0
1547

Две Богопостижения

1. Жаждата на Августин и тъгата на Архангела

KYanakiev

В продължаващия от десетилетия (и все по-нагорещаващ се напоследък, благодарение на фактори, имащи малко общо с религиозността) конфликт между евроатлантическата (християнска) и близкоизточната (ислямска) цивилизация, определени радикални групи от двете страни започват да стилизират „противника” си по все по-груб и примитивен начин. Така за ислямските радикалисти християните от Европа и Америка до един са чисто и просто меркантилни „неверници”, движени единствено от желание за материален хегемонизъм и от самочувствие за изключителност. Напротив, за кръговете на европейските (и евразийските) фашизоиди, мюсюлманите „изконно” са „войнствени варвари”, чиято религия не е нищо повече от трансцендентно оправдание за насилнически практики и примитивен морал, който им е присъщ „по природа”. Разбира се, че това взаимно стилизиране е колкото невярно, толкова и (политически) пагубно. Освен трагичните последици за много конкретни хора, раждащи се в ареалите на тези цивилизации, то напълно затваря възможността за едно спокойно, движено от по-висок духовен интерес вглеждане в характерните различия на двете – както е известно, израснали от един и същи библейски, „авраамичен” корен – монотеистични религии. В атмосферата на взаимни фобии и войнствени декларации подобно духовно усилие рискува да бъде тутакси вписано или в идеологията на „свещените войни” или – ако иска да я избегне – трябва да се обвие в паяжините на една „политическа коректност”, която най-често не е нищо друго освен мисловна и морална неискреност.

Казвам това, защото никак не искам предложеният по-долу текст (а също и един, който евентуално ще го следва) да бъдат прочетени като „актуална атака” срещу мюсюлманската духовност (в атмосферата на развихрилата се фобия с бежанците, граничеща у мнозина с откровен расизъм, това е последното, което тъкмо като християнин би ми се искало да извърша), или обаче като блудкав опит за религиозно-философско релативизиране. Добре известно е, че съм християнин и следователно не мога да крия, че обичам Бога, Който съм познал именно в Иисус Христос „с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум” (Мат. 22:37). От друга страна обаче, аз съм и човек на философския и философско-историческия интерес и затова типологичните различия в големите духовни текстове на двете авраамични традиции ме вълнуват и независимо от целите на апологетиката и полемиката. Мисля, че си заслужава да си даваме сметка за тези по-дълбоки различия във фундамента на двете, днес така опростителски отнасящи се една към друга религиозни култури, като правим това (поне понякога) аналитично, религиозно честно (т. е. небезразлично), но не и непременно „политизирано”.

Разбира се, двата предложени текста (този и евентуално следващият го) не си поставят по-далеч отиваща цел, освен да хвърлят ограничена по обхват, „фокусирана” светлина върху няколко парадигматични exempla (примери) за въпросната различност, при това потърсена във високите образци на двете писмени култури.

* * *

И тъй, иска ми се да се вгледам в два текста, поразителни с визионерската си красота, които са съхранени за нас съответно в корпусите на християнското и мюсюлманското религиозно предание, и които не могат да не удивят със своето, едновременно дълбоко съзвучие и дълбока вътрешна (емоционална) различност. Струва ми се – ще го кажа в самото начало – че тъкмо във въпросната различност е намерила израз една много, много съществена – фундаментална несъизмеримост в начина, по който се постига Бога в тези два, най-големи „клона” на авраамичните религии.

Единият текст намираме в „Изповедите” на блаж. Августин.

