Начало Идеи Гледна точка Два полюса в две дати
Гледна точка

Два полюса в две дати

3588

Шега ли си е направила историята, или ни кара да се замислим? Комедия ли е, или напомняне за трагедия? Дава ни възможност всеки сам да прецени как да го погледне. Можем да го отдадем на случайност и да го отминем. Ако пожелаем, може да се замислим.

На две съседни дати календарът ни напомня две диаметрално противоположни събития от нашата история. На 22 септември честваме обявяването на Независимостта на България през 1908 г. На следващия ден се навършиха сто години от въоръжения метеж, който доскоро беше наричан „септемврийско въстание“, което дори беше възхвалявано като „първото в света антифашистко въстание“. Понятието „фашизъм“ беше употребявано от комунистите съвсем произволно. Докато Стамболийски е на власт, правителството му е определено от тях като фашистко. По-късно, след разрива на Тито със Сталин през 1948 г. дори комунистическият режим в Югославия е наричан фашистки. Беше се превърнало в удобен етикет за всичко неудобно. Един световен поет дори казваше, че „бездарието е фашизъм“.

Съседството на двете дати създаваше неудобство по време на комунистическото управление и за да не бъде засенчвана датата на септемврийското въстание, денят на Независимостта се подминаваше с мълчание. Все едно не се е случило такова събитие. Там, където беше споменавано в историческата литература, беше омаловажавано за сметка на борбите на пролетариата. Това отношение е останало и до днес в съзнанието на много хора от по-възрастните поколения – „Фердинанд прочел някакъв манифест“.

Другата причина за неглижирането на събитието е отношението на комунистическата историография към самия цар Фердинанд, което беше изцяло негативно. И да не би, ако се каже добра дума за обявяването на Независимостта, тя да хвърли светло петънце върху мрачния образ на владетеля, всичко се покриваше с идеологическа пепел.

Това отношение е класически пример за идеологизация на историята. А тя беше основна идеологическа дисциплина. Удобните събития се хиперболизираха, удобните личности се героизираха, колкото и незначителни да са. Например като партизанския командир „Янко“, който беше превърнат в главен герой, който е в центъра на всички събития, като се започне от революционната му младост и се стигне до злополучния пленум, на който бойните му другари му направиха другарски „импийчмънт“.

Календарът е неумолим и двете дати са в съседство. Двете събития обаче са идеологически противоположни. Поради това не може да се честват и двете. Но за идеологическия институт на партията не е проблем да зачерква и променя исторически събития. Цялата нова история е обработена с партийната ножица по принципа „няма човек – няма проблем“.

Прогласяването на Независимостта е дълго и внимателно подготвяно на дипломатическо ниво. В осъществяването на Съединението има голяма доза авантюризъм, княз Александър не е водеща личност в събитията, но той оценява неговата съдбовна важност и застава безрезервно до съединистките дейци. Обявяването на Независимостта е осъществено изцяло под ръководството на княз Фердинанд, а политиците и дипломатите действат съобразно неговата воля. Въпреки това то носи своите рискове за страната, които князът и министрите поемат. И най-сетне е прогласено независимо Трето българското царство, 512 години след падането на Второто българско царство под османско владичество.

Такова събитие няма как да не е от първостепенна важност за националната ни история. Васалният статут на Княжеството не може да не се отразява негативно на неговото развитие. Не може да не се отразява негативно на националното ни самочувствие. След прочитането на Манифеста гръмко „Ура!“ разтърсило сводовете на историческия храм „Св. Четиридесет мъченици“, защото се изтръгнало не само от гърлата на присъстващите в него, но от гърлата на целия народ. Този храм е и най-подходящото място за обявяването на Манифеста за Независимостта, тъй като е най-автентичното историческо свидетелство за славните победи на българските царе, приемник на които от този ден става новият български цар Фердинанд.

Всичко това с един замах е изтрито от българската история, след като България попада под съветска зависимост. В учебниците по история на няколко поколения българчета то е сбутано в две изречения. За сметка на това уроците за септемврийското въстание са дълги и изобилстващи с подробности за безпримерен героизъм. Описанието на събитията е далеч от действителността. Ако сравним написаното в тогавашните учебници с реално случилото се, за което днес можем да намерим десетки обективни източници, ще се убедим, че между едното и другото няма нищо общо. Много доказани факти са премълчани и още по-много са измислиците.

След три поредни войни от 1912 до 1918 г. състоянието на България е катастрофално. С демагогия и насилие Стамболийски идва на власт. Резултатът от управлението му е още по-голямо влошаване на икономическото състояние на страната плюс изстъпления на Оранжевата гвардия и „Комитета за селска диктатура“. Дружбашкият режим е свален с преврат. Бурната и несигурна обстановка е използвана от Коминтерна, за да се установи болшевишка власт по подобие на съветската, която е наложена в Русия при сходни обстоятелства. Опити за завземане на властта по болшевишки модел са направени в Германия и Унгария. През 1919 г. Баварската съветска република просъществува две седмици, а Унгарската съветска република три месеца. През 1923 г. е подпалена България. А установяването на „съветска република“ в чифлика „Минкова махала“ край гара Бойчиновци цветисто описа Тони Николов в колонката си от миналата седмица.

След намесата на Коминтерна през есента на 1923 г. за България следва тежък период на почти гражданска война. Чрез септемврийският метеж от 1923 г. независимостта на българската държава е подложена на най-тежкото изпитание. Неслучайно протойерей Йордан Попов озаглавява своите спомени „Записки по небългарските въстания“. Те са сред най-ценните документи за трагичните събития. Септемврийският метеж е потушен жестоко, но не по-малки са жестокостите, извършени от метежниците. Ала най-трагичното е, че бунтът е инспириран и финансиран от външна централа. Дори в самата комунистическа партия е имало трезвомислещи дейци, които не са били съгласни България да се тласне в такава безумна, кръвопролитна и обречена авантюра. Но са надделели послушните на Кремъл.

А на нас изминалият век ни е натрупал предостатъчно документи, на основата на които да преценяваме смисъла и значението на събитията от различни години, но в два съседни календарни дни. Само дистанцията на времето не е достатъчна за обективни изводи. Пропастта, изкопана през септември 1923-та, ни пречи и до днес да ценим истински Независимостта.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора