0
1486

Движението

Заглеждам се във възрастните хора, някои от тях са изгубили възможността да се движат свободно, крачат едва-едва, с много усилие и трудности, с проходилки или с колички, с помощта на близки, долавям как, въпреки усилията и трудностите, въпреки болката и тъгата, в очите им има и радост, че все пак мъничко, поне мъничко могат да се движат, че не са приковани към леглото. Защото, ако не могат да направят и тези няколко мъчителни крачки, ако не могат да изминат и тези няколко метра, те наистина са приковани. И няма по-голямо човешко нещастие от това да не можеш да се движиш. Това е и наказанието на осъдените – да живеят в малки помещения, да правят разходки в затворен кръг, оградени зад високи, непреодолими стени. А понякога болест или злополука водят до  тежкото наказание, до обездвижване и затваряне в тясно пространство. Тогава целият свят се свежда до няколко метра кръгозор и в тези няколко метра трябва да видиш целия свят, да намериш в тях и радостта, и надеждата, и смисъла в живота.

Ние, които се движим нормално на двата си крака, рядко се замисляме какво е да бъдеш лишен от тази възможност. Както е с много неща – замисляме се и оценяваме Божия дар едва когато бъдем лишени от него, когато го изгубим.

Човекът е създаден за движение. Още от появата си на света малките бебешки крачета започват да ритат, да заякват. После започва пълзенето, крачетата още нямат сила, но малкото същество бърза, няма търпение да разглежда света, пълзи „на четири крака“, обикаля из стаите, надниква навсякъде, предусеща, че му предстои живот, изпълнен с изненади, приключения и неспирно движение. Скоро се изправя на двете си подгъващи се крачета, прохождането е празник в семейството, предстои малкото дете да прави толкова повече пакости, колкото повече укрепват крачетата му, но въпреки всичко прохождането е съпроводено с радост и за детето, и за родителите. Предстои му дълъг път от милион крачки, в които ще извърви милион километри, ще види непознати места, ще изкачи върхове. Но дори да не изкачва върхове, дори да се движи по едни и същи тягостни, скучни и безрадостни ежедневни маршрути, това пак е радост, най-често осъзнавана едва когато нещо ни лиши от възможността да се движим дори по най-скучния маршрут.

Когато беше на пет годинки, дъщеря ми преживя нещастие, крачето ѝ попадна между спиците на велосипед, с който едно по-голямо от нея момче ѝ беше предложило да я повози. В един миг болезненият ѝ писък прекъсна радостния вик. Глезенът беше натрошен, но лекарите се оказаха на висота, наместиха костиците, гипсираха го и само след месец свалиха гипса. Късметът беше, че нещастието се случи във възраст, когато организмът расте най-интензивно и раните не остават дори белег, все едно, че нищо не се е случило. Години наред майката на момчето, с което се случи премеждието, се разплакваше, щом ни види и за стотен път питаше дали всичко е наред, а аз я успокоявам, че, слава Богу, всичко се е оправило без следа. Но какво нещастие щеше да бъде, ако травмата не беше излекувана, ако лекарите не бяха успели с такъв професионализъм да си свършат работата.

Може би този спомен ме кара понякога да се заглеждам в хората на колички, млади и стари, да си представям как доскоро са тичали, как са вървели с енергична походка, забързани, без да оценяват обикновения и безценен дар – движението. Както, когато изтървем чиния на пода, парчетата вече не могат да бъдат събрани, нещастието се стоварва на човека необратимо и широкият свят необратимо се превръща в клетка.

Всичко в живота е движение, спортът е апотеоз на движението, надпревара кой може да тича най-бързо, маратонът е надбягване до последна капка сили, когато резултатът във футболен мач е равен и има продължения, накрая играчите са с „изцедени“ сили, излъчват умора, но продължават да тичат след топката до сетен дъх. Още по-удивително е в Параолимпийските игри за хора с физически увреждания, които с воля и устрем са надмогват това, от което са били лишени и постигат удивителни рекорди.

Всичко в природата е движение. Движението е формата на съществуване на този свят. Движението има както своите физически, така и своите духовни форми. Движението е проява колкото на материята, толкова и на духа. Полетът на духа може да достигне висоти, които са недостижими за тялото. Физическото движение всъщност следва духа и достига до там, до където го изведе духът.

Стремежът към движение не може да секне, докато в тялото има капка живот и  енергия. Може би старческата немощ, с която се прави една крачка, се равнява на олимпийски рекорд. Затова ние, които имаме щастието да не сме лишени от движение, сме длъжни да правим всичко възможно да помагаме на хората, които са затруднени. Радостно е, че напоследък се правят усилия това да се случва – скосяват се бордюрите на тротоарите, правят се асансьори за метрото, рампи за колички във всяко обществено учреждение. До преди двайсетина години всичко това липсваше. Има още много, което трябва да бъде направено, но не можем да оспорим, че обществото става все по-чувствително.

Катастрофи и злополуки винаги ще се случват. Няма да настане време, когато животът ще бъде вечна младост и безсмъртие. Винаги ще има и старост, и болести. Всичко това ще се случва с нас, с всеки от нас. Колкото сме по-чувствителни и добри, толкова повече добро правим на себе си.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияСтарият свят и световната история (II)
Следваща статияНаследството на Фандъкова и политическите неизвестни