0
1530

Двете половини на ореха

oreh1
Данаил Дечев, „Старият орех“, 1958

Възможно ли е един германец да разбере България? В „Двете половини на ореха“ (изд. „Рива“) Томас Фрам събира есетата си, посветени на България. Публикуваме текста, дал заглавие на книгата.

Авторът на есетата, събрани в „Двете половини на ореха“ (изд. „Рива“, превод от немски Ева Пацовска), е живял повече от 15 години в България и чувства страната като своя втора родина. Книгата е публикувана в Германия като едно от малкото издания за страната ни, написани с дълбоко познаване, много хумор и приятелско чувство. На българските читатели този външен поглед може да помогне да познаят по-добре себе си.

Томас Фрам (1961) следи събитията в България и работи за медии в Германия в периода на бурните политически събития от 90-те години и след това. Автор е на поезия и проза, активно превежда и представя на немски български автори. Публикува в реномирани литературни вестници и списания.

 

Двете половини на ореха

 

 

Дървото, характерно за Балканите, е орехът. И това е така, въпреки че старите български поверия предупреждават да не сядаме през лятото под орех: в прохладната сянка под широката му корона с големи листа се крият самодиви и демони, които могат да ти погодят лоши номера и дори да ти откраднат душата. Така че по-добре не заспивай под короната на орехово дърво!

bigpath_712От профанна гледна точка човекът, който насред горещото българско лято потърси подслон в сянката на ореха, просто настива. Но ако се задълбочим в старите етнографски бележки, ще разберем, че в почти всички източни култури е установена взаимовръзка между болестта и кражбата на душата. Големият историк на религиите Мирча Елиаде в своята книга за шаманизма е опростил това до формулата: „Болестта е загуба на душата“.

Следователно орехът, като източник на сянка, репрезентира принципа на демоничното, от който архаичният свят на българските села на места все още се влияе. Обратно, като плодно, дървото е ценено заради лековитата сила на ядките му.

Патриархалният принцип, че един мъж в живота си трябва да построи къща, да добие син и да посади дърво, важи и в България. Той обикновено го засажда, когато вече има свое семейство и собствена къща. Но поверието гласи, че засаждащият ще умре тогава, когато дървото стане дебело колкото врата му. При добрата почва на българските долини и равнини това може да се случи много бързо. Но на поверието се отговаря с поверие: против лоши предсказания помага червеният цвят. Най-добре вълна, боядисана в кървавочервено. Тъй че бъдещият стопанин си отвързва пояса, полага го в кръг около мястото на засаждане и едва тогава закопава фиданката. Колкото по-широк е кръгът, образуван от червения пояс, толкова по-дълго може да живее спокойно. Така вярва той – българинът от преди.

Но ореховото дърво е и подходяща метафора за отклоненията на българския манталитет от балканския, такъв, какъвто го познаваме предимно от филмите. Чрез образа на ореха може не само да се проникне в душата на българина, чрез това дърво и растящия му на отделните разклонения плод лесно се обяснява как е възможно българите едновременно да са вълци единаци и постоянно да са някъде заедно. Вероятно и привидният контраст между платонизъм и реализъм, характерен за тях, също ще стане малко по-разбираем в края на този текст.

Допреди да се преселя в България, за мен орехите бяха спомен от детството. Мама ги купуваше опаковани в торбички от по 500 или 1000 грама, когато наближеше Коледа. Стояха добре по лончетата на елхата, в коледни купи, украсени с картинки на свещи или топки – до мандарини, марципанени картофчета или канелени звезди. А на самото коледно дърво, редом с ябълки, гирлянди и камбанки и оцветени със златна, сребърна или бронзова боя, те създаваха чудесно настроение.

По пазарите в България пък има цели щандове, които предлагат ядки и семена. Oрехът също е там, в някоя купа, но го има и директно в селата, където е бил събран, почистен от възрастни хора или цигани и поставен в щайги, кошове и кошници като гроздето и ябълките.

Натрошен и смесен с мед, той намира приложение в много разновидности на баклавата. Заедно с канела и захар става акцентът в тиквеник или щрудел. Разбъркан с мед и масло (поне все още по селата) се дава за укрепване на възстановяващи се от болест хора поради лековитите си свойства. А и в онази смес от кисело мляко, краставици, чесън, пресен копър и сол, която ни е позната от Гърция като дзадзики, българинът прибавя смлени орехи, допълва с вода и я нарича таратор. Яде се през лятото. Студена. Като супа.

Постепенно научих, че не само орехите, но и доста други продукти намират много по-широка употреба на Балканите, отколкото у нас, например чушките, краставиците, доматите, патладжаните, зелето, а също и лукът, чесънът, лещата, бобът и някои подправки. И така България започна да ме обогатява с една непозната пълнота на сетивата. Този свят, определян като изостанал, за мен вече не беше онези плашещи неща, които ни заливат от безбройни съобщения в пресата, а се превърна в онова, което ми беше липсвало в иначе просветена Германия: вкуса на живота. Сега той започна да се разпространява от езика ми нататък като силно необходимо отграничение.

