0
974

Две шпионски дула

„Мъжът от U.N.C.L.E“

„Мъжът от U.N.C.L.E“ на Гай Ричи: симпатичен летен филм, но по-добре забравете за провокатора, който може да се справи успешно и без да изневерява на разказваческия си стил.

Дали déjà-vu-то е рецепта за успех в киното или симптом за изчерпване? Сигурно зависи в кое точно кино се подвизаваш, защото холивудската индустрия плаща милиони за многократно възпроизвеждане на една печеливша схема – от римейка до кинопоредиците. Но след като остави зад гърба си кръстопътя между добрата хрумка и оригиналния режисьорски подход, британецът Гай Ричи изглежда е на път да се впише в американския кинокалъп. Не че „Мъжът от U.N.C.L.E“ е лош филм, напротив – очаква ви приятно лятно забавление, но по-добре забравете за провокатора Ричи, който изправи на крака света на кино с игралния си дебют. На 30 години един неизвестен английски режисьор беше провъзгласен за новия Тарантино, а на 47 бившият съпруг на Мадона трудно намира баланса между изкуството и занаята, и хвърля прах в очите на публиката, имитирайки самия себе си. Та, ако не ставаше дума за автора на „Две димящи дула“, съвместната мисия на двама шпиони от враждуващи лагери би имала по-добри шансове по скалата за оригиналност.

„Мъжът от U.N.C.L.E“

ЗА

За „чичо Сам“ са чували дори в САЩ, но едва ли американците знаят кой е „дядо (или дядя) Иван“. Иначе биха оценили сполучливата ирония в заглавието „Мъжът от U.N.C.L.E“ (където U.N.C.L.E се разгръща като United Network Command for Law and  Enforcement). Идеята не е оригинална, принадлежи на американски ТВ сериал от средата на 60-те, но в шпионското кино не се среща често идеологически врагове да бъдат обединени в обща секретна структура. Безспорно сериозна заслуга за сработването на тази схема през 2015 г. имат британецът Хенри Кавил и американецът Арми Хамър, които пасват както на своите персонажи, така и на съвместните си мисии. Любопитно е как Кавил играе американския агент Наполеон Соло с британска изтънченост, докато Хамър се превъплъщава в руснака Иля Курякин с европейска „недодяланост“ (може би сте забелязали, че когато не разполагат с „автентичен материал“ ролите на руснаци в американските филми се изпълняват от европейски актьори, най-често французи или балканци). Въпреки седемте имена в графата „сценарий“, стилът на разказване до голяма степен носи отпечатъка на Гай Ричи, макар и лишен от предпочитаната му фрагментарност, както във фабулата, така и в характеристиките на действащите лица. В „Мъжът от U.N.C.L.E“ елементите на сюжета са по американски изчистени, което опростява проследяването на интригата, но не разваля ефекта й, подхранван от любимите на Ричи ретроспекции (в умерено количество) и ироничния му поглед, характерен още от гангстерските му истории. Едва ли е случайна и поднесената с чувство на превъзходство неутралност на Великобритания сред интригите в лагера на великите сили (с типичната за Хю Грант невъзмутимост)…

Ако не ставаше дума за филм на Гай Ричи (или пък името не ви говори нищо) това би била една доволно динамизирана история от началото на 60-те, за двама шпиони и мацка, които първо се гонят в Източен Берлин, после преследват атомна бомба и постнацисти в Италия и междувременно се научават да си вярват и да работят в екип, със задължителната доза конкуренция, прецакване и умела намеса в подходящия момент. С други думи „Мъжът от U.N.C.L.E“ е симпатичен летен филм, но…

„Мъжът от U.N.C.L.E“

ПРОТИВ

Тъй като става дума за филм на Гай Ричи, това е нов вариант на сюжетната организация и взаимоотношенията от „Шерлок Холмс“: двама мъже, жена, враг или няколко, непосилна мисия, тичане насам натам по покривите, хитроумни ходове, съперничество по съобразителност, хапливи забележки, спасяване в последния момент… Иначе казано – déjà-vu.

През 1998 г. млад британски режисьор поднася чудесна изненада със свежия си творчески стил, а „Две димящи дула“ деконструира клишетата в гангстерското кино и се превръща в нова мярка за интелигентна екшън-кримка, с отлично дозирани бруталност и насмешка. Две години по-късно рецептата е повторена с успех в „Гепи“. После сменя регистъра с романтика и резултатът е епичен провал – „Отнесени от бурята“ (2002) слага край на актьорската кариера на Мадона и едва не „отнася“ самия Ричи. Първият му опит за реабилитация е доста дървеният „Револвер“ (съсценаристът Люк Бесон не помага за успеха на начинанието) и едва през 2008 г. с „Рокенрола“ режисьорът изплува от творческата криза (едва ли е маловажен фактът, че е „нагазил“ отново в свои води). След като доказва, че гангстерските сюжети му „отиват“, година по-късно Гай Ричи най-сетне успява да промени рецептата и прави американски филм, чието действие се развива в родината му. Трилърът „Шерлок Холмс“ може и да не е изненада от класата на „Две димящи дула“, но доказва, че Ричи може да се справи успешно с друг сюжет и с различни персонажи, без да изневерява на разказваческия си стил и да го доусъвършенства. Научил си е урокът – новата рецепта също е повторена две години по-късно. Следва необичайно 4-годишно затишие. В Америка режисьорът вече не поема рискове – никакви опити за смяна на регистъра, само проверени схеми. И ето че след гангстери и частни детективи е ред на шпиони, замесени във все същите преследвания с частна или обществена кауза… Е, явно Гай Ричи не може да надскочи себе си.