В десетата книга на своето прочуто съчинение, съсредоточавайки се в размисъл върху отскоро пробудилата се в сърцето му вяра, и след като изповядва, че в едно нещо съвестта му вече не се колебае – а именно, че обича своя Бог – светителят се вглежда в своето чувство, за да установи с удивление, че макар несъмнено да го изпитва, той не може да посочи какво собствено е този негов Бог, Който е „пронизал сърцето му” и към Който то с такава сила се е устремило. „Какво обичам, когато Теб обичам… какво е то?” – пита в недоумение Августин и обръщайки се навън започва да „изпитва” едно след друго нещата край себе си. „Запитах земята, но тя ми рече: „Аз не съм”. И същото ми каза всичко, което виждах на нея. Запитах морето и бездните, и „влечугите живи души” (Бит. 1:20) и те ми отвърнаха: „Не ние сме Богът твой, над нас търси!” Запитах повеите полъхващи и ето, рече целият въздух с всичките си обитатели: „Лъже се Анаксимен, аз не съм бог”. Запитах небето, слънцето, луната, звездите. „И ние не сме Богът, Когото търсиш” – рекоха те. И се обърнах тогава към всички неща, които стоят около портите на плътта ми: „Кажете ми нещо за моя Бог, Който вие не сте, кажете ми нещо за Него!” И викнаха те с глас голям: „Той ни създаде!” (Пс. 93:3). Обърнах се тогава към себе си самия… и ето, застанаха пред мен тялото и душата ми – тялото вън, душата вътре. Кого от тях трябваше да попитам за моя Бог, Който бях търсил през телесността на земята чак до небето, дотам докъдето можех да пратя своите пратеници – лъчите на очите си? Нали, казах си, вътрешното е по-добро и на него съобщават всичко всички вестители телесни. И ето: попитах го и истината (му) ми отговори: „Твоят Бог не е ни земята, ни небето”… Но какво, какво тогава обичам, извиках, когато моя Бог обичам? Кой е този, който е над главата на душата ми?”

Както виждаме от текста, последен отговор на своя въпрос блаж. Августин така и не получава и това е така – става ясно – защото всяко, всяко нещо, на което умът му в своя медитативен устрем се спира, всички неща, до които той се допитва, непрекъснато му свидетелстват едно и също: Бог е над тях, над тях – Той е онова, което „бяга” отвъд всяко нещо, отвъд всички неща, които отпращат за Него над себе си.

Но ето: оказва се, че тъкмо с това, че непосредствено носят в себе си освен това, което са, още и онова, което не са; че показват освен това, което са, още и онова, което не са; че със самото това, което са откриват и онова, което не са – те всъщност откриват – осветяват (илюминират) Търсения. Илюминират Го като отвъдния на безусловно всички.

Вторият текст е от ХІІ век и се намира в едно анонимно съчинение, принадлежащо на т. нар. исмаилитско направление в исляма. Съчинението, подобно на „Изповедите” на блаж. Августин е религиозно-философско и в него, в рамките на едно надлежно изясняване на сътворението на света (на ангелските чинове и на космоса) ни е представена невероятната визия за първия акт на най-първото измежду Божиите създания – на първовърховния Архангел, който, в духа на неоплатоническата философия, имаща несъмнено влияние в този религиозен текст, е също и Световният, Космическият Ум. Та, според това, което ни представя трактатът, тутакси след като бил създаден, този Архангел или универсален Ум хвърлил своя всемогъщ и всепроникващ поглед към имащото да засъществува и като обзрял в един само миг всичко в него, което е, ще бъде и би могло да бъде – както на земята, така и на небето и над небето – изрекъл своята най-важна, най-основна „дефиниция” за него, гласяща: „Нищо, нищо никъде не е [като] Бога”. Това, повтарям, в духа на неоплатоническата философия, било и най-първото, най-фундаментално определение, което Първият Ум дал на всичко съществуващо и можещо да съществува. То – казал той – не е Бог или, което е същото: в нищо, никъде – от земята до небето и над небето „няма Бог”, има само твар, защото – няма Бог освен [единия] Бог („ля-илляха ил’алла – както гласи краткото и задължително изповедание на вярата на всеки мюсюлманин).

Както виждаме и двата текста са проникнати от нещо много съзвучно. И в двата Бог се открива като абсолютно недостижим, защото всяко, безусловно всяко нещо, което умът достига и би могъл да достигне е само онова, по отношение на което Бог е отвъд, онова, което Бог е сътворил и което, поради това – не е Бога. А доколкото именно всяко, всяко нещо, което умът може да постигне е (само) твар, то Бог е и отвъд всяко постижение – безусловно непостижим е.