Нищо чудно, че едва в България започнах наистина да се занимавам със своя немски произход и с протестантското си възпитание. Протестантството е нещо като радикализиране на учението за двата свята на св. Августин, противопоставило „вечността на Божието царство“ и „преходността на човешките царства“, за да може да обясни как така, като се има предвид всемогъществото на Създателя, по земята има толкова мъка. В протестантски прочит това довело до учение за предопределението, което отделя земните преживявания на човека от спасението му. Всяко човешко дело, всеки опит, който натрупваме на земята, се превърнал в „суета“.

Скромното резюме, което трябва да направя в настоящия текст, на тази голяма историческа революция, е, че в протестантските области на Европа кухнята общо взето не е много добра. Там, където преживяното на земята не е от значение, не е нужно храната да е вкусна. Достатъчно е, че дава сила за работа! Тялото бива редуцирано от изкусен терминал, настроен да изпитва сетивни наслади, до прост носител на функции. Вече не е толкова важно да се усети светът, а само да се разбере и преработи. Понятието „добро“ бива разделено на естетическа и етична част. Естетическата бива отхвърлена като безполезна, а етическата бива наложена на организма, носител на функции, като ръководна единица, наречена от Фройд Свръх-Аз. Душата залинява до абстракция. Та нали deus absconditus 1 не бива да се изживява в самото творение, а трябва да се вярва в него без нужда от доказателство, без преживявания, без епифания, само чрез приемане на Евангелието.

И така, вече сме скицирали очертанията точно на това, което българската душа не е. Тя не е абстрактна, не е залиняла до сушен плод вследствие на разделяне на мирогледа на материализъм и идеализъм, тя все още има в себе си земя и вода, а не само огън и вятър. Така става разбираемо нещо, което на пръв поглед ни се е струвало несъвместимо: българите са гостоприемни, но те са и здраво стъпили на земята и обичат конкретните неща, собствената си градинка, собственоръчно направеното. Ето защо тяхната гостоприемност не е просто добродетел в идеалистичния смисъл на думата, тя е изживяната радост, че са част от общността и дълбоко почувстваното знание, и е задължително необходима за един пълноценен живот.

Въпреки комунизма и последвалото ориентиране към Запада не се е стигнало до пълно отчуждаване на българина посредством новата техника и цивилизация, нито до неговото принудително изтръгване от живота, който сам си определя и който е неразривна част от него. И до днес много граждани имат вили или наследени „от дядовци“ къщи извън урбанизираната зона, които им дават възможност да оставят за малко всичко настрана и да оцелеят някак си със собствени сили. Това, разбира се, е в условия по-скоро под нашите изисквания за удобство: отопление на дърва, готвене на също работеща само на дърва чугунена печка, без течаща вода, стени без тапети, пространство по пет до десет квадратни метра на човек, съхранение на хранителните запаси като по времето на баба… Положително погледнато, става въпрос за „непосилната лекота на битието“. Всичко, което се случва, трябва да се случи. Всяко решение е качествено решение.

Това води до съвършена връзка с настоящето. Човек се намира там, където и живее. Всяка отделна личност е стъпила здраво с двата крака в своя живот и го организира абсолютно самостоятелно. Западният индивидуализъм, който намира израз в различната степен на обезпеченост с материални блага и поради това проявява симптоми на последиците от масовата продукция, започва сериозно да си проправя път в България едва в началото на новото хилядолетие.

Тъй като на село всички са обект на горе-долу едни и същи нужди, първоначалното впечатление е, че тук индивидуалността изобщо не съществува или поне не в онази конкретна форма, в която я познаваме и описваме в психологията. Но истината е по-скоро в обратното. Просто западната индивидуалност има много тънко ядро, което съответно постоянно трябва да бъде захранвано отвън, докато архаичната индивидуалност в българските села има голяма, бавно пораснала ядка – голяма колкото ореха. И то затова, защото не се оспорва изключителното значение на стабилната връзка с природата. Природата не е наш враг, а спътник. А това намира чудесен израз в поверието, че орехът на двора не бива да бъде отсичан преди смъртта на стопанина, защото иначе с него си отива и пазителят му…

Затова в България орехът символизира и сила. Но какво е сила? Силата, както ни казва всеки мускул, не е разсейване или отпускане, а стягане, концентрация. А те са неща, които човек не постига чрез интелектуално съзерцаване, а чрез физическо възприемане на собственото състояние на претовареност и преизпълненост. Много често употребявана от българите формулировка, когато някой ги попита защо са направили това или онова, гласи: „Ами дойде ми отвътре“.

Силата се мери в състезания. Независимо дали при събирането на реколтата, при разказването на истории, или при пиенето – тази сила винаги се разкрива в нещо. Фолклорът издига подобни състезания на ниво общност. Той не е само за запълване на свободното време, а представлява платформа за ясното формулиране на цел, присъща на всяка сила, където отделните орехи – селата, могат да се съизмерват. Той не се разпознава, а се проявява и именно това е допирната точка, в която се срещат земното и мистичното.

