0
753

Два киноразказа за скръбта

1
„По-шумно от бомби”

Хората преживяват загубата различно. Филмите също я представят различно. Въпросът е, че докато потърпевшите се затварят в своята драма, киното я отваря към публиката и ни прави съпричастни,… или поне би трябвало да е така. Всеки пречупва страданието през личния си опит и светоусещане, но целта на историята от екрана не е да видиш, че има и хора, които са по-зле от теб, а да проявиш човечност, състрадание (може би дори да стигнеш до катарзис чрез съпреживяване) и да преосмислиш (доколкото е възможно) собствената си мъка. „По-шумно от бомби” и „Долината на любовта” (и двете заглавия бяха представени на София Филм Фест 2016) поемат по различи пътища в лабиринта на скръбта. Първият ни превежда до изхода. Вторият се изгубва завинаги. И в двата случая причините са комплексни – по пътя на единението между изкуството и човешката природа.

Един норвежко-датски и един френско-белгийски филм се „засичат” на американска територия, пречупват се през играта на актрисата Изабел Юпер и имат първата си среща с публиката на фестивала в Кан ’15. Обединява ги още темата: как семейството се справя със смъртта на родител или дете. После идват разказваческият подход и режисьорската естетика, които създават две драми: с дъх на горчиво съзряване – за Йоаким Трир, и с дъх на потна мистика – за Гийом Никлу.

Историята

В „По-шумно от бомби” един баща и двамата му сина се опитват да преодолеят празнината, зейнала във всекидневието и в душата им, след смъртта на съпругата майка. Всеки страда по своему и сам за себе си, в резултат на което отчуждението се е промъкнало в отношенията – бащата и по-малкият син тийнейджър се разминават като непознати в дома си, а големият вече има свое семейство, но се чувства обезверен и изгубил ориентир в живота. Събрани в родния дом заради предстояща изложба със снимки на покойната – военен фотограф, тримата мъже трябва да разкрият някои истини, които тежат в миналото и вгорчават настоящето им.

3
„Долината на любовта”

В „Долината на любовта” отчуждени бивши съпрузи – френски актьори, се срещат в един хотел в Долината на смъртта, близо до Лас Вегас. Жега е. Преди няколко месеца и двамата са получили по едно писмо от порасналия си син. Обявявайки самоубийството си, той ги кани на среща (post mortem) на това място. Жега е, през ноември. Майката е тук, защото вярва. Бащата е дошъл от чувство за вина. Жегата не намалява. Седем дни те обикалят долината, говорят, чакат, говорят, спомнят си, говорят, не могат да спят, говорят, страхуват се, говорят… Жега е. Ако има любов в тази долина, тя сигурно е получила топлинен удар от непроумяване.

Формата

Всеки разказвач сам избира стила на поднасяне на своята история и в изкуството, и в живота. Но някак си е важно да спечелиш аудиторията и да я задържиш, освен ако не целиш да останеш свой единствен зрител. Норвежкият режисьор Йоаким Трир (който изглежда прави по един филм на всеки 5 години) е подходил доста нестандартно към своята семейна драма. В основата на замисъла му е физически осезаемото присъствие на една мъртва жена в живота на нейните трима мъже. „По-шумно от бомби” е наситен с реминисценции, формално различни според това в чие съзнание сме. Смесването на реалността и спомена поддържа динамиката на филма и ни позволява да „огледаме” ситуацията на самотния баща, сърдития тинейджър и объркания млад мъж от всички възможни страни.

2
„По-шумно от бомби”

Френският режисьор Гийом Никлу ни затваря в един херметичен (и херменевтичен) камерен кръг от двама, където нищо не се случва, само се изговаря. „Долината на любовта” флиртува с естетиката на абсурда, но си остава преди всичко доста маниерен филм за мъж и жена, ограничени емоционално в света на своето бивше съвместно съществуване, и физически – в една стая, в един хотел, в една долина. В наратива преобладава миналото време, но ние нито за момент не го виждаме (нито него, нито момчето, което се е превърнало в самоубиец), защото вместо да преживяват спомените си и да се освободят от болката, персонажите са осъдени да ги коментират (отново и отново), затъвайки в блатото на вина, безизходица и прединфарктна жега.

Философията

Заглавието на филма е метафорично, но посланията му са семпли и ефикасни. За да откриеш пътя към другите първо трябва да намериш себе си. Но за да (пре)откриеш себе си, често се нуждаеш от примера, признанието или привързаността на тези или „други” други. В този ред на мисли „По-шумно от бомби” дава доста поводи за размисъл и ни доставя удоволствието сами да стигнем до изстраданата истина на героите.

4
„Долината на любовта”

В Долината на смъртта (където любовта май си остана проекция) религиозно-мистичните пориви на автора забулват в естетико-философска мъгла реалните измерения на живота. Общото усещане е за трансцендентално послание за смисъла на живота, вярата, прошката и т.н., което вероятно би озарило „блажените” зрители, ако беше предадено ненатрапчиво, на комуникативен филмов език.

Изабел Юпер

Присъствието на страдащата Юпер е добър повод да си дадем ясна сметка (ако има съмнения по въпроса), че звездни актьорски имена не са достатъчни да спасят един изгубен сюжет. Редом с Гейбриъл Бърн и Джеси Айзенбърг тя се оказва достоверно депресирана, докато в компанията на Жерар Депардийо (чийто гол тумбак сякаш всеки момент ще избухне в лицето ни) звучи истерично дезориентирана…

Да, „По-шумно от бомби“ има какво да каже на публиката и знае точно как да го направи.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияСвятост и немощ
Следваща статияПроповеди от църквата до езерото