Начало Идеи Гледна точка Двата закона
Гледна точка

Двата закона

1866

TDimova

Изпитвам недоумение, понякога ме обхваща дори страх от страстта ни да съдим. Като че ли повечето нещастия произтичат от тази  наша страст – да съдим другите. Съдим с такава убеденост и безапелативност, сякаш това ни е вменено като насъщен дълг. А Божията заповед е точно обратното –  „Не съдете, за да не бъдете съдени” (Мат. 7:1, Лук. 6:37). Въпреки това едно от любимите занимания на човека е да раздава присъди. Колкото са по-крайни, непримирими и безмилостни, толкова по-доволен е съдникът. Интернет и социалните мрежи се оказаха удобен инструмент, който подпомага и разширява кръга на издаваните присъди. Присъди се издават във всички области и по всякакъв повод – личен, обществен, професионален, най-яростни са политическите.

На пръв поглед изглежда парадоксално, но всъщност е обяснимо, че най-яростно съдят комунизма тези, които са били част от неговата система. Винаги ми е правило впечатление, че страдалците, минали през лагери и затвори не съдят, а призовават към мир и памет, молят се само да не бъдат забравени нечовешките страдания, които са претърпели, но не съдят убийците и мъчителите. Наскоро четох един потресаващ разказ на мъченик от лагера на смъртта край Ловеч, който завършва с думите: „Когато днес ме карат да кажа или напиша нещо, то е само едно: „Никога, никога човешко насилие!” Както и жертвите на възродителния процес – разговаряла съм с десетки от тях и в нито един от техните гласове не долових осъждане, отмъстителност, омраза.

Обяснима е сякаш човешката страст да съдим – в живота има толкова много несправедливост, нима можем да останем спокойни и безпристрастни пред нея, нима е редно примирено да я подминем. Нима не сме длъжни да я изобличим. Всъщност точно тук се препъваме и залитаме. Не успяваме да  различим изобличението от осъждането. Да не отсъждаме между добро и зло означава да не различаваме едното от другото. Много хора в желанието и старанието си да не осъждат, изпадат именно в тази пасивна и аморфна позиция, която е всъщност липса на позиция. Но повечето хора са на другия полюс и раздават присъди така безмилостно, сякаш това е смисълът на живота им, сякаш без тяхната присъда светът ще загине, а като я произнесат, ще бъде спасен.

И така злото се множи в нашия живот и го завладява, и става господстващо, и умъртвява надеждата, любовта и радостта.

Същите въпроси са вълнували и големия полски писател Тадеуш Доленга-Мостович, чиито прекрасни романи „Знахар” и „Морал” четох наскоро, макар че те отдавна са преведени на български език. Препоръчаха ми ги мои приятели протестанти. Мостович е католик, но никъде в романите му не се говори директно за християнската вяра, въпреки че и двете му творби са пропити от евангелските послания, представени по изключителен и художествено убедителен, достоверен, завладяващ начин. Ще разкажа само един епизод.

Професор Рафал Вилчур е главният герой на романите. Той е блестящ хирург, преживял  лични сътресения и разочарования, отдаден единствено и изцяло на работата си, ръководител на най-престижната клиника във Варшава. Завистта, разбира се, дебне отвсякъде и се притаява в най-близкия му помощник – професор Добранецки и неговата красива съпруга Нина. След интриги, коварства и подмолни действия, с които посредствеността винаги си служи, плановете на семейство Добранецки за отстраняването му от директорското място успяват. Професор Вилчур сам си подава оставката, изпълнен с горчивина и се оттегля в провинцията.

Не след дълго проф. Добранецки се разболява от рак на мозъка. Провежданото лечение не дава резултат. Единствено операцията би дала някакъв шанс за живот. Но единствено професор Вилчур би могъл да извърши такава сложна операция.

На този свят има само един човек, който може да ме спаси…Но той по-скоро ще предпочете да ме убие – казва болният Добранецки на съпругата си.

Да, професор Вилчур обаче, за изумление на всички, се съгласява да извърши операцията, въпреки нищожните шансове  за спасение.

Не знам как бих постъпила, ако бях на ваше място – казва една от неговите сътруднички. – Но ако трябваше да спасявам този човек, пръста си не бих помръднала. Едно такова чудовище не заслужава да живее. Колкото по-бързо се отърве светът от него, толкова по-добре.

– Смела сте.

– Смела ли? – учуди се тя.

– Узурпирате божественото право да съдите. Но щом като все пак го правите, тогава трябва да си присвоите и другото божествено право: милосърдието

Тадеуш Доленга-Мостович използва литературата за изконното й предназначение – да възпитава, без да натрапва. Да бъде инструмент на човещината. Да бъде Божий инструмент, поверен в човешки ръце. И чрез образа на лекаря ни призовава към човещина. Да не си присвояваме божествени права, а да бъдем човеци.

Ала наскоро в нашето изтерзано общество станахме свидетели на още едно нечовешко действие, разчу се нещо нечувано – лекари пребиха до смърт свой колега. Той почина в „Пирогов”, а в момента тече процедура по потулване на случая. Човещината отново остава на заден план, а гласът на Мостович – глас в пустиня.

Обществото ни все повече се превръща в общество на насилие. Не само мафиоти избиват мафиоти. Страдат и невинните. А ние мислим, че сме борци за правда като издаваме присъди. Но щом като сме си присвоили божественото право да съдим, трябва да си присвоим и другото божествено право – милосърдието. Или поне като сме се отказали от милосърдието, да се откажем и от узурпираното божествено право да съдим.

Превратен и трагичен е животът на полския писател Тадеуш Доленга-Мостович – имението, в което е роден, днес се намира в Беларус. Мястото, където е убит, днес е в Украйна. Загинал е на 20 септември 1939 г., едва 41-годишен, в сражение със съветската армия, настъпваща в Полша, която по-малко от месец преди това е поделена между СССР и Третия райх. Оставил ни е прекрасни романи, но гласът му е останал глас в пустиня.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора