1
753

Движение отвъд мъглата

„Сляп”, фотограф Фелия Барух

Това издание на фестивала за съвременен танц One Dance Week (28 август – 6 септември) потвърди със сигурност едно: самотата и неизбежното разминаване между човешката душа и света са преекспонирани ярко през езика на тялото.

Фестивалът за съвременен танц One Dance Week (28 август – 6 септември) тази година е с нов домакин – Пловдив. С тази промяна фестивалът добива и ново излъчване. И ако вярваме в онази неизбежна позитивна енергия, която движението носи със себе си, то това издание на фестивала се слива със специфичния аромат под тепетата. Той комбинира топлина, история, малко хаос, закъснели вечери, жълтеникава миризма на листа и задъхани анонси за танцуващото тяло. Тялото като социален, интимен, естетически и мечтан аргумент срещу всичко, за което думите не стигат. Казусът „по-добре ли е тук или в София” е напълно излишен. Важното е как ще развием и възприемем новото, не просто като отметка на културната програма на града, а като детайл от коментарите, случайните срещи и уличните дебати за изкуство.

Mayday, фотограф Фелия Барух

Mayday, Derida Dance Center, хореограф Живко Желязков, мениджър продукция Атанас  Маев

Комуникацията все повече се превръща в архив на неизживяното

Хореографът Живко Желязков вече е познат на публиката на съвременния танц в България. Повечето от спектаклите му могат да се гледат в Derida Dance Center и се отличават с прецизност и категоричност на стила. Последният му проект Mayday, който гостува на One Dance Week, е интелигентeн прочит на състоянието на обществото ни от последните години. В инерцията на бързото живеене емоционалните кризи изкристализират много по-ярко и мощно, a пренасищането с информация, за сметка на истинското общуване, е превърнало човека  в объркано, самотно, но все още копнеещо за близост същество. В момент на технологична апатия и механизация на живота комуникацията все повече се превръща в архив на неизживяното. Спектакълът Mayday разкъсва границите на човешката инерция и апатия, прекъсвайки нормалното пребиваване на тялото в пространството и подтиквайки го към непрестанен импулс от движения. Хореографията на Живко Желязков изключително фино и категорично набелязва поривите на тялото в състояние на абсолютна самота и неразбиране, когато обществените процеси се случват в незаинтересованост от Другия, в мислене на живота като рутинна система от повтарящи се действия и навици. Тялото тук като че ли се пробожда от токовия удар на усещането, че е само, че не е чуто, забелязано, изслушано. Вътрешните процеси на изолация крещят през острите и насечени от болезнени тръпки движения на тялото, което отказва да приеме факта, че живее в непълноценна среда на общуване. Взаимодействието между тяло, мултимедия (Полина Стоянова ) и музика (Иван Шопов) засилва ефекта на отчуждение, но в същото време играе с експресивността на скритите послания – светлинните линии очертават границите, които слагаме пред себе си и другите, а космическият хаос от звуци потвърждава разминаването във вечния стремеж да останем адекватни на изискванията на времето. Адекватни, неизслушани и сами – това са думите, които прозират през вибрациите на всяко отделно тяло на сцената. Танцьорите са разделени, всеки „вирее” в свой собствен очертан лъч и не пристъпва извън него. Дигитални линии постоянно насичат сцената и превръщат изпълнителя в многопластова система от движения, която актьорски напомня на метода „отвътре-навън”. Тук инерцията на живеенето и стигането до екстремната аварийна ситуация на самота и оглушаване са превърнати във внезапен и последователен танц на назряващия душевен хаос. Лудостта е интелигентна в свят, в който е по-добре да не мислиш, а танцът е синхрон и продължение на човешкия вик за топлина.

„Сляп”, фотограф Фелия Барух

„Сляп”, Джи Хий Лий, Корея

Хаосът на душата като необходимост от движение 

Спектакълът „Сляп” на корейския хореограф Джи Хий Лий започва в няколко лъча светлина. Те се процеждат по сцената и обвиват въздуха с прах. Танцьорите седят неподвижно и изчакват светлината да поеме и заеме достатъчно сцената, след което започват в неистови ритмични движения да я „удрят”. Възглавници или огромни пухени вързопи са „оръжията” им срещу светлината. Всъщност тези повтарящи се нападения срещу нея са по-скоро опит да се пребори непълноценността и търсене на равновесие, отколкото прогонване. На сцената остава една жена. Присъствието й все още е по-скоро като шепот, отколкото монологичен екстаз, за който винаги тайно се надяваме в съвременния танц. Ръцете й започват да се движат бавно, опипвайки нещо невидимо във въздуха. Невидимото се изплъзва, не съществува или е метафора за „голямото желано”, което е по-скоро фантазия на съзнанието. Така тя продължава до достигането на абсолютно емоционално объркване, което подлага тялото на агресивни и яростни конвулсии – въздухът много често е празен, а неистовите опити да намерим нещо там, където го няма, ни превръщат в безкръвни тиктакащи машини. Жената преповтаря действията до болка, движението се превръща в рутинна и болезнена емблема на неизживяните желания, а импулсът за достигането им кара тялото да претърпи ударно „разпадане”. В танцовото откровение на Джи Хий Лий експресията на танца изразява лабиринтите на човешката душа в най-пълните й и „нередактирани” варианти – тя се разкъсва между желание за близост, гордост, мечтания, търсене на разбиране и хаос на самоопознаването. Телата на танцьорите се влачат, след това се опитват да намерят баланс в общия ритъм. Те се допират едно до друго и разбират, че така най-малко могат да открият утопичното равновесие. Прегръдката е разрушителна и води до яростни движения, които предизвикват тръпки по кожата и странни тикове. Спокойствието се редува с избухливост и гърч и това хореографско решение за действие засилва чувството на обреченост. То потвърждава нелогичността на съществуването между бездните и полетите. И именно между това противоречие е решен танцът – той е метаморфоза от балет, класическа музика, абсурд и лудост, политане и внезапно падане. Светът е история на изкуството в един миг, епохите се разпадат, няма архиви, няма доказателства, всичко е картина. Всичко се пише сега и се забравя сега – толкова мигновени и с усещане за незавършеност са поривите за докосване и взаимно движение. Танцът е подсещане за света на изкуството – страх, смелост и създаване чрез разрушаване – прегръдките и връзките между хората са като хвърляне с лице напред и падане по глава. В „Сляп” тялото се съпротивлява на самотата, на агресията над човешката чувствителност. С намигване и намек за продължение.

„Голота”, фотограф Фелия Барух

„Голота”, танцова компания Сидра Бел, Ню Йорк, Америка

Екстремността на отчуждението

Спектакълът на американската хореографка Сидра Бел ни въвлича в една съвсем нова действителност. Нова като усещане за танц, но близка като чувство за отчуждение. В работата си тя акцентира върху търсенето на нов сценичен език и изразни средства на съвременния танц и преодоляването на традиционните техники. Танцовият пърформънс „Голота” се колебае между траекториите на студеното и топлото, неговите различни модулации спрямо конкретните движения претърпяват непрестанни метаморфози. И тези метаморфози отново се съсредоточават около изостреното чувство за отдалечаване между хората, за силното и неизбежно съществуване в самота. Тук споделянето на тези мрачни усещания е превърнато в елегантен и бавен танц – откровение, който води изпълнителите през отделните „фази” на усамотяване, редувани с опити за пребиваване в реалността, между себеподобните. Езикът на „Голота” е изчистен и борави с темата за агресията, отчуждението и самотата със собствените им средства – средствата, чрез които тялото не говори директно, а поетапно и опознаващо изпълнява своята партитура от движения. Танцът е решен „нишка по нишка” – въжетата са опънати здраво, а възлите са завързани стабилно. Тялото се носи по тези нишки като оцеляващо в джунглата на съвременния свят, реагира остро и безкомпромисно на всичко, което го застрашава. Тук ролята на външното е разрушителна – човекът се е затворил в себе си, в своето интимно и крехко „аз” и като че ли комуникацията с всичко заобикалящо му носи разочарование и обида. Черното облекло, тъмният грим и чорапите „мрежа” носят готическа атмосфера, в която душата се бори с парадоксите на времето. Тя е уплашена и объркана, но тялото не може да пребивава без комуникацията с друго тяло. И тук танцът преминава от хладно и рационално общуване в поемане на въздух чрез интуитивното търсене на близост на едно човешко тяло с друго. Единственото възможно успокоение идва от приемането на тази многопластовост на живота, отразена във вибрациите на тялото, а те са внезапни, опияняващи, изследващи и разследващи „другото” тяло. Спектакълът „Голота” се опитва да проникне отвъд видимото отчуждение на човека, не само в неговото емоционално тълкуване, но и във физическите му измерения и метафизичните му „преводи” като възможен език за общуване. На финала на разказването в телата се пропуква по-ясна и сетивна изразност, преодоляването на отдалечеността и изстудяването между хората не е рационален акт на действие, а напластена мисъл и движение в орбитата на чувстването на тялото.

Танцьорите пристъпват бавно напред. Все едно излизат от подземията на кошмари, ръцете им се протягат с молба към хоризонта зад видимото. Погледите, вперени в нищото, са успокоени. Тук, където тялото не се страхува да изживее своята самота и да я „изиграе” пълноценно, е възможно да се съхрани и близостта. В смелостта да заговори отвъд собствения си език – с езика на движещото се до него друго тяло.

Това издание на танцовия фестивал потвърди със сигурност едно – самотата и неизбежното разминаване между човешката душа и света са преекспонирани ярко през езика на тялото. То здравословно се нуждае от докосване, сближаване и опознаване на тялото до него. Тялото като неизреченост в енергия и прилив на импулси за съхранение. Думите, тревожно уголемени в изразителността на тялото, са между шепот, поетичност и крясък. Има и питане: защо сме станали толкова ясно и безпардонно отчуждени един към друг и колко мощно трябва да е алармирането на собственото ни тяло, за да забележим това…