И все пак трябва да си дадем сметка, че в така съзвучните по откровеното ни в тях текстове, се забелязва и едно характерно и изразително различие. Така, ако този на блаж. Августин е буквално пронизан от една невероятна жажда, ако той целият е един устрем: през всичко към отвъд-всичко – устрем на любов, която – не можем да не усетим това – вече е утвърдена в своя обект, т. е. в Онзи Същия, Когото непрекъснато не достига с ума си, то от видението на обзиращия в един единствен безпределно дълбок познавателен акт безпределното творение Архангел на исмаилитския трактат се излъчва по-скоро въздишка – въздишка, която почти може да се чуе в това „нищо, никъде не е като Бога”; въздишка, бих казал, на възхитена печал или на печална възхита. Защото не нещо друго, ако се замислим, а бездънна, всеобхватна, вечна неутоленост ни представя този величествен, шеметно дълбок взор, замръзнал след мигновения си и всеобзиращ акт, в съзнанието за абсолютната несравнимост на всичко с Бога. И тази му неутоленост, отразила се върху лицето на Архангела, разкрил като постижима в Бога единствено Неговата съвършена непостижимост, е може би най-съкровеният лик на мюсюлманската религиозна душа. Възхита на ума, замръзнала в бездънната печал от това, че нивга не ще достигне, не ще зърне, не ще докосне онова, което е оттатък завесата на постижимото и за което е узнато първо и последно, веднъж и завинаги най-важното: нищо, нищо не е [като] Него.

… Че нищо не е [като] Бога – нито земята, нито звездите, нито небесата, нито даже обзиращия и разбиращия ги ум (онова „вътре”, което в мен е „по-доброто” от външното и което свидетелства, че Бог не е нищо, нищо от [всичко] това) узнава, накрая на своето поривно изследване и блаж. Августин, но при него – това непременно трябва да се забележи – „всички неща” свидетелстват не просто това, че те „не са, не са”, но и сочат Едного, Който именно те всичките не са. Те, направо казано, и насърчават взора на ума: търси, търси над нас, върви все по-нагоре – отвъд…

Всъщност, усеща се, че макар взиращият се в „грамадата на творението” Августин да си остава все тук, отсам, сърцето му обаче вече еот самото начало на „изкачването” вече е) отвъд творението. Точно затова то се и стреми през него – нагоре и все по-нагоре в някаква удивителна „обратна гравитация”.

Напротив, взорът на Архангела на исмаилитите е насочен надолу; той е надвесен от границите на мирозданието към дълбочината на света, която той, като Абсолютен Ум пронизва открай докрай, за да види в нея най-основното в нея: че целият, целият свят с всичко свое, с всичко, което в него е, ще бъде и би могло да бъде не е, не е [като] Бога.

Ето защо във взора на исмаилитския Архангел има и потресено и възхитено, и зашеметено от несравнимостта на Твореца преклонение, но – няма общение с Него, няма контакт. Докато в жадно устремените нагоре очи на блаж. Августин има доверие и любов, има радост. Радост, казвам, вдъхната от Същия Онзи, Чиято непостижимост първа го е застигнала в пътищата му и ето – оттогава шепти към него с възкликния отказ на всички звезди, на всички неща, колкото и високо да са те, да заемат друго, освен подобаващото им подчинено Нему място; от смирения им отказ да удовлетворят до край сърцето, имащо вече приютеност отвъд, отвъд всички неща и естествено стремящо се към този свой изконен „приют”.

В християнското Богопостижение – това трябва най-вече да се усети в приведения текст на блаж. Августин – „отвъд” е не само дом на Бога; „отвъд” е дом и на сърцето на човека. В който то изглежда е било родено и в който затова жадува да се намери отново.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияСтрах от посредствеността
Следваща статияЛитературата очовечава света