0
1043

Две хапки нормалност

„Сладоледени деца“, Елизабет Вера Ротенбьок, превод Владко Мурдаров, издателство Black Flamingo Publishing, 2015

eiskind1w
„Сладоледено дете“, постановка на Театъра за млада публика и възрастни в центъра Брукмюле в Прегартен, Австрия

Да, би могло да се каже, че тези два текста на австрийската драматуржка Елизабет Вера Ратенбьок се занимават с модерните болести като анорексията и булимията, но това не е всичко. Защото анорексията и булимията са само на повърхността. Отдолу са неразбирането с другите, желанието да избягаш от установения ред и от семейните отношения, които се крепят само на рутината. В „Сладоледени деца“ Катрин, едно осемнайсетгодишно момиче, се опитва да се пребори с всичко това и прави няколко крачки в неправилната посока.

Не искам повече. Не искам него, не искам себе си. Искам да сложа край на всичко това, което ме прави болна. Не искам нищо. Нито едно парченце шоколад, нито едно парченце любов, казва Катрин.

Ice_Интересен е подходът на Елизабет Вера Ратенбьок към темата, защото в тази книга всъщност са събрани една пиеса и един монолог – и двете се занимават с едни и същи герои, с едни и същи проблеми. Само ситуацията е различна – в пиесата „Сладоледени деца“ Катрин току-що се е влюбила в Мартин, предстои й матура и тя трябва да свири всеки ден на пиано, за да се подготви за изпитите в консерваторията. Предстои й да изживее всичко – неспособността да сподели с някого тайната си, разочарованието от първото влюбване, разпадането на семейството, агресията към себе си и болестта.

В монопиесата „Сладоледено дете“ Катрин използва същите думи, разказва за познатите вече хора и повтаря познати вече реплики, но сега тя се намира в отделението за психотерапия на болницата и това служи за рамка на нейната история. По думите на Елизабет Вера Ратенбьок, Катрин вече е преодоляла кръговрата „хранене-повръщане“. Но все пак ще трябва да си припомни не просто началото на болестта, а началото, когато усеща, че всичко около нея е фалшиво.

Австрийската драматуржка пише първо пиесата „Сладоледени деца“ през 2006 г. и премиерата е още същата година в театъра в Хоф, Германия. Монологът „Сладоледено дете“ е написан през следващата година и премиерата е по време на театралния фестивал „Шекспир“ в театъра в Линц през 2007 г. През 2009 г. постановката в театър „Хоризонт“ в Кьолн е номинирана за награда за детски и юношески театър.

Елизабет Вера Ратенбьок обаче е позната не само като автор на драматургия, но има зад гърба си няколко романа, журналистически и научни статии, разкази и книги за деца. Последната й работа е създаването на драматургична версия на „Малкия принц“ на Екзюпери за театъра в Линц. Също така тя рисува, занимава се с фотография и казва, че иска да разбира по-добре езика на природата.

В „Сладоледени деца“ обаче Ратенбьок не се занимава толкова с езика на тялото – в пиесите й почти липсват натуралистични сцени, а в най-драматичните моменти Катрин блъска гневно по клавишите на пианото, заключва се в стаята, захвърля чиния с храна по стената или просто яде бързо. Ратенбьок се интересува повече от психологическата страна на проблема, затова и създава образа на Другата – другото Аз на Катрин, неин огледален образ, който присъства през цялото време на сцената като сянка и си позволява лукса да казва само истината, колкото и болезнена да е тя. Другата закрива очите си пред проблемите, които не иска да види, и изрича на висок глас онова, което си мисли Катрин, но което тя не смее да произнесе.

Елизабет Вера Ратенбьок пише в бележките си към пиесите, че съвременната психоанализата вече не разглежда анорексията и булимията като „модни болести“, породени от култа към слабостта, а търси ключа към решаването им в семейните взаимоотношения. Това е подходът и на австрийската авторка.

Може би трябва да се направи уточнението, че дори човек да не намира хранителните разстройства за особено интересна или благодатна тема за театър,  Елизабет Вера Ратенбьок заслужава уважение дори само заради това, че поставя още един проблем в бедния на теми театър за тийнейджъри. Пък и героинята й има предимството, че в нито един момент не звучи фалшиво. Което е заслуга и на превода на Владко Мурдаров.

Всички седим и изпитваме адски страх от почти студените броколи и варените картофи. Такива сме. Някоя мушва два пъти вилицата в уста. Остатъкът остава. Но все пак. Две хапки нормалност. За нас това вече е нещо. За такива, които са се загубили. По пътя между хладилника и тоалетната, изведнъж са изчезнали, също като мен. Експлодирали са. Разкъсани са. Аз имам дупка там, където е коремът ми, изрича Катрин в монопиесата „Сладоледено дете“.

Колкото до заглавието – то не е само хубава метафора, въпреки че би могло да бъде четено и така. Защото според сметките на Катрин и приятелката й Юдит за два часа свирене на пиано се изразходват точно 378 калории. А един сладолед съдържа 200 калории. И понякога, дори страдащите от анорексия и булимия, могат да си позволят лукса да изядат един сладолед на ден.

Но само един сладолед. И нищо друго.

Оля Стоянова е завършила журналистика в Софийския университет. Авторка е на осем книги – с поезия, къси разкази, роман и документалистика. Тя е носителка на награди за поезия и проза, сред които: първа награда от националния конкурс за разказ „Рашко Сугарев“ (2011), наградата „Николай Кънчев“ (2013), националната награда „Иван Николов“ (2013), както и на наградата за драматургия „Аскеер“ през 2014 г.
Предишна статияОтвъд невинността
Следваща статияДискретният чар на китайското кино