Ако продължим с твърдението, че в България душата, като източник на обгърнатата в мистичност сила, има у себе си земя и вода, то това следва да се разбира едновременно в буквален и в преносен смисъл. Тук символът и предметът, знакът и означаемото, думата и нещото, мисълта и действието, фантазията и истината все още не са се разделили. Те, също както двете половинки на ореха, са свързани помежду си с тъничко мостче и защитени от черупката, се намират в активен обмен. А когато черупката е затворена, ядката не е „костелив орех“, а меко бяло образувание, покрито с тънка ципа точно както ембрионът – с плацентата.

Човек би могъл да говори за цялост. Но това не е подходящо. Целостта обозначава непокътнатото вътрешно устройство на единичен организъм или на една екосистема. А двете половинки на ореха, които при нас са се разпаднали до състояние на опозиция, са по-скоро в диалогично отношение. Диалогичност ще рече, че душата на българина, тъкмо защото е толкова неразделена на две, не би могла току-така да се приспособи към непретенциозността на контролираното чрез чувството за вина подчинение на една редуцирана представа за действителността, каквато е тя според Фройдовия принцип за реалността, а й се вдъхва живот едва в диалога с другите. Наскоро една българка ми каза във връзка с това: „Българите познават чувството за срам, но не и за вина!“.

Когато някой диалог бива прекъснат от смъртта на близък, това не се приема „разумно“, макар и скърбейки, а бива поне отчасти релативирано чрез специално инсценирани обичаи в голямото погребение на душите – Задушница. С него не се осъществява просто помен за починалите. По-скоро мъртвите биват съвсем на сериозно поканени на масата под формата на безсмъртни души и като непреходна част от семейството или селската общност, биват нагостени с вода и топъл пресен хляб, който и заради това, и заради парата, която вдига, докато е топъл и сякаш диша, се нарича душица (т.е. дъх, дихание). В България, в известен смисъл, с последния дъх не душата се отделя от тялото, а тялото – от душата. Чистилището не е приспособление за пречистване на душите, а крематориум за тялото и само за него: пепел при пепелта, прах при прахта – за да може душа да остане при душата!

Тъй че на територията на православното християнство платонизмът е от много по-голямо значение, отколкото в латинска Европа. Тук обаче – и това е важно – го разбират по-конкретно: като обективен идеализъм. Тук той не е сведен от модерната субектна философия само до представата на индивида за света, а е разбиран като отговор на въпроса как би могло съществуването да се съхрани въпреки преходността на нещата – като в самите неща е скрито онова, което опазва съществуването им. И още повече: едва чрез единството на дума (логос) и душа (мистерия) се преодолява преходността. В българското погребение на душите това придобива ритуална форма.

Румънско-немският автор Рихард Вагнер правилно отбелязва следното в своята книга за Балканите „Празното небе“: „Големият разказ за Балканите все още го няма. Всички искат да ни го разкажат, но него просто го няма. Балканите по-скоро се състоят от безброй истории, от маргиналии. Балканите не са просто един маргинален свят, те са свят на маргиналиите“.Не знам каква оценка прави самият Вагнер с тази своя констатация. Погледната от положителната си страна, т.е. без заклеймяване от рационално-цивилизационна гледна точка, тя всъщност много точно определя обстоятелството, че чудесата са онзи несъизмерим белег на отделния индивид, който не може да се побере в никаква формула, а само на едно дърво – ореха. Тези „безброй истории“ са орехи, растящи по него. И когато съчетаем думите и нещата, така както са съчетани двойната ядка на ореха и нейната черупка, тогава стигаме до селото…

Вагнеровите маргинални Балкани са не на последно място наследство от организацията на Османската империя, която допускала да съществуват други големи градове освен центъра Стамбул само като административни възли. Човешкият живот протичал в почти изолирани от външния свят единици – селата. И така всяко отделно селце си има своя история, свой език и… свои истории. То е орех. Всички орехи са различни. Но благодарение на Платон можем въпреки това да наречем всички тях „орех“. И всички орехи са равни пред Господ.

Централизираната организация на Високата порта изравнила социалните йерархии. Останали единствено султанът, неговата изпълнителна власт и под тях – само една класа: народът, поданиците. Макар да звучи достойно за съжаление, това е имало огромно значение за душата. Защото, ако е вярно, че очите са прозорец към нея, то тогава става съвсем разбираемо, че двама души могат да се срещнат в религиозно-духовен смисъл само тогава, когато се разпознаят един друг като равни, равнопоставени, а (след няколко истории) може би дори и като равни по природа. По този начин въпросът за душата може да бъде обобщен с няколкото прости думи, които вероятно в момент на вдъхновение Бертолд Брехт е формулирал така: „Един човек – това е двама души“.

 

1 Латински термин, обозначаващ невидимия Бог, когото човекът не може да познае, а в когото трябва да вярва безпрекословно. – Б. пр.

Вагнер, Рихард. Празното небе. Пътешествие из вътрешността на Балканите. Берлин: Ауфбау, 2003, с. 13.