1
258

Две нощи в Пловдив

Фотограф Стиляна Берова

За особеностите на нощната разходка из музеите или как културата съжителства с моментното преживяване.

Доколкото ми е известно, първата Нощ на музеите се провежда през 1997 г. в Берлин. Концепцията е добре посрещната и 17 години по-късно се е разклонила в нощи на литературата, музиката, театрите, науката… Нощта на музеите е неизменно събитие в повече от 120 града из цяла Европа, но и в Аржентина и Филипините. Първата цел на създателите й е да привлекат нови посетители в културните институции и най-вече младежка публика. Така възникват общите маркетингови акции на музеи и културни институти в извънработно време, в различната атмосфера на нощта, които минават под определено мото. Започват с традиционни беседи през музейните експозиции, продължават с доклади и музикални събития и стигат до инсталации и театрални представления. Освен в утвърдени институции Нощта примамва публиката, а и самите артисти на непознати и неусвоени от изкуството места. Тези места най-често привличат търсачите на открития. Друга особеност на Нощта в международен мащаб: хората по принцип излизат в приятелска или семейна компания, много рядко сами.

В България моделът също работи. Но докато в София си остава някак хаотичен, в Пловдив успя да се утвърди за 10 години като дългоочаквано преживяване, а акцентите му вече не се побират в една нощ. Вече втора година Пловдив не спи в две поредни нощи – първата (12 септември) беше посветена на изкуството и музеите, втората (13 септември) – на клубната култура. Заявените количествени параметри: 500 артисти, 120 събития, 90 локации. Порой от хора навсякъде и особено в Стария град, където заплашваше да отнесе всеки самотен плувец. Книжките с описания на събитията и карта на маршрутите свършиха още в петъчната нощ, хотелите се оказаха пълни, заведенията също. Кой още мисли, че културата не е икономически фактор?

Настроението тази година беше по-приповдигнато: заради 10-годишния юбилей на събитието, но още повече заради спечеленото състезание за Европейска столица на културата 2019. Акцентът върху заедността, поставен от кандидатурата на Пловдив, беше демонстриран на живо по улиците, в галериите и музеите. Усещането беше, сякаш никой в Пловдив не си беше останал у дома тази нощ. Другата страна на заедността: институциите се учат да работят в мрежа, да създават общи проекти, което не е практика в България.

Историческият музей за пръв път показа четири свои експозиции, а и протегна ръка към нова публика – с първите тактилни карти на експонати и описания на брайл за незрящи.  В Етнографския музей посетителите можеха да си направят ретро прически. Особено интересно за децата беше в Музея на авиацията в Крумово, докъдето беше организиран и транспорт.

В Градската галерия имаше изложба на Сирак Скитник и отново навалица, в другото място на ГХГ – къщата „Енчо Пиронков”, изложба на Френския културен институт – съвременни френски артисти интерпретират идеи на Марсел Дюшан, куратор Лъчезар Бояджиев. В Sariev Contemporary  виенските  артисти Уте Мюлер и Кристоф Майер представиха изложба, загадъчно наречена „М”, и списанието Black Pages, с което са свързани.

Юбилейната програма „Тъмната страна на нощта” беше подготвена от колектива „Изкуство – дела и документи” в търсене на „мистичния съюз между изкуството и всяка друга мания, слабост, ексцентричност”, с две думи, на неочакваното. Срещи с международно признати художници, след които американският концептуалист Лорънс Уийнър, френския художник Пиер Бисмут, Мишел Найсмит, Крейг Хевънс и др., и същевременно с майстори на занаятите, на необживени места от направената преди време Алтернативна карта на Пловдив. Тази програма беше насочена към изкушената публика, но, струва ми се, като цяло се изгуби в морето от прояви. А и някои от местата, например запуснатият Тютюнев склад, определено се нуждаеха от повече кураторски усилия. За да не се препъват посетителите в тъмното и да търсят с фенерчета описания на работите. Ако перифразираме тазгодишния рекламен лайтмотив, нощта поглъща онова, което не сме осветили достатъчно.

Впрочем нуждата от по-добър контакт с публиката се чувстваше на много места, особено в утвърдените институции, които с добро намерение вписаха съвременно изкуство в своя контекст.

Затова пък в Капана беше светло и празнично. Бившият търговски квартал със заплетени улички, по които и полицаите се затрудняват да ви упътят, е съживен, откакто приюти благодарение на една общинска инициатива пловдивски художници и галеристи. Тесните галерийки с извити стълби и очарователни балкони се радваха на многобройна и предимно по-млада публика. Мнозина бяха привлечени от случващото се на улица „Загреб”, от театралните представления на импровизираната сцена до калкана с изписани Графонетики, от кафенетата и импровизираните работилници за деца. Другото място, което вече е формирало ангажирана общност със свой профил, е кино „Космос”. В двете Нощи там имаше прожекции, архитектурна изложба, инсталации от юбилейната програма, концерт… Но най-вече чудна атмосфера.

В Нощта по традиция частните галерии, а и не само те откриват изложби, който остават и през следващите дни. В галерия „Резонанс” например се представят двама варненски автори: Владимир Иванов с концептуални рисунки и фотографии (наречени Намеси и Ненамеси в градското пространство), и Цветан Кръстев със своите малки видеа, които разказват истории без думи.

В програмата „Култура и клуб” на 13 септември се включиха и читалища. Имаше много музика: джаз пред сградата на Радиото, концерт с Теодосий Спасов в двора на Драматичния театър, неизброими участия по клубовете и на улицата.

Наистина за всеки по нещо, дори за противниците на моментните преживявания, за търсещите по-сериозни теми. Филмът на Флориан Хенкел фон Донерсмарк за жертвите на Щази „Животът на другите” се прожектираше в Лятното кино, в Археологическия музей имаше дискусия за християнството по нашите земи, в Архива темата беше първите автомобили в града… Изобщо пловдивската Нощ на музеите и галериите като краткотрайно събитие преследва дългосрочни ефекти. Това е безспорно, както е безспорна и социалната страна на проекта. Едва ли едно българско семейство може да си позволи често да посещава в пълен състав музей или кино. От друга страна, Нощта инвестира в човешките таланти, при това на млади артисти.

Признавам, като човек, възпитан да разбира културата в смисъл на дълготрайност, на всекидневно и прозаично „култивиране”, изпитвам подозрение към патоса на т.нар. „ивент”, който по думите на един критик не може да бъде повторен, а единствено надскочен. Притеснява ме тази негова моментна разточителност. Но си давам сметка, че светът живее в епохата на „ивента”, превърнала всичко – от спортното състезание до музикалния фестивал – в забавление, в тема за общностно преживяване и освобождаване на емоции. Границите между високата култура и такъв тип публичните преживявания отдавна са размити. И все пак тази заедност на гледането, слушането, а напоследък и на четенето не би трябвало да се заклеймява. (По улиците на Пловдив чух и такива мнения, че културните потребности не могат да се сведат до една вечер в годината.) Този формат придава друг облик на културните ценности – кара ни да ги преживяваме някак по-сетивно, по-емоционално и с по-голямо любопитство, да ги споделяме. Това допада на младите зрители, израснали в далеч по-активна визуална и акустична среда.

Наистина онова, което определяме като елитарна култура, работи за бъдещето, а културата на „ивента” се случва „тук и сега”, но едва ли можем да ги съпоставяме като два полюса. Високата култура живее и в еднократното забавление, въпрос на дозировка, както обикновено.