозност. Но не с найлонови торбички, а с хартия. Представени са пет истории, всяка от които емблематична – изгонването от Рая, Вавилонската кула, Орфей и Евридика, Гергьовската люлка, неуместността на човешкото в съвременната цивилизация. Изключителна сръчност на актьорите, а заедно с нея – екипност и сътрудничество в работата на сцената. Но сякаш майсторството на ръцете засенчи посланието на представлението…

„Лукчо“ на Театър „Ателие 313“ – София, реж. Ваня Борисова (награда за женска роля на Мелин Ердинч и награда за мъжка роля на Калин Зафиров, Ахмет Исмаил и Богдан Бухалов): за мен СПЕКТАКЪЛЪТ! Въображение, ентусиазъм, майсторство – всичко има в този спектакъл, който горещо препоръчвам на всеки, все още негледал го. „Лукчо“ на Джани Родари е само повод, за да се разиграе на сцената една истинска естетическа вакханалия – питането е уж за героите, а всъщност е за възможността на революциите. Признавам си, че докато гледах, в главата ми непрестанно се въртяха театрите балагани в някогашна Русия, от които, между другото, много е черпел Майерхолд – карнавално, празнично, неудържимо. Истинска феерия, в която само мъничкият Красимир Мичев внася дисонанс – винаги е рисковано, когато деца се качват на сцената. В този случай е абсолютно настоятелно с момчето да се работи още и още.

„Косачи“ на Държавен куклен театър – Варна, реж. Боян Иванов: ако „Лукчо“ е за мен спектакълът, „Косачи“ е АНТИ-СПЕКТАКЪЛЪТ – ужасно, ужасно, ужасно! Едни забавени движения, откраднати от Боб Уилсън; едни архаични послания, заимствани вероятно от родовата книга на измислените етнографски истории на Розмари Де Мео и от псевдофолклорните постановки на Нешка Робева – квазинародностна игра с обръчи, ленти и бухалки; едни стилизирани костюми, стил модна къща „Валентина“ от 1970-а. Честно казано, нямам представа как подобно представление е попаднало в селекцията, аз никога не бих го включил; продължава 60 минути, за мен това бяха едни погубени 60 минути от 60-годишния ми живот. Но какво да се прави: когато се съгласяваш да бъдеш жури, това крие и рискове. В моя случай този риск бяха „Косачи“.

Ignis fatuus на Театър „Одива“ – Банска Бистрица, Словакия, реж. Мария Данадова, Моника Ковачова, Иван Мартинка (награда за експериментални и нови форми): представление, различаващо се радикално от всички досега. С една чудовищна кукла, с едно устремление към техническа избараност на постановката, с някаква самодостатъчност – сякаш публиката не съществува, актьорите са си автохтонни на сцената. С много изобретателност и фантазия: ignis fatuus  в буквален превод значи някакви дребни, никакви неща и тъкмо те заеха цялото пространство – с игра на слънчеви зайчета и с потискаща машинария – всичко си беше само за себе си, само по себе си, само към себе си. Актьори, кукли, сръчност и… и толкова…

„Кълбо“ на Център за изкуства „За Родопите“ – Бостина, реж. Петър Тодоров (награда за музика на Милен Апостолов): изчистено представление, промислено и отиграно. Петър Тодоров и съпругата му Десислава Минчева са жилав творчески тандем, който не спира да търси и да се опитва, и да открива, и да провокира. В този спектакъл с едни кубове и паралелепипеди пред очите ни израства цялата обреченост на модерната цивилизация от техника (автомобили), забързаност, целеустременост; цивилизация не с широк хоризонт, а кон с капаци. А да гледаш движенията на Десислава Минчева, докато реди куб след куб, е истинска наслада – пипната работа, както много точно се изрази Петър Цанков, моят колега по жури.

„Оперета Алцхаймер“ на MalaStrana Compagnie – Париж, Франция, постановъчен екип Марция Гамбардела, Валентина Дела Торе: в центъра на спектакъла е проблем, все по-настойчив за западния свят – самотата и изоставеността на достигналите пределна възраст наши близки. Казано по български, представление „старост – нерадост“. Или, ако се опрем на думите на един сръбски писател, Драган Великич, изказани в романа му „Руският прозорец“: „Колкото пò се отива на Запад, толкова повече расте самотата; колкото пò се идва на Изток, толкова повече расте хаосът“. Пионер на подобни постановки, разказа ни Анна Иванова, е нейна сънародница, отдавна пребиваваща във Франция – Полина Борисова. Въз основа на своя спектакъл Go тя обучава мнозина актьори и Марция Гамбардела – със сигурност добре познаваща изкуството на Полина Борисова, върви по нейните стъпки. За съжаление обаче – спънато, не твърде похватно, тромаво и мудно. Без фантазия. Вероятно тази беше причината „Оперета Алцхаймер“ да извикваше повече досада, отколкото интерес, въпреки безспорно щекотливата си тема.

Накрая, за българския куклен театър за възрастни – няколко важни, според мен, неща.

Първо, куклите играят все по-епизодична роля, понякога даже изобщо ги няма. А когато ги има, са повече илюстративен, отколкото същностен елемент от действието. С други думи, българският куклен театър за възрастни е все по-безкуклен, все повече го тегли към драматическия. Оттук и огромната роля на режисьора: има спектакли, в които актьорите са само марионетки в ръцете на вдъхновения демиург, режисьора, който е майка и баща, Отец и Свети Дух.

Второ, произтичащо от първото: в кукла може да се превърне всичко – бомбе, цяла стая в лудница, найлонови торбички, хартия… Кукленото изкуство вече съвсем не се ограничава, нито спира до класическата кукла (прочее, то никога не е и спирало) – изобретателно е и иновативно.

Трето, най-важното: куклениците са онези театрални български хора, най-предани на театъра, най-отдадени му. Те – за разлика от колегите им в драматичните театри, имат много по-малък шанс да бъдат привикани от някоя телевизия за роля в сериал; нито пък от някой режисьор, за да играят във филм. Това обаче, което правят в куклените театри, е истинска завладяност от изкуството – те са му верни, те са му адепти, те са му градители. Дванайсетият „Пиеро“ показа по недвусмислен начин тази себеотрицателност – „Оставаме, оставаме, оставаме“ пееха всички с издайнически потрепервания в гласа. Показа и друго – българската критика е длъжница на кукленото изкуство, загърбвайки го и забравяйки го. А не бива: там стават неща, там има театър, истински театър. Преди много време написах: „Става нещо в куклите“, сега имам желание тези думи да ги повторя, потретя, пошестя, пошестдесетнича: Да, да, става, СТАВА нещо в куклите, идете и вижте!…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияПланираме краткосрочно, но мечтаем дългосрочно
Следваща статияПисане и свобода